Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (61)

60

Ако някога изпитате недостиг на бели мъже на средна възраст, просто отидете в Капитолия. Не в Камарата на представителите — там е по-разноцветно и има повече многообразие, но в Сената… Боже. Явно тази държава наистина се управляваше с доста тестостерон.

В Капитолия ни пуснаха късометражен филм за бащите основатели на нацията и опита им да създадат съвършената система на управление. Приказките за „перфектен съюз“ и „равенство за всички“ звучаха наистина искрено. Разбира се, за всички, с изключение на онези, които са били притежавани като някаква мебел. Не че искам да ви разваля впечатлението.

И въпреки всичко, като чух думите им и видях Конституцията, като се запознах с онова, което са се опитали да постигнат… е, трябваше да им отдадем дължимото. Наистина бяха пробвали да направят нещо добро и справедливо. Нещо, което не се бяха опитвали да постигнат в никоя друга държава — нито преди, нито след тях.

Казано накратко — палец нагоре за демокрацията от мен.

Стената на ветераните от Виетнам беше ужасна. Огромен гладък гранит, изписан с имената на хората, загинали във войната. Наистина потискащо. Ръч направи грешката да докосне стената и едва не се преви на две — явно способността й да усеща хората и емоциите им чрез енергията, която оставяха след себе си, я беше помела. Няколко от новите й приятелки я прегърнаха, а една й подаде носна кърпичка. Щях да поговоря с нея за това по-късно.

И после — Белият дом.

Ами, да ви кажа честно, той е просто една голяма лъскава хасиенда. Не е замък. Не е някаква напудрена сграда от типа на Тадж Махал или Грейсленд^[17]. И все пак е мучо^[18] внушителен.

Когато влязохме в Белия дом — опакован в невидими модерни системи за сигурност и пълен със съвсем видими охранители с оръжие, — се почувствах в истинска безопасност за първи път от много време. Ако някой искаше да ни докопа, първо трябваше да се справи с охраната на Белия дом. А тя ми се струваше надеждна.

Видяхме „папагалената“ поредица от кабинети (Червения, Синия, Зеления), както и титанично огромната зала за официални вечери. Библиотеката беше скромна — за библиотечните стандарти. Стори ми се доста забавно, че имаше отделна стая специално за порцелановата колекция на президента. Какво следваше? Президентският килер?

Не след дълго помещенията започнаха да ми се сливат, въпреки че бяха в различни цветове. Малки антикварни мебели, тежки завеси, прочути портрети на прочути хора, някои от които дори разпознавах. Замислих се за всички исторически моменти, случили се на това място, и едва не потръпнах. Но може и да се дължеше на температурата наоколо.

Мисълта, че аз, Максимум Райд, се намирах в Белия дом на училищна екскурзия, беше направо смешна. Миналата седмица за първи път в живота си бях стъпила в училище. Бях израсла в клетка за кучета. Имах криле, по дяволите. И ето ме тук, попиваща историята, любезно усмихваща се на съучениците си. Понякога адски се впечатлявам от самата себе си.

Накрая гидът ни събра в посетителския център.

— Хайде, имаме десет минути да си купим сувенири — каза Джей Джей и се насочи към една витрина.

Не мислех да купувам сувенири — не събирахме нищо. Тежеше и можеше да ни забави.

Ръч и Гази разглеждаха книгите.

— Не беше ли страхотно? — попита Ръч развълнувано. — Не мога да повярвам, че сме в Белия дом! Един ден искам да стана президент!

— Аз ще ти бъда вицепрезидент — предложи Газопровода.

— Ще сте чудесна двойка — казах любезно.

Ами, да. Щяха да се кандидатират от името на Партията на мутантите, а платформата им щеше да е за ненормалните сред нас. Няма проблем. Сигурна бях, че Америка е готова за това.

Огледах се и видях Зъба. Разбира се, Червенокосото чудо беше като залепена за него, което ме отегчаваше до смърт. Как изобщо я търпеше? С нейните усмивки и мили физиономии? Не можех да разбера. Забелязах, че и Иги говори с някакво момиче — заедно опипваха копринени шалове с герба на правителството и се смееха. Надявах се да е печена. И да не е Заличител.

А къде беше плашещо умилителната Ейнджъл?

Огледах тълпата. Освен нас имаше няколко групички туристи, още една организирана група, но… Ейнджъл я нямаше. Никъде. Това момиченце определено имаше дарбата да изчезва безследно.

— Ръч! Къде е Ейнджъл?

Ръч се огледа.

— Не я виждам. Да не е в тоалетната?

Вече бях тръгнала към Зъба.

— Извинявайте — отсякох и прекъснах сесията по обожание на Червенокосото чудо, — но не мога да намеря Ейн… Ариел.

Зъба огледа множеството. Червенокосото чудо ми се усмихна.

— Ти си сестрата на Ник, нали?

Моля ви, някой да ме измъкне оттук.

— Аха.

Зъба се обърна към мен.

— Отивам да я потърся.

Тръгнах след него. Насочихме се към вратата, през която бяхме влезли преди малко. Само това ми липсваше! Стараехме се да не се набиваме на очи, да не изпъкваме, а тя да вземе да се загуби в проклетия Бял дом. Където това без съмнение щеше да предизвика известно оживление. Дали да не попитам учителката й? Или някой от охраната? Може би просто наистина се беше изгубила или пък я бяха отвлекли Заличители. Пак. До тук с чувството за сигурност. Проклятие!

Помещението имаше три изхода и на всеки стоеше по един пазач. Откъде трябваше да започнем?

Внезапно през тълпата пробяга вълна на оживление и се разнесе развълнуван шепот. Бях по-висока от повечето деца и бързо огледах лицата, обърнати към мен. Тълпата се раздели и Ейнджъл се зададе насреща ми с усмивка на малкото си личице. Селесте висеше в едната й ръка. Мина ми нелепата мисъл, че не беше лошо скоро да изперем мечето.

После видях кой държеше другата ръка на Ейнджъл.

Президентът. Или точно негово копие.

Ченето ми падна и се опулих насреща им. Няколко мъже в черни костюми и със слушалки в ушите се втурнаха в помещението с притеснени изражения.

— Здрасти, Макс — каза Ейнджъл. — Загубих се. Господин Данинг ме доведе.

— Здравей… ъ-ъ… Ариел — рекох колебливо и се вгледах в лицето й. После погледнах президента. Изглеждаше жив и доста по-истински, отколкото по телевизията.

— Ъ-ъ… Благодаря ви, сър.

Той ми се усмихна мило.

— Няма защо, госпожице. Сестра ви се разтревожи, че ще се притесните. Тя е изумителна млада дама.

Ами-и-и? За крилете ли говорите? Или за това, че може да проникне в ума Ви? О, имах лошо предчувствие. Измерих Ейнджъл с поглед, но както обикновено големите й очи грееха невинно. Не че това някога беше означавало нещо.

— Да, определено — казах. — Благодаря ви, че сте я намерили. И че я доведохте.

Отнякъде изскочи учителката на Ейнджъл и взе да стиска ръката на президента, да му благодари и да му се извинява едновременно във водопад от думи.

— Беше ми приятно.

Президентът — самият президент на САЩ — се наведе и се усмихна на Ейнджъл.

— Да се пазиш — каза. — И да не се губиш повече.

— Няма — отвърна тя. — Благодаря за помощта.

Той поглади русите й къдрици, после махна на хората, обърна се и излезе от посетителския център. Мъжете в черни костюми защъкаха след него забързано като мравки.

Всички бяха вперили поглед в нас. Клекнах пред Ейнджъл и процедих през престорена усмивка:

— Не мога да повярвам какво се случи — казах. — Добре ли си?

Ейнджъл кимна.

— Огледах се, но класа ми го нямаше и се уплаших. Затова тръгнах по един коридор, после по друг, а после президентът ме намери. Но не се случи нищо. Никой не се превърна в Заличител или нещо такова.

— Добре-е-е — казах с разтуптяно сърце. — Отсега нататък да не се отдалечаваш! Не искам пак да се загубиш.

— Добре, Макс — каза Ейнджъл сериозно и ме хвана за ръка.

Също така не исках и да си играе на телепатия с най-важния човек в свободния свят, но за това щяхме да поговорим по-късно.