Борис Проницин
Двете Европи (9) (Славянската идея през XXI век)

1. Колонизирането на Европа

Когато чуя думите „древни германци“, в съзнанието ми винаги възниква следната картина: от висока заснежена планина се спускат група мъже — войни; те са високи, снажни, с дълги руси коси и облечени в животински кожи; в техните особени и непонятни за южния човек сини очи, зареяни някъде в далечината, прозира северното небе и духът на великите ледници. Те гледат на света едновременно разумно и някак си странно агресивно и сурово. Това са очите на Один — богът на войната и милитаризма. Всичко е проникнато от някакво кристално синьо или по-скоро ледено синьо сияние.

И така, древна Германия е прародината на всички съвременни западни народи. От нейните първобитни, покрити от вечни мъгли гори, преди две хиляди години излизат племената, които били призовани да станат бъдещите господари на света. Появата на тези племена в равнините между Елба и Рейн и тяхното постепенно придвижване на юг и запад, известно като „великото преселение на народите“, е едно от онези събития с неизмерима важност, които отварят нова страница в историята на човечеството.

До идването на германците Европа била разделена на две ясно различими и в много отношения противоположни части. На юг се простирал изтощеният гръцко-римски свят, който все още се смятал за център на световната цивилизация, а на север живеели безчислените варварски племена на келтите, лигурите, даките и бритите. Особено многобройни били галите (келтска общност), които по най-скромни пресмятания наброявали над 80 племенни съюза. Всички тези народи били кротки и миролюбиви, те бързо се подчинили на Рим и останали в сянката на историята. С идването на древните германци обаче положението коренно се променило. Германците, за разлика от келтите и лигурите, не били заседнали земеделци и скотовъдци, те били етнос от войни и завоеватели. Заедно с едно друго племе — хуните, те, както е известно, сформирали ударния отряд на народите, връхлетели през II-VI в. северните граници на Римската империя. За да се предпазят от техните нападения, римляните били принудени да издигнат прочутия Траянов вал, простиращ се по протежение на хиляди километри от Дакия до Британските острови. Освен това императорите започнали да сключват мирни договори със северните варвари, за да ги усмирят. Тези мерки обаче имали само временен характер. Когато през 337 г. умрял Константин Велики и Римската империя била разделена на две части между неговите синове, паднала и последната преграда откъм север. Тогава започнали не просто отделни нападения, а истинска германска инвазия, която заляла всичко. През 476 г. около 100 000 франки (германско племе) нахлуват в земите на Галия (днешна Франция), а през 488 и 498 г. между 200 и 400 000 остготи окупират северната част на Апенинския полуостров. В същото време англите и саксите, прогонвайки и изтребвайки келтските племена от Британските острови, се заселват там. Другите германски племена — висготите, свевите и аланите, пък решили да се заселят в Иберийския полуостров — на територията на днешните Испания и Португалия. Лонгобардите и остготите предпочели Италия.

Така германските племена колонизирали и последния незает от тях участък от вече бившата Римска империя. Те станали най-широко разпространения и господстващ етнос на Европа. Всички западноевропейски земи — от Испания и Португалия до Британските острови и Скандинавския полуостров, били по този начин германизирани, а народите, сформирали се в бъдеще на тази територия — немците, англичаните, французите, испанците, португалците, скандинавските народи имат без изключение германски корен и във вените им тече германска кръв. И ако първите два могат да се нарекат чисти германски народи, то французите и иберийците могат да се нарекат келто-германски. Най-интересното е, че след множество столетия културата и цивилизацията на Запада се развила единствено от онези земи, които били заселени някога от древните германци — факт, забелязан още от Хегел, но не съвсем ясно формулиран от него. Така може да се постави знак на равенство между понятията „западен свят“, „западен човек“ и германски свят, респективно германски човек. (тук думата „германци“ не бива да се бърка с думата „немци“, представляваща тесен термин, с който се означава единствено населението на днешна Германия). Любопитен факт е, че самият Европейски съюз, в своите граници от втората половина на 90-те години на XX в. съвпада съвсем точно с тези етнически граници.^[1]

Една от най-големите заблуди на европейската историография е било въвеждането на термина „романски народи“ (към тях по традиция биват причислявани французите, италианците, испанците и португалците), привидно различаващи се в етническо отношение от народите, говорещи на чисти германски езици (като немците, англичаните, холандците и скандинавците). При това не се взимало предвид, че този термин регистрира единствено езиковите, а не етническите реалности. Всъщност романските „народи“ са се сформирали на онези германски територии от Европа, върху които някога се разполагала Римската империя и поради това високоразвитият латински език впоследствие успял да измести всички местни езици, независимо от техния произход. Съвсем друго нещо са славянските народи, които и етнически, и езиково се различават коренно от германските, и които образуват втората голяма нация на европейския континент. За тях обаче ще стане дума във втората част на книгата.

Така, изяснявайки си какво е това „Запад“ и „западна култура“ от етническа гледна точка, можем да се върнем към първобитна Европа.