Борис Проницин
Двете Европи (7) (Славянската идея през XXI век)

2.6. Методи за изследване на света в различните култури

Следващият основен въпрос, който трябва по-подробно да се разгледа, е въпросът какви методи за опознаване на света и битието съществуват в различните типове култури, или това е проблемът за методите за достигане на истината.

Най-общо казано, съществуват два метода за изследване на света: сетивно — разсъдъчен и мистичен. Експерименталната наука се счита за официалното знание в онези култури, в които се използва първият от споменатите методи, а религията — в културите, където се използва вторият.

При сетивно — разсъдъчния, или научния метод информацията, получена от сетивата, се обработва от ума, вследствие на което той прави съответните изводи. Но тъй като сетивата са несъвършени и „работят“ само в материалния свят, то и самият метод е несъвършен, той може да се използва единствено за изучаването на видимия свят. Сетивно — разсъдъчният метод „умъртвява“ света, изследвайки само неговия образ и отражение, проектирани в съзнанието на човека. Поради това знанието, получено с негова помощ, може да се нарече механично знание.

На базата на чувствено — разсъдъчния метод се е сформирала цяла поредица от идейно-философски течения, най-важните, от които са следните:

— материализъм — философско течение, което счита материалната субстанция (т.е. тази, която може да бъде усетена от сетивата) за единствената реалност във вселената. Материята е вечна и несътворима.

— сензуализъм — направление в теорията на познанието, което признава сетивните възприятия като главна форма на познанието. Нищо не може да съществува в съзнанието, ако по-рано то не е било дадено от сетивата. Оттук идеята за бога и вкоренената в нея идея за нравствения закон отпадат автоматично. Религията е продукт на невежеството и фантазията, тя е измислена от „поповете“ за да могат те да поробят другите хора. Сенсуализмът е „най-западното“ от всички западни учения — то представлява по същество обърната наопаки индийска философия.

— номинализъм — философско учение, привържениците, на което считат, че в света съществуват само отделни неща и предмети, а общото е само дума. Не съществува даже материя въобще, а само отделни материални предмети. Подобна теория е логично следствие от това, че сетивата се използват като единствения източник на информация, тъй като за тях околният свят винаги изглежда множествен, а не единен. В известен смисъл цялото западно общество може да се нарече повече или по-малко номиналистично.^[1]

— позитивизъм — направление в теоретичната наука, което отрича светогледния характер на философията и религията, отхвърля традиционните философски проблеми (като например проблема за отношението между съзнание и битие, между човека и бога) като „метафизични“ и като такива, които не могат да бъдат проверени и доказани от чувствения опит. Такава философия може да възникне само у народи, у които връзката между ума и духа е съвсем слаба, и поради това на вътрешния глас не се доверяват като на достоверен източник на информация.

— емпиризъм — философско направление, което признава опита за единствен източник на познанието. Това е най-важното идейно-философско направление, доколкото върху него се гради цялата съвременна наука. Основните термини и понятия, с които работи емпиризмът, са термините „експеримент“ и „доказателство“. Тук под „експериментална проверка“ трябва да се разбира чувствена проверка, а под „опит“ — свидетелство на сетиво. В крайна сметка всяка научно наблюдение може да се сведе до чувствените възприятия на наблюдаващия (Нилс Бор)^[2]. Всичко, което не може да се „докаже“ по научен път, се смята за несъществуващо, за субективна измама.

Но съществуват висши нематериални субстанции, които не могат нито да се усетят от сетивата, нито да се зарегистрират от експериментална техника, доколкото всяка техника е направена от материална субстанция. Съществуването на такива над материални същности, разбира се, не се признава от науката. На нея й е нужно „доказателство“ на експериментални прибори.

В същото време, за доказване и изучаване на висшия свят има само един прибор — най-финият — самият човек (за съжаление не западния). Няма по-голямо доказателство за съществуването на отвъдния свят от това, че източните народи чувстват неговото присъствие така ясно, както западните виждат материалния свят. Никакви други доказателства не са нужни. Терминът „доказателство“ трябва да бъде изоставен веднъж завинаги, да бъде отнесен към категорията на етническите термини и забравен.

Друг недостатък на емпиричната наука — това е нейната мания да разчленява и подразделя единното знание на множество клонове и тясно специализирани дисциплини. Така например физиката възниква като интерес към материалните процеси, извършващи се в света, а биологията — като интерес към живата материя и нейните свойства. Отделните научни клонове така задълбават в частното, че напълно забравят за общото. Развиват се десетки специализирани знания, всяко от което от своя страна се разделя на още десетки и стотици разклонения. И ако един биолог, образно казано, не може да види гората заради отделното дърво, то един биотехнолог не може да види даже дървото заради отделната „шишарка“. Това е истинска катастрофа за знанието, което може да бъде само единно.

Всички тези недостатъци на сетивно — разсъдъчния метод са избегнати при втория основен метод за опознаване на света — мистичният.

За мистичния, т.е. за духовния метод е характерно, че умът черпи информация непосредствено от духа, т.е. концентрирайки се навътре. А тъй като човешкият дух е самият абсолют, пребиваващ в личността, то този метод е способен да даде отговор на всички въпроси, отнасящи се до същността на вселената, с негова помощ може да се надникне даже в бъдещето. Най-изразителна сравнителна характеристика на тези два метода ни е оставил великият руски философ Владимир Соловьов. „Всяко познание — пише той — представлява своего рода съединяване на познаващия с познаваемото, но има съединение външно и относително, когато се съединяваме с познаваемото (познаваме го) в неговите външни, частни качества, съставляващи само общата възможност на неговото битие, и има съединение безусловно и вътрешно, когато се съединяваме с познаваемото в неговото същество, което става възможно само благодарение на това че и нашето собствено битие, и битието на познаваемото, се коренят или съдържат в себе си едно и също безусловно същество, тъй като в противен случай нито предметът може да проникне в нашето съзнание, нито нашето съзнание ще може да проникне в предмета.“^[3] Можем да онагледим всичко казано, ако сравним вселената с едно огромно дърво, листата, на което символизират обитаващите я безчислени живи същества. Ако допуснем хипотетично, че всеки лист има човешки способности и разсъдък и че неговото единствено сетивно усещане представлява чувството му за осезание, то при съприкосновение с друг лист, той може само да „разбере“, че в съседство с него се намира и друг такъв лист, какъвто е и самият той, но никак не би могъл да се „досети“, че този лист се намира на същото дърво, че те всъщност са само части от един голям организъм; разсъдъкът в случая не може особено да му помогне, защото данните, които му доставя осезателното сетиво, са само частични, на тяхна база не могат да се направят правилните изводи. Но ако споменатият лист все пак беше човек с душа, той можеше да се обърне към нея и да почувства, че това всъщност е същата тази душа, която одухотворява и другия „човек — лист“, че това е душата на единния свръх организъм — дървото — Вселена. Само по този начин може да се достигне до пълната истина за изследвания обект, тъй като да се познае напълно един предмет, едно същество — значи да се познае всичко, доколкото всеки обект във вселената е свързан с другите в единство. Абсолютната истина за даден предмет може да се разбере само, когато този предмет се разглежда като част от великото цяло, във всичките му връзки с цялото, във все единството за нещата. Единственият начин за човека да я достигне е да се обърне направо към абсолюта, който се намира вътре в него. В това се състои мистичният метод на познание, който е характерен преди всичко за народите на Изтока. От него черпят вдъхновение всички религии в света. Религията е най-общото, а значи и най-истинното от всички видове знания. Главният въпрос за всяка религия е проблемът за все единното начало, за началото на всички начала. Религията не търпи никакви частични знания, религиозното общество не разделя политиката от науката, икономиката от правото или правото от изкуството, то отхвърля всички частични социални, икономически или научни теории. Духовното общество търси и изисква единствено общовалидна, отнасяща се до всичко и обясняваща всичко под слънцето теория, т.е. изисква откровение. Това е неговото велико предимство, но в същото време и недостатък, понеже религията е толкова абстрактна, че игнорира напълно погледът върху нещата в тяхната обособеност, т.е. в подробностите, частностите, тя не може да обезпечи икономическото развитие на обществото. Поради това в бъдеще навярно най-подходящо ще бъде съчетанието както на мистическия, така и на емпиричния метод на познание, в резултат на което постепенно ще се оформи новия синтезен метод за изучаване на света. Негов основател е вече споменатият руски философ Владимир Соловьов.