Борис Проницин
Двете Европи (43) (Славянската идея през XXI век)

3. Икономика. Факти, свидетелстващи за отсъствието на развито егоистично и материалистично начало у старите славяни

Накрая могат да се кажат и няколко думи за икономическите и поземлени отношения в стара Източна Европа. Най-напред трябва да се отбележи, че славяните никога не са разбирали парите и поради това никога не са обичали търговията. Последната се считала за неблагородно занятие за уважаващ себе си човек. В общества като полското и руското дълго време не била осъзнавана ценността на градовете за развитието на културата. В един текст, написан от Лука Гурницки, е описано как поляк не иска да се съгласи с италианец за необходимостта от градовете, посочвайки татарите, които не познавали никакви големи селища. Като се вземе предвид тази антибуржоазна психологическа настройка става ясно, защо в страните от Източна Европа чак до последната четвърт на XIX в. не могло да се развие почти никакво търговско съсловие и защо самата държава не покровителствала търговците, облагайки ги с огромни данъци.^[1]

Поради непосилните данъци такива стратегически градове като Данциг и Новгород били доведени до плачевно състояние. Първият даже бил принуден да търси подкрепа от немците, за да оцелее.

Вероятно единственият източноевропейски народ, който обичал търговията и активно се занимавал с нея, е чешкият, поради което неслучайно чехите били наричани в миналото „славянските евреи“. Обаче предприемчивостта на чехите без съмнение може да бъде обяснена с обстоятелството, че те живеели рамо до рамо е немците и поради това се намирали под силното им влияние.

Що се отнася до особеностите на поземлените отношения в Източна Европа от XV до XVIII в., техният характер коренно се отличавал от характера на поземлените отношения в Западна Европа. Това се отнася с особена сила за руските, а също така за украинските и южнославянските земи, където, както и в древността единствената форма на собственост върху земята си оставала колективната собственост. Може поради това, когато в Московска Русия започнало закрепостяването на селяните, никой не протестирал. Фактът, че земята, върху която те живеели се отдавала във владение на някой дворянин, не предизвиквал у тях особено безпокойство, по простата причина че селяните никога не я чувствали като частна собственост. Руските селяни, за разлика от западноевропейските, гледали на нея като на обект за ползване, а не за притежаване. „Земята е Божия, а ние само я владеем“ — казвали те.

Такова отношение към земята съществувало и у техните нови господари помешчици, които юридически също не притежавали, а само владеели участъците, предоставени им от държавата. В Московска Русия съществували два вида дворянски поземлени участъци: чифлик („поместья“) и вотчина. Чифликът се дарявал лично от царя само за заслуги и след смъртта на владеещия я се отнемала, т.е. това била земя за ненаследствено ползване. Вотчината от своя страна представлявала участък, даряван от царя като наследствено владение. Но тази форма също не бива да се разглежда като частна собственост, тъй като царят можел всеки момент да си я вземе обратно и често правел това, когато някой владеещ такъв участък остарявал или ставал инвалид. Чак през XVIII в., след петровските реформи, вотчините били превърнати в истинска частна собственост от западен тип и този акт получил юридическо оформяне. Земите на т.нар. еднодворци (заможни хора от недворянски произход) обаче продължавали да остават държавна собственост.

В съседна Полша положението било подобно, с тази разлика, че там западноевропейските социално-икономически форми проникнали по-рано.

През XVI и XVII в. в тази държава съществували два основни типа дворянски владения: кралски староства и ленни имения. Първите представлявали типично славянска и източна форма на стопанисване на земята. Те били държавни владения, които се дарявали от кралете на представителите на шляхтата за пожизнено стопанисване или за определен срок. Те били практически идентични с руските чифлици („поместья“).

Вторите били създадени по немски образец, но въпреки всичко, за разлика от своите „първообрази“ в Германия, те се раздавали за наследствено владеене на дворяните само при определени ограничителни условия — например именията не могли да се раздробяват, да се отстъпват на други лица, а още по-малко да се продават. С други думи те не могли да бъдат наречени частна собственост в истинския смисъл на думата.