Борис Проницин
Двете Европи (48) (Славянската идея през XXI век)

2. Символът Белински

Може би най-ярката фигура на руската революционна интелигенция, ключът към разгадаването на нейната драма е Висарион Белински. Целият живот, съдбата и трагичната заблуда на възгледите на този удивително нравствен, кристалночист човек сякаш символизират трагичната заблуда, на която станаха жертва революционерите. Ето защо, преди да се разгледат неговите политически възгледи, трябва да се кажат няколко думи за характера му.

Психологическият портрет на Белински е толкова важен за разбирането на националните особености на старата руска и въобще на славянската интелигенция, колкото е важен психологическият портрет на Ницше за разбирането на националните особености на западната интелигенция. И двамата олицетворяват характерните черти на своите нации, но доведени до крайност, почти до абсурд. Поради това между тези двама коренно различни, представляващи практически пълни антиподи един на друг мислители, ще бъде направен паралел.

Белински всяка сутрин със ставането си отправя задължително молитва за благото на човечеството, неговите мисли са заети единствено с идеята за служене на обществото и света. Нищо друго за него няма значение. Ницше, обратно, още с пробуждането си сутрин бива обладан от мисълта, че трябва да стане велик човек, да се прочуе. Той употребява всичките си сили за собственото си себеутвърждаване, преуспяване и израстване, сериозно мисли, че е център на света, и поради това нищо друго няма за него значение. Белински е зает до такава степен с проблемите на общото и абстрактното, че напълно забравя за себе си. Ницше, обратно, е изцяло погълнат от своето собствено его, зает е от неистовото желание да покаже, че е най-добрия и стои над другите. Белински винаги е готов да жертва себе си в името на общественото благо, Ницше е готов да жертва целия свят в името на собствената си изгода. Наистина, едва ли е възможно да се открият две личности, които да са по-контрастни по своите душевни склади, по своите миросъзерцания от тези двама забележителни мислители, олицетворяващи единият — най-крайната форма на западния индивидуализъм, а другият — най-крайната форма на славянския колективизъм.^[1] Общото между тях е само онази неистова воля и желание, с които те преследваха своите цели.

Що се касае до живота на Белински, той може да бъде разделен на два ясно различими периода — московски и петербургски. През първия период, който протича в Москва, Белински е все още твърде религиозен и се увлича по идеите на немската класическа философия. Той особено страстно изучава трудовете на великите немски мислители Шелинг и Хегел, които по собственото му признание стават неговите духовни учители. Именно през тези московски години Белински изрича може би най-ентусиазирания повик към всечовешко единение и към преодоляване на дребния егоизъм, който историята познава. „Гордей се, гордей се, човеко, със своето високо призвание — пише младият мислител — не забравяй, че животът е действане, а действането е борба, не забравяй, че твоето безкрайно, висше блаженство се състои в унищожението на твоето «Аз» в чувството на любовта… отречи се от себе си, потисни своя егоизъм, смачкай с крака твоето користно «Аз», дишай за щастието на другите, жертвай всичко за благото на ближния, родината, човечеството, обичай истината и благото не за награда, но за истината и благото, и с тежък кръст изстрадай твоето съединяване с бога, твоето безсмъртие, което трябва да се състои в унищожението на твоето «Аз» в чувството на безпределното блаженство!“^[2]. През този период Белински все още кипи от утопичен оптимизъм. Той вярва, че всички социални проблеми на Русия могат да се решат по мирен, нероволюционен начин. Обществено-политическите му възгледи са близки до тези на славянофилите.

Голямата вътрешна промяна настъпва в началото на четиридесетте години, когато Белински се премества да живее в Петербург Сблъсквайки се с бездушността и непреодолимостта на държавната чиновническа машина, за която отделният човек не значи нищо, той бил потресен. Както сам казва, Петербург се оказва страшна скала, в която болезнено се ударило неговото прекраснодушие. Белински разбира, че светът съвсем не е онова прекрасно място за живеене, което му се е привиждало в младежките години. Идеализмът и вярата му в солидарността между хората отслабва още повече, когато той предприема пътешествие до Западна Европа. Особено го поразила бедността в Германия. „Каква нищета е в Германия — пише Белински до своя приятел Боткин — особено в нещастната Силезия, която Фридрих Велики считал за най-ценната перла в своята корона. Едва тук аз проумях ужасното значение на думите пауперизъм и пролетариат. В Русия тези думи нямат смисъл. Там се случват неурожаи и глад на места, там има плантатори — помешчици, третиращи своите селяни като негри, там има крадци и грабители чиновници, но няма бедност, макар че няма и богатство. Мързелът и пиянството водят там до мръсотия и дрипавост, но това все още не е бедност. Бедността е безизходност заради вечния страх от гладна смърт. Човекът има здрави ръце, той е трудолюбив и честен, готов е да работи и за него няма работа: ето това е бедност, това е пауперизъм, това е пролетариат! Тук все още е щастлив онзи, който може със своето куче и със своите малолетни деца да се впрегне в каруцата и бос да кара каменни въглища от Залцбрюн във Фрайбург. Който не може да си намери място на куче или кон, той проси милостиня. По неговото лице, глас и жестове е видно, че той не е просяк по занаят, че чувства целия ужас, целия позор на своето положение… Страшно е!“^[3]. Белински постепенно достига до извода, че човечеството не може да се излекува от недъзите си единствено по пътя на нравственото усъвършенстване, че за това са нужни външни социални промени. Той става социалист.

Твърде симптоматично е, че Белински, както и повечето руски интелектуалци от XIX в. става атеист не поради хладен анализ на факти, а в знак на някакъв особен протест срещу страданията и мъките в света, които бог не е трябвало да позволява. Достоевски, който много внимателно наблюдавал какво става в душата на Белински.^[4] И действително, след като се прочетат разсъжденията на Белински, не може човек да не стигне до подобен извод. „Какво ме интересува — пише той — че геният на земята живее в небето, когато тълпата се валя в калта? Какво ме интересува, че за избрани има блаженство, когато по-голямата част даже и не подозира за неговото съществуване? Да се маха от мен блаженството, ако то е достояние само на мене от милиони! Не го искам, ако то не е поделено с по-малките мои братя. Сърцето ми се облива от кръв и конвулсивно се свива от кръв при погледа върху тълпата и нейните представители. Мъка, тежка мъка ме овладява при вида и на босоногите момченца, играещи си на улицата, и на дрипавите просяци, и на пияния файтонджия, и на прибиращия се от развод войник, и на тичащия с портфейл под мишница чиновник, и на доволния от себе си офицер, и на гордия велможа. Отрицанието е моят бог. В историята моите герои са разрушителите на старото — Лутер, Волтер, енциклопедистите, терористите, Байрон (Каин) и т.н. Разсъдъкът за мен вече стои над разумността и затова на мен повече ми допадат кощунствата на Волтер, отколкото признаването авторитета на религията, обществото, на когото и да било!“^[5]. С тези думи сякаш говори цялата руска интелигенция. Когато Гогол написва книга в прослава на християнството, Белински го критикува, че вместо да се посвети на идеята за отменяне на крепостничеството, той издава книжки на отвлечена религиозна тематика, които по никакъв начин не могат да решат проблемите на бедността. „Проповедник на камшика, апостол на невежеството, поборник на обскурантизма и мракобесието, панегирист на татарските нрави — се нахвърля той яростно върху писателя — какво вършите? Погледнете си под краката — та вие стоите над бездна“^[6]. Тези думи са отправени към същия този Гогол, от който Белински преди така се възхищавал и възхвалявал във всичките свои трудове. Така за пръв път се появява онова „бесуване“ и нетърпимост, което по-късно ще стане неотменима черта на болшевишката природа.

В края на живота си Белински окончателно преминава на позициите на революционната идеология. Той стига до извода, че въоръжената борба и терорът са единствените средства за сваляне на господстващите класи и за построяване на новия, по-справедлив свят. При това броят на жертвите за постигането на тази цел няма значение. „Хората са толкова глупави — пише той — че трябва насипа да се водят към щастието. А и какво е кръвта на хилядите в сравнение с унижението и страданието на милионите… Хилядолетното царство Божие ще се утвърди на земята не чрез сладникавите и възторжени фрази на идеалната и прекраснодушна Жиронда, а от терористите…“^[7]. Когато Достоевски прочел тези думи, той се изплашил. Великият писател разбрал, че Русия е обречена.