Борис Проницин
Двете Европи (42) (Славянската идея през XXI век)

2.1. Архитектура

Най-важното събитие, случило се в разглежданата епоха, е раждането на източноевропейските изкуства — събитие, символизиращо пробуждането на славянската душа. Това пробуждане настъпило някъде през първата половина на XV в. в Московска Русия и се проявило главно във възникването на руската храмова архитектура.

До XV в. Русия нямала собствена самобитна архитектура и се придържала плътно към каноните на византийското църковно изкуство. Храмовете от киевския период представлявали точни копия на гръцките кръстокуполни църкви, които били разпространени тогава на цялата територия на югоизточна Европа. Главната особеност на кръстокуполния храм се състои в това, че при него централният купол лежи на подпружинни арки, съединяващи четирите подкуполни стълба. Самият купол е неголям по размери, има форма на слабо изразено полукълбо и „увенчава“, а не покрива храма. От тази изходна форма започнала еволюцията на руското църковно изкуство.

Първият новаторски импулс дошъл случайно и причините за неговото възникване били изключително от техническо естество. Работата е там, че през татарско време техниката на оловните покрития, поставени направо върху сводовете, характерна за Киевския период, била вече забравена и вместо нея започнали да се използват дървени сглобове между каменния купол и покривите. Такава конструкция обаче било доста трудно да се свърже с корниза на барабана. Трудността се разрешавала при луковична форма на главата, долната част, на която е извита навътре към центъра. Това направило независими едно от друго градежът на главата и зидане го на купола. След това в тази нова форма архитектите неочаквано видели известен символ, което довело през XVI и XVII в. до появата на силно издути глави — луковици, строящи се изключително с естетическа цел. Така възникнал първият чисто руски архитектурен мотив.

Втората крачка към отделяне от гръцкия праобраз била направена, когато луковичните глави започнали да се поставят не върху купола, а на кухи цилиндрични пиедестали върху главата. По този начин стрехите сякаш се притиснали навътре и се оформила своеобразна „шия“ на храма, която е напълно уникална за руската архитектура. Тя разделила църквата на две ясно различими части — основно тяло и „глава“, които контрастирали един с друг. За да се усили още повече ефектът от това противопоставяне между горната и долната част на постройката архитектите започнали нарочно да ги боядисват в различни цветове. В резултат на това възникнал напълно нов тип храм, нямащ почти нищо общо със своя гръцки първообраз и притежаващ, което е най-важно, напълно нова символика. В основата на последната се намира владеещата открай време ума на всички православни славяни идея за борба на висшите и низшите сили в природата. Изпъкващата и блестящата на слънцето глава на църквата сякаш символизира небесния свят, надвиснал над човека, а храмовото тяло със своя опростен и непретенциозен вид — напротив, представлява символ на земното. По този начин руският храм съвсем точно копира руската и въобще славянската душа, която винаги била арена на много силна борба между висшето и низшето начало, между доброто и злото.

Твърде любопитно е да се сравни вътрешният смисъл на православния храм с вътрешния смисъл на готическата катедрала, от една страна, и мюсюлманската джамия, от друга. Ако западният храм сякаш се намира изцяло в този земен свят и поради това с порива си нагоре се стреми да достигне небесата, а арабската джамия със своя иреално — възвишен вид създава впечатлението, че се намира напълно в отвъдния свят, то руският храм сякаш пребивава на границата между световете. Ако в готическата катедрала бог не присъства и съответно неговата атмосфера е студена, а в мюсюлманската джамия той присъства навсякъде и поради това неговата атмосфера е мистична, то в православната църква бог присъства, но само в купола, и съответно неговата атмосфера е топла.^[1] Това показва наличие у русите на умерена духовност, която стои по-високо, отколкото у западноевропейците, но отстъпва на духовността на източните народи. Впрочем, по-значителната религиозност на руския народ по отношение на западните била забелязана още в онези времена от чужденците, посетили Москва и особено от италианците, които го наричали най-вярващият народ на Европа. Но това е друг въпрос.

Първите чисти образци на новия луковичен архитектурен стил се появили във втората половина на XV в., и всички те били построени на територията на московския Кремъл. Такива са Успенската катедрала (1475–1479 г.), Благовещенската катедрала (1484–1489 г.), Архангелската катедрала (1505–1508 г.) и камбанарията на Иван Велики (също от края на XV в.). Взети заедно, тези постройки образуват наистина впечатляващ храмов комплекс, символизиращ пробуждането на славянската култура. Никога дотогава в Русия не е имало толкова мащабно строителство.

В следващия, XVI в. кремълският ансамбъл станал образец за подражание на всички архитекти в страната. Новосформиралият се стил особено бързо се развивал и обогатявал в самата столица. Отново там през 1557 г. била издигната и перлата на цялата древноруска архитектура — храмът на Василий Блажени на Червения площад, който заема в изкуството на Източна Европа онова място, което в средновековна Европа заемала катедралата Нотр Дам. Не е случаен фактът, че и двата храма били построени някъде около столетие след пробуждането на западната, съответно славянската душа: първата се пробудила в средата на XI, а втората — в средата на XV в.

Характерно за архитектурата на късна Московска Русия е необикновено пищното развитие на орнаментиката. Архитектите на храмовете много обичали да заимстват идеи и форми от околната природа и особено от боровите гори. Така например много куполи на църкви от този период наподобяват борови или елови шишарки, а покривите се покриват от люспообразни повърхности. Това им придавало доста странен вид. В същото време изключително обилно и умело се използвали различни цветове, предимно ярки и светли. Това навярно е и най-характерната особеност на руската архитектура, по която тя се отличава не само от западната, но и от всяка друга. Никъде в света, с изключение на Тайланд и някои други страни от югоизточна Азия, цветовете не играели толкова важна роля при оформянето на общия вид на храмовете, както в Русия през XVI-XVII в. Без тях руската архитектура просто губи своя облик. Затова, когато те се използвали умело и с въображение, с тяхна помощ можело да се постигнат някои ефекти, непостижими при използването само на форми и повърхности. Така например именно благодарение на тях архитектите постигнали онова весело и закачливо настроение, което се излъчва от изкуствата на Московска Русия, и което я отличава кардинално от съответстващата й в историята на Запада мрачна готика. Благодарение на цветовете, не само църквите, но и всички големи здания от този период приличат на пъстри играчки, а не на тежки и потискащи духа масиви от студена материя. Впрочем, за създаването на това впечатление в немалка степен способствало и широкото използване на дървото в строителството, любовта, към което е и втората отличителна черта на руските архитекти.

Подобна любов може да се обясни с няколко причини, но изглежда главната се крие в обстоятелството, че за чувствителната, емоционална славянска душа дървото винаги е представлявало нещо живо и топло, за разлика от мъртвия и студен камък. А тъй като то било навсякъде в изобилие, никой не бил склонен да търси каменни находища, и без това редки в източноевропейската равнина. Само с това може да се обясни фактът, че в традиционна Русия над 90% от църквите и останалите големи здания били дървени, а каменното строителство се появило едва след XIV в. За съжаление обаче този материал има свойството лесно да гори и поради това от целия прекрасен, приказен свят на древноруската архитектура до наши дни не е достигнало почти нищо. Мимолетността на дървото в сравнение с камъка, а следователно и на старата руска църква в сравнение със съответстващата й готическа катедрала, е основната причина за разпространената на Запад погрешна представа, според която Московска Русия нямала своя собствена голяма архитектура и свои собствени големи изкуства. Че това съвсем не било така, вече стана ясно.

В същото време подобен извод ще бъде доста верен, ако се отнесе към Петербургска Русия, която наистина загубила за половин век (чак до 60-те години на XIX в.) своята архитектурна самобитност поради нахлулите в нея след 1700 г. западноевропейски стилове: този сънен период за руската душа продължил до началото на XIX в. Той ще бъде твърде верен и за всички останали страни в Източна Европа, чийто отразен културен блясък сега предстои да бъде разгледан накратко.

Така например през XVI и XVII в. в полските, чешките, словашките и хърватските земи господствали тотално готиката и барока, т.е. стилове нямащи славянски генезис. През следващия, XVIII в. тук се разпространил класицизмът, създаден също така без никакво участие на народите от източната част на континента. Влиянието на близка Западна Европа било толкова голямо, че потискало всички зачатъци на самобитно творчество у поляците и чехите. А както е известно, никой народ не е склонен да си дава труда да създава собствено изкуство, ако може наготово да възприеме чуждото.

Не по-добро било положението и в южните славянски земи — българските и сръбските, с тази разлика, че тук господствало влиянието на Византия, а след това на Османската империя. И все пак има някои признаци, че непосредствено преди турската инвазия започнала да се заражда местна архитектура, отличаваща се от гръцката. Нещо повече, може даже да се каже, че балканската архитектура от XIII и XIV в. тръгнала по пътя на руската. За това свидетелстват отделните църкви, съхранили се от този период, и в частност църквата „Възнесение“ в Милешево (построена през 1236 г.) и църквата на Божията майка в Грачаница (построена през 1321 г.). У тях могат да се открият такива чисто руски мотиви като луковичните форми на фасадите на зданията, и натрупванията на арки по покривите. Освен това за стенната живопис на българските и сръбските църкви от XIII и XIV в. е характерна тенденцията да изобразяват предимно развълнувани и емоционални персонажи и лица, което приближава тези живописни школи към руската школа и ги отделя от гръцката, за която е типично изобразяването на безстрастни и отчуждени човешки персонажи. За това способствало и прилагането от българските и сръбските художници на по-топли и меки цветове в сравнение с традиционните за Византия. Въобще може да се каже, че ако по това време на Балканите не нахлули орди мюсюлмански завоеватели, то не след дълго време в целия православен свят би се разпространил един-единствен общ архитектурен стил по подобие на готиката в средновековна Западна Европа.

Такава близост винаги е съществувала в областта на селското „народно“ строителство, при това в мащабни на цяла Източна Европа. Свидетелство за това е кръговият характер на старите славянски села, които, за разлика от старо германските били разположени във форма на пръстен, с поместени в центъра църкви и култови постройки. Централната групировка на селата, съхранила се в тази част на континента чак до XVIII в., показва, че у техните строители и жители съществувало силно желание за единение, за подчинение на цялото, доколкото центърът, към който били обърнати всички къщи в селото, символизирал единството. Подобна групировка на селата никога не се е срещала в стара Западна Европа, с изключение на онези земи в Германия, които някога били населени от славяни. По този повод през XIX в. немските учени X. Ландау и Р. Якоби създали теория, според която центричната групировка на дадено селище в Средновековна Европа е признак за това, че то е построено от славяни. По аналогичен начин били планирани и всички големи руски градове в допетрово време, включително самата Москва. В техния център се намирал градският Кремъл, към който водели всички улици. След 1700 г. в градовете, под западно влияние се появили успоредни и перпендикулярно разположени улици, символизиращи друго, рационално строителство.