Борис Проницин
Двете Европи (24) (Славянската идея през XXI век)

6.1. В живописта

Ако през епохата на реформацията техниката все още правела първите си стъпки, то изкуствата и културата през този период достигнали своята зрялост. По времето, когато Микеланджело и Леонардо — последните и най-големи художествени гении на Ренесанса, продължавали все още да творят, се родил един друг голям италианец, смятан за основоположника на непосредствения реализъм в изобразителното изкуство. Това бил Микеланджело Караваджо (1573–1610 г.). Караваджо бил първият от италианските художници, който въвел в рисуването методът на непосредственото копиране на действителността. Докато творците от Ренесанса посвещавали творбите си главно на идеални библейски и митологични теми, то Караваджо започнал да рисува, това, което непосредствено вижда в света около себе си главно сцени от ежедневния живот. Особено обичал да живописва природата и различни човешки персонажи, като селяни, благородници и други свои съвременници. Ето защо, ако ренесансовото изкуство от XV и XVI в. може да се нарече „реалистично“, но не и „реално“, то изкуството на Караваджо (а след това и цялото западно изкуство след XVI в.) е едновременно и реалистично и реално, то белязало нов етап в потапянето на западната живопис в сетивното и материалното. Караваджо формулирал принципите на това ново изкуство, което бързо се разпространило по целия континент и упражнило огромно влияние върху живописта. Център на това ново, ултра реалистично изкуство през следващите векове станала обаче не Италия, а Холандия, в лицето на такива художествени гении като Рембранд, Ван Дайк, Питер де Хох, Халс и Вермер. „Никога не е имало живописец — казва по повод на Вермер английският изкуствовед Кенет Кларк — който така строго да се придържа към онова, което възприема очният му нерв, като Вермер от Делфт. В неговото творчество няма да почерпим нито субективно гледище, нито предубеждение, произтичащо от знание, нито инерцията на някакъв стил“^[1]. Естествено, че холандската реалистична школа от XVII в. развила такива нови направления в изкуството, като пейзажа, натюрморта и особено портрета. Холандските художници получавали обикновено поръчки от местната буржоазия, поради което това изкуство прераснало впоследствие в буржоазно изкуство.

Другата особеност на холандската живопис е, че тя така да се каже „разсича“ и фрагментира действителността на отделни парчета. Докато картините на художниците от ренесансовата епоха изглеждат цялостни и завършени като архитектурни произведения, то произведенията на холандската пейзажна живопис оставят у наблюдателя впечатлението, че изобразеното е само част от онова, което сякаш излиза извън рамките на картината и продължава в далечината. Този „номиналистичен“ ефект е плод на прекалената сетивна непосредственост във възприятието на твореца.

Холандската школа бележи повратна точка в историята на живописта, тъй като при нея изобразителното изкуство за пръв път се отделя от архитектурата. Това показва, че то не принадлежи вече към никакъв по-широк стил, доколкото всеки по-широк стил предполага единство на всички изкуства — архитектура, скулптура и живопис. Холандската живопис обаче, за разлика от ренесансовата не може да се използва за изографисване на църкви например. Този факт, който може да се съпостави само със специализацията на науките в областта на знанието, символизира разбиването на единното светоусещане и органичния живот, което е било в ход в някои части на Европа през XVII в.