Борис Проницин
Двете Европи (3) (Славянската идея през XXI век)

2.2. За човека

Човекът представлява едно по-миниатюрно копие на вселената. Той по своята същност е триединен, тъй като се състои от три принципа: духовен, умствен и телесен. Духът — това е богът, въплътен в човека и всяко друго живо същество. Те представляват само различни имена за означаване на едно и също нещо. А тъй като всички същества във вселената са одухотворени, то всички те са само части от едно неделимо цяло — бога. Най-образно това е обяснено от В. Белински:

„Него (бога. — Б.пр.) никой не го е виждал, но той е във всяко свято движение на сърцето. Светът, или вселената, е неговият храм, а душата или сърцето на човека са неговия олтар, престол, неговата светая светих. И така, търси бога не в храмовете, създадени от хората, но го търси в сърцето свое, търси го в своята любов“^[1]. „Царството божие е вътре във вас“ — е казано в Библията. „Ти и Аз сме едно нещо“ — е казал Христос. Всяко същество е едновременно относително и абсолютно, в него пребивава цялото, и едновременно то е обособена част от цялото. Най-добре можем да разберем разликата между абсолютния и човешкия дух, ако си представим бога във вид на духовно слънце, чиито безчислени лъчи, прониквайки в материалния свят и „обличайки“ телесни и разумни „обвивки“, създават хората и останалите същества във вселената. Но за разлика от светлинните лъчи, които представляват движещ се поток от елементарни частици, прекъсващ своята връзка със светлинния източник веднага след излъчването си, то божествените (т.е. духовните) лъчи представляват неподвижна, статична субстанция, която никога не прекратява своята връзка с източника си. С други думи тези божествени лъчи са идентични със самия бог. Когато възниква едно човешко същество, божественият лъч се „удължава“ в посока към материалния свят, а когато човек умира, телесната и умствената обвивка се отделя от него и „скъсявайки“ се лъчът се прибира към своя източник, макар и тази връзка с него никога да не се е прекъсвала напълно. Тъй като в известен смисъл човешкият и абсолютният дух са едно и също нещо, то първият се отнася към втория не като към обект, а като към субект, поради което казваме, че той не „отива“ при него, а по-скоро се прибира при него (при себе си), изменяйки само своята форма и сливайки се напълно с абсолютния дух. И както всеки светлинен лъч при завръщането си към своето основно „тяло“ се самоунищожава, така и целта на човешкия дух е собственото му самоунищожение, като резултат от сливането с бога.

Що се отнася до втория принцип на човека — неговия ум или его (изграден от съответната невидима субстанция), то той по своята същност е противоположен на духа. Именно егото е онзи глас, който казва „Аз съм“, именно то създава чувството за обособеност на човека. Ако духът „живее“ в знанието и той е самото знание, то умът служи за достигане на знанието, той е създаден за обясняване на законите на материалния свят. Ако във вселената съществува само един дух, то егото е безчислено множество.

Тук няма да се разглежда третият човешки принцип — тялото, тъй като неговата структура е известна на всички.