Борис Проницин
Двете Европи (4) (Славянската идея през XXI век)

2.3. Духовност и бездуховност, колективизъм и индивидуализъм

След като беше изяснена природата на духа и егото, може вече по-лесно да бъде разтълкуван смисълът на понятията „духовен“ и „бездуховен“ човек, „колективист“ и „индивидуалист“.

Духовният човек е такъв човек, при който егото (умът) е обърнато навътре — по посока на духа. Разбираемо е, че той вижда лесно единството на всички живи същества, намира се по-близо до морала и висшия свят, живее за бога, т.е. за цялото (онзи, който живее за духа, той живее за другите хора, тъй като тяхната висша същност е същата тази душа (дух), пребиваваща и в самоотреклия се). Духовните хора са винаги идеалисти по натура, те отдават на идеите огромно значение. За тях отвъдният свят е една несъмнена реалност.

Обратно, материалистът е такъв човек, при който умът е насочен навън — към обективирания материален свят. А тъй като обективираният свят е винаги множествен, такъв човек не вижда единството на всичко живо. Материалистите живеят изключително за земните блага, за личната си изгода. Те са винаги прагматици по натура. Духовните хора възприемат всичко чрез душата, а материалистите — чрез мозъка и при тях умът се превръща в своего рода център на тежестта на цялото им същество. Такива хора естествено не вярват в съществуването на висшия свят (т.е. не усещат неговото присъствие).^[1] За тях той е плод на въображението, на нездравата фантазия.

В съвършено друга плоскост трябва да се разглежда другият основен въпрос — въпросът за колективистичното и индивидуалистичното съзнание (ум). Тъй като в случая става дума за формата на ума, трябва да се има предвид, че тази форма сама по себе си няма никакво отношение нито към духовността, нито даже към морала, тъй като всеки ум по дефиниция е студен.

И така, колективистичният ум е такъв ум, който разглежда отделния човек като единица, а обществото — като множество. А доколкото количеството за него е фактор от първостепенно значение, той смята обществото и неговите интереси за по-важни, отколкото отделните индивиди с техните лични интереси. За такова съзнание е в сила принципът: „Аз живея за мнозинството, защото то е мнозинство“. Съвсем логично е човек, обладаващ колективистично съзнание, да не счита и самия себе си за особено ценен, да е готов на самоотречение в името на общото благо. Великото качество на колективиста е неговата способност да преодолява своето „Аз“, своя егоизъм и даже да се самопожертва. Но човек, който не уважава отделното и частното, не е способен да уважава и отделния частен индивид, не е способен да съзира в него някаква самостоятелна ценност. В това всъщност се състои и отрицателната страна на колективното съзнание.

Откъде произтича това неразбиране на ценността на отделния индивид, неговото недооценяване? Въпросът е там, че голото колективистично съзнание, ако то е загубило връзката си с душата, вижда единствено външния обективиран свят, то не забелязва единството и тъждеството на всички хора, не забелязва, че всъщност болшинството, количеството, колективните формации, както и самите индивиди не съществуват в истинския смисъл на думата, че те са илюзорни от гледна точка на висшата реалност. За бог ценността на един милион души не стои по-високо от ценността на едно отделно човешко същество, доколкото те са одухотворени от една-единствена духовна същност, един-единствен дух, проникващ, цялата Вселена. Количеството просто не съществува за бога. Човек, който живее за отделни хора (стига само те да не са негови роднини, защото тогава вече се намесват инстинктите), обича ги, който е готов да се самопожертва за своя ближен, той неизбежно служи на цялото, защото както и патриотът, жертващ себе си в името на родината, той е съумял да удържи победа над своето Аз, да надвие своя егоизъм. За съжаление тази истина е недостъпна за голото колективистично съзнание, загубило връзката си с духа. Няма нищо по-велико и съзидателно от колективното съзнание, действащо в подчинение на духа, но няма и по-страшно нещо от колективно съзнание, откъснато от духовността, защото то може да оправдае жертването на милиони хора в името на илюзорното „мнозинство“. Колективистичното съзнание може да се оприличи на ядрената енергия, която може да бъде използвана за благото на обществото, но може и да се превърне в средство за неговото самоунищожение.

Никакво обществено благо обаче не може да донесе втория основен тип съзнание — индивидуалистичното съзнание. Индивидуалистичното его е такова его, което счита себе си за център на вселената. То прилича на ненаситна паст, искаща да погълне всичко, което се намира в обективирания свят, то сякаш „всмуква“ всичко (оттук се поражда и чувството за собственост). Хора, притежаващи такова съзнание, мислят, че целият свят гравитира около тях, те са самовлюбени, способни да живеят само за себе си и не уважават нищо друго, освен своето Аз. За тях нито обществото, нито другите индивиди имат някаква ценност.

Самовлюбеността е такова качество, което не трябва да се бърка с достойнството. Достойнството е качество на духа, самовлюбеността — плод на егото (ума). Човекът с достойнство е такъв човек, който осъзнава факта, че в него пребивава абсолютът. Достойнството не зависи от общественото положение на индивида. Обратно, за самовлюбеността са нужни външни успехи — материални и социални. Такива външни успехи се възприемат от егото като доказателство за неговата собствена значимост и ценност. Подобни успехи са винаги лични, те се отнасят до личността, т.е. до Аза. А духът е надличен и поради това е напълно безразличен към външните постижения и успехи. Ето защо дори хора с твърде ниско обществено положение могат да имат достойнство. Ако достойнството е положително, то самовлюбеността без съмнение е отрицателно качество.