Борис Проницин
Двете Европи (31) (Славянската идея през XXI век)

2. Метафизика на индустриалната икономика

Промишлената революция, която се базира на фабричния начин на производство е третият етап от историята на икономическите отношения. Първият беше цеховото производство, характерно за Средните векове, а вторият — манифактурното производство, характерно за периода XVI-cp. XVIII в. Преходът от манифактурно към фабрично производство се извършва някъде през последната четвърт на XVIII век в Англия и става възможен благодарение на изобретяването на парния двигател и първите машини. Смисълът на машините е, че повишават многократно производителността на труда и водят до неимоверно нарастване на продукцията.

Тази революция в производството дала възможност за създаването на първите истински фабрики. Отначало в тях работели по няколко десетки работници, след това по няколкостотин, а в края на XIX в. се появили фабрики с персонал от по няколко хиляди души. Така постепенно се стигнало до гигантските промишлени предприятия и концерни на XX в., в сравнение, с които занаятчийските работилници от манифактурния период изглеждат като истински джуджета.

Как се стигнало до този феномен, наречен индустриална революция, и какви са по-точно причините той да настъпи именно в Западна Европа, а не някъде другаде по света?

Както вече беше казано, индустриализацията в чисто философски смисъл представлява гигантско трансформиране на естествено оформена материя в изкуствено оформена такава в резултат на човешката дейност. Такава трансформация могла да възникне единствено и само на Запад поради уникалното и неповторимо за съзнанието на западните хора съчетание на материализъм и индивидуализъм в светоусещането и стремежите. За да се извърши индустриализация в едно общество е необходимо: 1 насочване на ума и вниманието на хората навън — към обективирания свят, интерес към материалните обекти и блага, т.е. нужен е материализъм; 2. необходимо е желание за притежаване и присвояване на споменатите материални блага, а след това и желание за тяхното преумножаване, т.е. собственическо чувство, т.е. егоизъм, т.е. в крайна сметка индивидуализъм. При отсъствие дори на един от двата фактора, възникване на индустриална цивилизация е невъзможно. Доказателство за това е античният свят, който, макар и да е бил материалистическо общество не успял да се индустриализира поради липсата на достатъчно развито егоистично начало у гърците и римляните.

Затова пък в Западна Европа този егоизъм достигнал през XIX в. наистина невиждани размери. Поради масовия приток на евтина работна ръка от селата към градовете фабрикантите намалили значително заплатите на своите работници, като същевременно увеличили продължителността на работния ден. Не само мъжете, но и жените и децата били принуждавани да работят по единадесет, дванадесет и повече часа на денонощие, и то при най-тежки условия на труд. Работническите семейства живеели в изключителна бедност и мизерия — обикновено 6–7 човека населявали дървени бараки с размери три на четири метра, при което на няколко къщи се падала по една обща тоалетна. Разпространявали се всякакви епидемии.

Но фабрикантите не обръщали никакво внимание на тази мизерия и се самоуспокоявали с разни странни философии и учения, каквото е например учението на Т. Малтус за свръхнаселеността. Съгласно тази теория, поради огромното нарастване на населението в световен мащаб то не може никога да бъде изхранвано и да достигне до високо жизнено равнище, поради което всякакви грижи за народните маси са излишни. Подобни идеологии много допадали на буржоазията, която никак не обичала да си разтваря кесията за социални помощи. Книгата на Малтус „Опит за принципа на народонаселението“ неслучайно станала една от двете настолни книги на третото съсловие през XIX в. Другата такава книга била „Начала на политическата икономия и налоговото облагане“ на италианския икономист Рикардо. Този студен и безмилостен човек се опитвал да пренесе законите на дивата природа и на естествения отбор върху човешкото общество, според които трябва да оцелеят само най-силните на пазара и с които се оправдавала мизерията на милиони хора.

Въобще периодът от края на XVIII до средата на XIX в., ще остане като един от най-срамните епизоди в западната история, който може да се сравни по своя цинизъм само с нашето съвремие, когато необузданата алчност вече е обхванала не само работодателите, но и техните наемни работници и служители и когато според данни от 1996 г., 385-те най-богати хора от развитите страни притежават богатство, равняващо се на годишните доходи на 2,6 милиарда души от Третия свят. Но това е друг въпрос.

По-интересното било, че в зората на капитализма самите фабриканти и работодатели, въпреки отчитаните баснословни печалби и неимоверното си забогатяване, продължавали да живеят, както и в предишните две столетия сравнително скромно и непретенциозно. Така например според Д. Ейкън^[1] в края на XVIII в. вечерната консумация на английските фабриканти в кръчмите, където те са се събирали, никога не е надвишавала 6 пенса за чаша пунш и 1 пенс за пакет тютюн. Това странно поведение, разбира се, било пряко следствие от протестантската етика на въздържание и скъперничество, без които е невъзможно натрупване на никакъв капитал, а оттам — и никаква индустриализация.

Но въздържанието не могло да продължава вечно. Не можеш да работиш в магазин за сладкарски изделия и в един момент да не се изкушиш да ги опиташ. Някъде към средата на XIX в. буржоазията за пръв път се поддала на изкушението на материалните блага и взела да използва парите си за водене на по-охолен и по-приятен живот. Отначало този процес започнал плахо (разкошът и луксът навлизали бавно в ежедневието на третото съсловие), но постепенно все повече и повече се засилвал, докато някъде през последните десетилетия на века най-проспериращите слоеве на буржоазията в нищо не се различавали по начина си на живот от бившата аристокрация (луксът и скъпите вещи отново станали на мода). Така потребителската психика съвсем закономерно завладяла доскорошните аскети.

Но това било едва началото. Тепърва предстояло тази психика да се разпространи и сред широките народни маси, което в крайна сметка щяло да доведе до създаването на потребителското общество на нашето време. За тази цел, разбира се, бил нужен още цял век ускорено икономическо развитие, за да могат народите на Западна Европа и северна Америка да достигнат такова жизнено равнище, което да им позволи да изградят консумативно поведение.

Но веднъж изградено, това поведение довело до още по-голямо засилване на алчността и користолюбието сред хората. Ако преди парите били нужни единствено като самоцел за егоизма, то сега те станали необходими и за да могат да се използват за доставяне на материални наслади. Желанието за тяхното притежаване се увеличило двойно и те се превърнали в основен смисъл на живота.

Така ние ставаме свидетели на това как егоизмът, който сам по себе си е само една еманация на индивидуалистичното западно съзнание, породил в крайна сметка вторичен материализъм, който се насложил към първичния съществуващ такъв. За да стане това по-ясно, могат за улеснение да се разграничат следните няколко етапа на този продължил няколко века процес: 1. Индивидуализмът поражда егоизъм, който пък от своя страна поражда желание за притежаване на частна собственост и забогатяване; 2. Това желание, в комбинация с изобретателния западен ум, води последователно до създаването на манифактурата, машините и тежката индустрия; 3. Последната довежда съвсем закономерно до свръхпроизводство на материални вещи и блага; 4. Човекът попада в зависимост от тях, което в крайна сметка означава, че е възникнал вторичен материализъм, явяващ се изключително плод на късната капиталистическа цивилизация.