Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Борис Проницин
Заглавие: Двете Европи
Издание: първо
Издател: Пенсофт
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Националност: България
ISBN: 954-642-099-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544
История
- — Добавяне
5. Отражения на индивидуалистичното съзнание в политическия живот
5.1. Централизацията като мечта и дело на търговците
Все пак победата на търговския дух и повсеместното разпространение на паричните отношения имало и едно положително следствие — централизацията на държавния живот. Тя станала възможна благодарение на две причини. Първо монарсите получили мощната подкрепа на нововъзникналите и силно разраснали се градове, които имали нужда от значително разширяване на стокообмена помежду си. А тъй като местните феодални власти в лицето на поземлената аристокрация облагали тази търговия с огромен брой и твърде високи данъци, които пречели на взаимния стокообмен между градовете, то градското съсловие разбрало, че има полза от укрепване на държавата (това означавало намаляване на данъците) и по тази причина подкрепило централната власт в нейната борба с феодалите.
С централизацията на държавния живот се променили и правните отношения в обществото. Започнал преход от васални отношения към подведомственост на местните власти — след тоталния партикуларизъм на правото през Средните векове най-после започнали да се оформят някои белези на общ живот: общо право, универсалност на законите, обща администрация и др. Кралете и князете назначавали наместници по места, в чиито ръце преминала местната изпълнителна власт. Било отменено правото на сечене на собствени монети и много от другите атрибути на феодалния суверенитет.
Но дори и след като процесът на централизация от XIII-XIV в. завършил, на Запад така и не се формирали достатъчно големи държавни образувания — най-големите от тях — Франция и Испания, били държави със среден размер. Западна Европа така и не се обединила по примера на Китай и Индия. Идеята за прекалено голямата държава, характерна за колективистичното източно съзнание, тук не могла да бъде възприета. (Индивидуализмът е прекалено ограничено и тясно чувство, за да доведе хората до идеята, че те трябва да живеят за нещо голямо и обширно.)
Показателно е, че централизацията се извършвала не чрез пряко юридическо налагане на властта отгоре, което за тогавашните условия на силен местен сепаратизъм било невъзможно, а чрез постепенно разширение на частния домен на кралската фамилия, с присъединяване към него на все повече и повече частни феодални владения. Това бил процес, характерен за по-голямата част от западноевропейските държави.
Така по парадоксален начин създаващите се нови централизирани държави в Европа представлявали по същността си огромни частни имения на монарсите — нещо, което могло да се случи единствено в Западна Европа. Свидетелство за това е Германия, в която императорската династия имала малко частни земи и поради това Германия така и не се обединила.
Освен това самите западни народи, масата от поданиците, гледала на монархическата власт като на частна, а на замъците и дворците на монарха като на негова лична собственост и имение. В ярък контраст с това били Изтокът и Русия, народите, на които гледали на монархическата власт като на обществена и държавна, а на дворците на монарха — като на общонародно достояние. Това се демонстрира от факта, че докато в Русия например царският замък, Кремъл представлявал естественият център на града, съсредоточението на обществения живот и мястото, където се укрива целият народ в случай на опасност, то замъкът или дворецът на западноевропейския крал или княз стоял винаги настрана, изолирано от самия град и почти никога не бил достъпен за самите граждани. Този факт бил забелязан още от Ключевски.
Но така или иначе, от втората половина на XIII в., в цяла Западна Европа — като се започне от Англия и се стигне до най-източните немски земи, кралете (съответно князете в Германия) успели да наложат своята власт над местната феодална прослойка и монархията се наложила като официална форма на управление. Това никак не било случайно.
5.2. Смисъл на западната монархия
Както е известно, за всеки народ съществува най-типична и най-подходяща форма на държавно управление (колкото и да се отрича днес това), която отговаря на неговите разбирания за властта. За азиатските народи, както казахме, такава била абсолютната теократична монархия, а за античните — без съмнение републиката. Като се има предвид значителното сходство между народностната психология на западноевропейците с тази на гърците и римляните, би могло да се предположи, че и те би трябвало да изберат републиката като основна форма на управление. Историята обаче не потвърждава това. Още от най-ранните си етапи формите на властта в двете култури коренно се различават една от друга и с течение на времето дори още повече се раздалечават.
Древногръцките племена в своя до държавен период са се управлявали от т.нар. съвет на архонтите (старейшините), в чийто състав влизали най-възрастните и най-влиятелните членове на племето. Това бил върховният орган на властта в мирно време. В случай на война, властта преминавала временно у т.нар. базилевси — военните пълководци. Базилевсите обаче никога не ставали царе в истинския смисъл на думата. Ако ги избирали за монарси, това било само временно, до тяхната смърт. След смъртта на такъв „цар“ (тази титла носил и легендарният Агамемнон) неговата власт не се предавала по наследство, както би трябвало да е при истинската монархия. Това е така, защото гърците избирали своите базилевси като конкретни личности, благодарение на техните лични качества и храбростта им, проявена на бойното поле. А както е известно тези качества не се предават по наследство.
Колективната форма на управление се пренесла и в класическия, градския период от гръцката история, по време на който, както е известно, основният орган на управление било народното събрание (агората), в което имали право на глас всички възрастни граждани (без робите и жените). Изпълнителната власт в Атина се упражнявала от стратег, избиран за срок от една година. В републикански Рим върховен орган на законодателната власт бил сенатът, а на изпълнителната — двама консули, които подобно на гръцките стратези, се избирали за срок от една година (всяка година носела името на съответните консули). Авторитетът на републиканската власт в Рим бил толкова висок, че основните й институции останали формално непокътнати дори до времето на империята.
Всичко това е обяснимо като се има предвид, че никой народ с достатъчно силно индивидуалистично съзнание (а такива били гърците и римляните) не би поверил съдбата си в ръцете на неограничен монарх. Ето защо демокрацията с право може да се нарече най-типичната и най-подходящата форма на управление при античните народи.
Западният свят, в който по отношение на античния човешкото съзнание прави още една и вече последна стъпка към пълния и тотален индивидуализъм (защото в това отношение просто няма накъде повече да се върви), би трябвало също да избере републиката за свой идеал. На практика обаче не се получило така.
Различията започват още с варварските времена. Докато гръцките военноначалници — базилевсите, никога не стават истински царе, то древно германските пълководци — кунигите, скоро се превръщат в такива. Колкото повече напредва западната история, толкова повече се изпаряват последните останки от колективна власт, характерни за най-ранния до държавен период. Западната държава в зрелия си, класически период — това е монархическата държава (този факт е отбелязан още от Хегел). В нея властта е концентрирана в ръцете на едно-единствено лице — краля. Истински републикански и демократични форми на управление били немислими за Западна Европа чак до най-ново време (до 1789 г.) поради непрекъснатото стълкновение на егоистичните лични интереси на индивидите, което не могло да бъде спряно от нищо. Гърците и римляните, макар и да имали по-развито в сравнение с източните хора индивидуалистично чувство (демокрацията винаги предполага самосъзнание на индивидите и тяхното свободолюбие), все пак обладавали достатъчна доза колективизъм и не позволявали на личните си интереси да се разраснат до такава степен, че да погубят обществото и държавата. При западноевропейците обаче принципът на личната независимост (а следователно и на личния произвол) бил абсолютен и неограничен от нищо. Такова общество, ако иска скоро да не се самоунищожи, се нуждае отчаяно от съсредоточаване на изпълнителната власт в ръцете на едно лице, което да изглажда със сила личностните противоречия.
Това проличава ясно от съдбата на средновековните италиански градове — републики Флоренция, Генуа и Венеция, които не успели да съхранят своите републикански управленчески форми (сами по себе си и без това уникални за целия тогавашен западен свят) и в края на краищата се превърнали в монархии. Така Флоренция се управлявала на първо време от т.нар. подеста (народно събрание), но после както поради изострените вътрешни борби между различните партии, така и поради съсредоточаването на значителни парични средства в ръцете на няколко влиятелни фамилии, тя се превърнала в сеньория, ръководена от съвет на първенците. От 1384 г. фактически управляващ станал родът Албици, а след това — родът Медичи. През 1532 г. последните провъзгласили себе си за херцози, а флорентинската република за херцогство. Републиката се оказала неподходяща за италианския манталитет.
Аналогично било и положението във Венеция, която отначало се управлявала от народно събрание, после от т.нар. Голям съвет на богатите, превърнал се впоследствие в още по-елитарния съвет на поканените докато накрая и тя не станала монархия. Сблъсъкът на интересите бил прекалено голям.
Истинска републиканска форма на управление възникнала на запад едва с избухването на Френската буржоазна революция от края на XVIII в. Това станало възможно единствено благодарение на факта, че европейските народи достигнали по това време достатъчно висока степен на цивилизованост, изразяваща се в развитието на такова качество като дисциплинираността. Продължилите множество столетия жестоки междуличностни борби в европейските общества, които едва не ги унищожили, в крайна сметка довели до такова равнище на законопослушност и развили до такава степен преклонението пред реда и дисциплината (в тях е единственото спасение за западните хора, тъй като те не са способни да следват вътрешния, морален закон), че в тези общества станала възможна отмяната на монархията и установяване на република.
Но този факт съвсем не означава, че самият монархически принцип като такъв престава да бъде най-типичен за традиционния Запад. Ако се обърнем назад към историята, ще видим, че от близо хиляда и петстотин години държавническа история на Запада, някакви си сто или двеста години републиканско управление (Европа в своята цялост станала републиканска едва след Първата световна война) не могат в никакъв случай да бъдат показателни за формата на властта в тази култура. Всъщност в това отношение западната история удивително наподобява античната. И античният свят, който в продължение на цяло хилядолетие бил управляван чисто републикански, в края на своята история бива неочаквано обладан от монархически дух. През I в. пр.Хр. Цезар взима властта в Рим и Римската република се превръща в империя. В същото време в гръцките земи започнали широко да се разпространяват идеите на Платон за идеалната държава, управлявана от един-единствен човек, а Ксенофонт не скривал своето възхищение от методите на управление на персийския деспот Ксеркс. Ако живеещият през II-III в. сл.Хр. античен човек не познавал своята история, той би си помислил, че Рим винаги е бил империя, и че гърците винаги са си мечтаели за монархия.
Както обаче знаем, положението било тъкмо обратното. Изглежда всяка голяма култура към края на своята история по неизвестни засега причини заприличва по своята форма на управление на последващата я голяма култура. Така късният Рим и Византия дали началото на монархическия по своя дух западен свят, а късните Западна Европа и Америка, но вече в републикански „одеяния“, ще дадат основната форма на управление на славянския свят. Най-парадоксалното от всичко е обаче, че по своята форма на управление крайният Запад се доближава неочаквано до крайния Изток, за който, както вече беше изтъкнато, също е характерен монархическия принцип. Тук обаче става въпрос за два съвсем различни вида монархии.
5.3. Разлики между западната и източната монархия
Едно нещо е умерената френска, английска или испанска монархия, а съвсем друго нещо е абсолютната и неограничена азиатска деспотия. За да се разбере както смисълът на западния и източния монархизъм, така и вътрешната разлика между тях, първо трябва да бъдат разгледани причините, поради които се образуват двата типа държави.
На Запад държавата се създава, за да гарантира личната свобода и интересите на индивидите, за да въдвори порядък в обществото; на Изток и в славянския свят тя се създавала, за да реализира абстрактната идея за единство на цялото. В Западна Европа държавата се създавала, за да служи на индивидите, а в азиатските общества — за да може те да й служат. Съвършената държава според източните представи е тази, в която няма лични интереси.
Поради това, от само себе си става ясно, че никоя германска монархия, колкото и централизирана да е тя, не може да бъде деспотична. В основата на устройството на всички германски държави стои идеята за обществения договор. Съгласно тази идея, между поданиците и монарха се сключва нещо като неписан договор: поданиците си избират крал, даряват му своето доверие и се задължават да му се подчиняват, в случай че той изпълнява своите задължения към тях (той е длъжен да съблюдава изпълнението на законите и да охранява личното им имущество). Но в случай че монархът не изпълнява своите задължения, опитва се да узурпира цялата власт или да започне да се меси в личния живот на индивидите, народът е в правото си да свали такъв крал, обявявайки го за тиранин. От край време основна грижа на западните народи е било да не допуснат възможността за появата на тирания. Този принцип е формулиран още през XIII в. от Тома Аквински, който иначе бидейки убеден монархист, казва по този повод: „Царството трябва да бъде устроено така, че за царя да не съществува възможност да установи тирания. Освен това неговата власт трябва да бъде ограничена до такава степен, че той с лекота да не може да се обърне към тиранията“[1]. Някои негови по-радикални съвременници дори говорят за нуждата от тираноубийство при определени обстоятелства.
В същото време деспотизмът се считал за нещо съвсем нормално в Азия. Страхът от деспотизма и тиранията — това е страхът за собствената независимост и самостоятелност на индивидите, а такъв страх не можел да възникне в азиатските колективистични общества, където всеки индивид доброволно жертвал своята лична независимост в името на държавното благо (това, разбира се, съвсем не оправдава деспотизма). Страхът от тирания, както и самата дума „тирания“, можел да възникне само у античния или западния човек. (Там тази дума естествено изразява определено негативно чувство. Знаейки това настроение, съществуващо в перманентно състояние у техните поданици, западноевропейските монарси трябвало непрекъснато да им доказват, че те всъщност са справедливи владетели и че не се домогват към прекалена власт.) И ако източните и руските монарси съзнателно демонстрирали, че управляват държавата еднолично (това се харесвало на техните народи), то западните крале — напротив постоянно се стремели да покажат, че разделят властта си със своите съветници и министри. Официалното източно царско обръщение: „Аз, държавата…!“ било заменено с новото „Ние, държавата…“.
В различните западноевропейски държави властта на кралете била ограничена от различни обществени институции. Така в периода на т.нар. съсловни монархии (XIV-XV в.), навсякъде съществували съсловни събрания. Във Франция това били Генералните щати — официалният съдебен орган на страната, събиращ се на всеки няколко години и без съгласието, на който кралят нямал право да налага никакви нови данъци, нито пък да увеличава старите.
В немските княжества пък голяма тежест обладавали т.нар. Rate — канцелария на съветниците на княза, начело с канцлер. Немските князе съзнателно делегирали част от своите правомощия на министрите си, за да не бъдат обвинени в опит за налагане на диктатура. Така например заповедите се подавали не от тяхно име, а от името на министрите им (това е в пълен контраст с практиката на руския цар, който можел да решава всичко през главата на своето правителство) Освен това, веднъж назначен, един висш чиновник можел много трудно да бъде вече сменен. Ако източният владетел управлявал всички сфери на обществения живот (дори повседневния), то западноевропейският владетел (в случая немският княз) не можел да си позволи да се намесва прекалено силно в живота на поданиците си — те просто незабавно биха го детронирали.[2] Този факт показва до каква степен бил чувствителен западният човек по отношение на всякаква външна намеса в личните му дела и същевременно демонстрира принципната разлика между европейската и азиатската монархия.