Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (8)

Седем

По-късно щях да гледам на следващите няколко дни като на последните нормални моменти от живота ми, въпреки че по онова време изглеждаха всичко друго, но не и такива. Нормални бяха прасковеният пай и зеленият боб, работата зад бара и вкарването на колата ми в сервиз за последната двеста и петдесет доларова лепенка, а не разследването на убийството на сестра ми в Дъблин.

Прекарах цялата сряда в колежа „Тринити“. Говорих с последния преподавател от списъка ми, но тя нямаше какво да добави. Говорих с десетки от състудентите на Алина, когато лекциите свършиха. Разказите на всички бяха толкова еднакви, че или бяха част от някаква огромна конспирация а ла Досиета Хикс (винаги съм мразила този сериал, тъй като беше твърде неясен и с отворен край, а аз обичам спретнатите развръзки), или наистина сестра ми е била напълно различен човек, докато е била тук.

Казаха, че през първите два или три месеца е била дружелюбна, отзивчива, умна — личност, с когото другите са искали да общуват. Такава беше Алина, която познавах.

После внезапно се променила. Започнала да пропуска лекции. Когато се появявала, ако някой я попитал къде е била, тя се държала странно, потайно. Изглеждала въодушевена и дълбоко погълната, сякаш е открила нещо далеч по-интересно от лекциите, в което да се потопи напълно. След това, през последния й месец тук, отслабнала и изглеждала изтощена през цялото време, сякаш излизала да пие и да купонясва по цяла нощ, всяка нощ, и това започнало да й се отразява. „Раздразнителна“ и „нервна“ бяха две думи, които никога не асоциирах със сестра ми, но състудентите й ги използваха щедро в описанията си за нея.

Имаше ли приятел? Попитах. Двама от всички, с които говорих, казаха „да“. Две момичета, които изглежда познаваха Алина по-добре от останалите. Тя определено е имала приятел, казаха. Мислеха, че е бил по-възрастен. Богат. Опитен и красив, но не, никога не го бяха виждали. Никой не беше. Тя не го беше водила там.

Към края, в един от редките дни, в които се появявала изобщо, им се струвало, че се опитва със сетни сили да върне живота си, но изглеждала изтощена и победена, сякаш знаела, че вече е загубила тази битка.

По-късно същата вечер спрях в едно интернет кафене и свалих нова музика за айпода си. iTunes обича моята „Виза“. Трябва да съм по-пестелива, но моята слабост са книгите и музиката, а смятам, че има много по-лоши. Копнеех за „Най-големите хитове“ на Грийн Дей (песента, в която се пее: „понякога сам се плаша, понякога умът ми играе номера…“, беше основно в ума ми напоследък) и ги получих с намалена цена за девет и деветдесет и девет долара, което беше по-малко, отколкото щях да платя в магазина. Сега знаете как оправдавам пристрастеностите си — ако мога да платя по-малко, отколкото в „Уол март“, трябва да го имам.

Пратих дълъг, непоколебимо оптимистичен имейл на нашите и няколко по-кратки на някои от приятелите ми у дома. Джорджия никога не беше изглеждала толкова далечна.

Беше тъмно, когато се отправих обратно към хотела. Не ми харесва да прекарвам много време в стаята си. Няма нищо удобно или уютно в нея, така че се опитвах да си намирам занимания, докато стане време за сън. На два пъти, докато вървях към дома, имах странното усещане, че ме следят, но и двата пъти щом се обърнех, сцената зад мен изглеждаше като перфектно нормална дъблинска вечер в квартала Темпъл Бар. Ярко осветена, топла и подканяща, изпълнена с тълпи от посетители на пъбове и туристи. Нямаше нищо, което би могло да прати тръпки на предчувствие по гръбнака ми.

Към три сутринта се събудих странно нервна. Дръпнах пердето настрани и погледнах навън. Джерико Баронс беше на тротоара пред „Кларин“, облегнат на стълба на уличната лампа, ръцете му бяха скръстени на гърдите и се взираше в хотела. Носеше дълго черно палто, почти до глезените му, риза от блестящо кървавочервено и тъмни панталони. От него капеше небрежна европейска елегантност и арогантност. Косата му падаше напред до под челюстта. Не бях забелязала, че е толкова дълга, защото обикновено я носеше сресана назад. Лицето му беше от типа, който позволяваше това. Той имаше изсечени, симетрични кости. На сутринта реших, че съм го сънувала.

В четвъртък се срещнах с инспектор О’Дъфи, който беше дебел, оплешивяващ червендалест мъж, с панталони, закопчани ниско под корема, който опъваше копчетата на ризата му. Беше англичанин, не ирландец, за което бях много щастлива, защото поне нямаше да се боря с акцента му.

За жалост разговорът се оказа още по-потискащ, отколкото задаването на въпроси на състудентите на Алина. В началото изглеждаше, че тръгва добре. Той ми каза, че личните записки не са обществено достояние, но ми направи (още едно) копие на официалния доклад и търпеливо ми разказа всичко, което беше казал на баща ми. Да, бяха разпитали преподавателите и състудентите й. Не, никой нямал представа какво се е случило с нея. Да, неколцина споменали приятел, но така и не успели да открият нищо за него. Богат, по-възрастен, опитен, не ирландец беше всичко, което успели да разберат.

Пуснах му обезумялото телефонно съобщение. Той го изслуша два пъти, после седна назад и сплете пръсти под брадичката си.

— Сестра ви използваше ли наркотици, госпожице Лейн?

Премигнах.

— Наркотици? Не, Алина не използваше наркотици.

Изражението му беше от тези, които възрастните добиват, когато мислят, че ти казват нещо за твое собствено добро и се опитват да бъдат любезни. Това изражение ме вбесява безкрайно, когато възрастният греши толкова очевидно. Но нищо не можеш да кажеш на възрастните, когато вече са решили нещо.

— Упадъкът, който състудентите й описваха, следва класическата спирала на пристрастените. — Той вдигна папката си и зачете от нея. — „Субектът ставал все по-възбуден, раздразнителен, нервен и почти параноичен. Изгубил тегло, изглеждал изтощен през цялото време“ — сега изражението му беше вбесяващо с високо вдигнати вежди, очакващо „не виждаш ли това, което е право пред очите ти“, което някои хора използват, когато мислят, че могат да намекнат правилния отговор с него.

Взрях се в него хладно, възмущавайки се на думата „субект“ чак до пръстите на краката си.

— Това не значи, че е използвала наркотици. Означава, че е била в опасност.

— Но не е казала на вас или на родителите ви за тази опасност? С месеци? Сама казахте колко близки сте в семейството ви. Нямаше ли сестра ви да ви е казала, ако животът й беше в опасност? Съжалявам, госпожице Лейн, но е много по-вероятно да е прикривала употребата на наркотици, отколкото животът й да е бил в опасност и никога да не е казала и дума на някого. Наблюдаваме такова поведение в младежите от вътрешния град през цялото време.

— Каза, че се е опитвала да ме предпази — напомних му твърдо. — Затова не е можела да каже нищо.

— Предпазвала ви е от какво?

— Не знам! Това трябва да разберем. Не можете ли просто отново да отворите случая и да се опитате да откриете кой е бил този приятел? Със сигурност някой някъде го е виждал. В съобщението си звучеше така, сякаш се криеше от някого. Каза, че той идвал. Каза, че не мисли, че би й позволил да напусне страната. Очевидно някой я е заплашвал.

Той ме изгледа за момент, после въздъхна тежко.

— Госпожице Лейн, по ръцете на сестра ви имаше дупки. От типа, който оставят иглите.

Скочих на крака вбесена.

— По цялото тяло на сестра ми имаше дупки, инспекторе. Не само по ръцете. Съдебният лекар казва, че са изглеждали като следи от зъби — не от човек или животно, което той би могъл да разпознае, обаче. — А части от нея бяха просто разкъсани! — треперех. Мразех този спомен. От него ми се гадеше. Надявах се да е била вече мъртва, когато се е случило. Бях почти сигурна, че не е била. Гледката беше избутала мама и тате право през ръба. Беше направила същото и с мен, но аз се върнах от онова адско място, защото някой трябваше да го направи.

— Ние също прегледахме тялото й, госпожице Лейн. Нито животински, нито човешки зъби оставят такива белези.

— Нито иглите — казах яростно.

— Ако седнете…

— Ще отворите ли отново случая й, или не? — настоях.

Той вдигна ръце с дланите нагоре.

— Вижте, не мога да си позволя да пращам хора по случаи, за които няма никакви улики, когато сме затънали до уши в такива, за които имаме. Напоследък има скок в броя на убийствата и на изчезналите хора, какъвто не сме виждали преди. — Той изглеждаше отвратен. — Сякаш половината от проклетия град е полудял. Не ни достига персонал, това е истината. Не мога да оправдая назначаването на хора по случая на сестра ви, след като просто няма какво повече да се направи. Съжалявам за загубата ви, госпожице Лейн! Знам какво е да загубиш любим човек. Но нищо повече не мога да направя за вас. Предлагам да се приберете у дома и да помогнете на семейството си да го преживее.

И това сложи край на разговора ни.

Усещайки провала и нуждаейки се да правя нещо, което да доведе до реални резултати, се запътих към хотела и събрах чувалите за боклук, кашоните и метлата, после взех такси, защото нямаше начин да отнеса всичко това до апартамента на Алина. Ако не можех да направя нищо друго както трябва, поне можех да помета боклука. Правех го всяка вечер след затваряне в „Тухларната“ и бях ужасно добра.

Плаках през цялото време. Пометох. Съжалявах за Алина, съжалявах себе си, съжалявах състоянието на света, в който някой като сестра ми може да бъде убит толкова жестоко.

Когато свърших с метенето и с плача, седнах с кръстосани крака на пода и започнах да опаковам. Не можех да се насиля да изоставя и едно нещо, дори тези, за които знаех, че трябва да изхвърля, като разпраните дрехи и счупените фигурки. Всеки предмет беше любящо прибран. Някой ден след години, може би щях да сваля тези кашони от тавана у дома в Джорджия и да подредя съдържанието им по-внимателно. Засега далеч от очите беше далеч от ума.

Прекарах следобеда там и постигнах приличен напредък. Щеше да отнеме още няколко дни да довърша, да изчистя мястото и да видя дали имаше щети, които депозитът й нямаше да покрие. Когато си тръгнах, беше мрачно и от небето се лееше проливен дъжд. Не се виждаха таксита. Тъй като нямах чадър и умирах от глад, заплясках из локвите и се мушнах в първия пъб, който видях.

Тогава не знаех, че току-що бях затворила книгата на последните нормални часове в живота ми.

Той седеше на маса на около три метра от сепарето ми срещу дребничка жена в началото на трийсетте, чиято сиво-кафеникава коса едва достигаше до яката й.

Тя беше приятна за окото, но малко безинтересна и точно затова ги забелязах — защото той беше невероятно красив. Имам предвид затваряш очи и си пожелаваш някой толкова секси мъж да те погледне. Много пъти виждаме обратното — знойната Бети Буп^[1] с някой Джак Никълсън, но не виждаме често някой Фабио^[2] с някоя Олив Ойл^[3].

Висок и привлекателен, със загоряло на слънцето тяло под бяла тениска и избелели сини дънки, той имаше дълга руса коса, която блестеше като злато. Лицето му беше като на екзотичен модел, очите му бяха секси кафяви, устните му бяха пълни и чувствени. Всичко по него беше страхотно. Изглеждаше елегантен, но все пак земен, грациозен и силен и успяваше дори в дънки да изглежда богат като Крез.

Признавам, че бях очарована. Жената носеше къса бухнала пола, копринена блуза и модерни аксесоари, и беше излъскана чак до френския педикюр на краката й, но най-милото нещо, което някой можеше да каже за нея, беше, че е обикновена. Той все пак изглеждаше оглупял по нея. Не можеше да спре да я докосва.

После започна едно от онези глупави двойни видения.

Точно бях свършила чийзбургера и се облягах назад в сепарето, за да се насладя на пържените картофи (обожавам пържени картофи, между другото или преди ги обожавах; поръсвах обилно със сол и пипер кетчупа, после ги намазвах обилно с него и ядях картофките бавно, един по един, след като всичко друго е свършило), когато жестовете му внезапно започнаха да изглеждат по-скоро неискрени, отколкото очарователни, а лицето му по-скоро изпито, отколкото изваяно.

После той рязко изчезна и за част от секундата нещо друго заемаше стола му. Стана толкова бързо, че нямах представа какво е заело мястото му, просто за момент не беше той.

Затворих очи, разтрих ги, отворих ги отново. Русият сексбог се беше върнал, галеше страната на приятелката си с ръка и прокарваше по устните й пръсти… с остри жълти нокти, които се подаваха от ръка, която изглеждаше така, сякаш тънък слой гниеща кожа беше разтегната върху костите на труп.

Разтърсих глава грубо, покрих лицето си с ръце и грижливо разтрих очи, достатъчно силно, за да размажа спиралата си. Бях пила две бири с яденето си и въпреки че смятам, че мога спокойно да се справя с три или четири, преди да се замая, трябваше да призная, че тъмната „Гинес“ е по-силна от тази, която пия у дома.

— Когато отворя очи — казах на себе си, — ще видя какво наистина има там — имах предвид мъж, не халюцинация.

Предполагам, трябваше да уточня тази последна част на глас, защото когато отворих отново очи, едва не извиках. Сексбогът го нямаше, а безинтересната жена беше обърнала устни към дланта на чудовище, което беше излязло право от филм на ужасите и тя го целуваше!

Мършаво, съсухрено до точката на смъртта, то беше високо — говоря за повече от два метра и седемдесет сантиметра високо. Беше сиво и прокажено от глава до пети, покрито със сълзящи, открити язви. Беше нещо като човек, тъй като притежаваше основните части — ръце, крака, глава. Но приликите свършваха дотук. Лицето му беше два пъти по-дълго от човешкото и смазано тънко, не по-широко от дланта ми. Очите му бяха черни без ириси или бяло. Когато проговори, можах да видя устата му — която поглъщаше цялата долна половина на това гнусно лице. Тя не беше розова отвътре. Съществото имаше език и венци, които бяха в същия сив цвят като останалата гниеща плът и които също бяха покрити с мокрещи язви. Нямаше устни, но пък имаше два реда зъби, като акула. С една дума беше отвратително.

Русият сексбог се беше върнал. И гледаше в мен. Втренчено. Вече не разговаряше с жената, а се взираше право в мен. Не изглеждаше доволен.

Примигнах. Не знам как знаех това, което знаех в този момент, но сякаш беше някак програмирано в мен на клетъчно ниво. Умът ми беше разделен на отделни лагери. Първият лагер настояваше, че това, което току-що бях видяла, не беше истинско. Вторият изискваше да се омитам, да грабна чантата си, да хвърля пари на масата и да избягам през вратата колкото мога по-бързо. Лагери едно и две звучаха леко истерично дори за мен.

Третият лагер беше спокоен, хладен и сдържан. И настояваше ледено, че най-добре да направя каквото трябва, за да убедя нещото, което седеше на онази маса, маскирано като човек, че наистина не можех да видя как изглежда под фасадата си… или бях мъртва.

Това беше гласът, на който се подчиних без колебание. Принудих се да му се усмихна и свих глава, сякаш развълнувано изчервена да се окажа обект на вниманието на такъв сексбог.

Когато погледнах обратно, отново беше сивото прокажено нещо. Главата му беше много по-високо от мястото, където щеше да бъде главата на сексбога и аз можех единствено да се съсредоточа в пъпа на нещото (а то нямаше пъп), където би следвало да се намира главата на сексбога, ако все още виждах него. Усещах подозрителния му взор. Отправих към областта на пъпа му нещо, което се надявах да е още една развълнувана, прекалено скромна усмивка, после върнах вниманието си върху картофките.

Оттогава не съм хапнала пържени картофи. Принудих се да остана и да изям цялата порция бавно и методично. Принудих се да се преструвам, че гниещото чудовище беше страхотен мъж. До ден-днешен вярвам, че единствено това че останах, убеди чудовището в искреността на моя блъф. Все още трябва да преглъщам порива да повърна всеки път щом видя порция пържени картофки.

То се хранеше от нея всеки път, щом я докоснеше. Крадеше по малко от красотата й през отворените язви на ръцете си. Докато ядях картофите си, гледах как косата й губеше все повече блясъка си, как цветът на лицето й ставаше все по-кален и как тя се превръщаше във все по-обикновена, все по-безцветна и все по-сива жена всеки път, когато я докосваше. Подозирах, че някога тя е била зашеметяващо красива. Чудех се какво щеше да остане от нея, щом чудовището приключеше. Чудех се дали щеше да се събуди утре сутрин, да погледне в огледалото и да изпищи. Чудех се дали приятелите и семейството й щяха да я познаят, да разберат коя е била някога.

Тръгнаха си преди мен — ниската грозна жена и високото почти три метра чудовище. Седях дълго време след като си отидоха, взирайки се в третата си бира.

Когато най-накрая платих сметката и се вдигнах от сепарето, се отправих право към Джерико Баронс.