Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (26)

Двайсет и пет

Не, не така! Ти го заливаш. Първият пласт трябва да е тънък — казах му. Това не е торта, на която правиш глазура. Това е нокът.

Седяхме на върха на „Книги и дреболии Баронс“ в тучна оранжерия на покрива, за чието съществуване нямах представа, докато Фиона, която показа повече състрадание към раните ми, отколкото очаквах, не беше ме довела тук. Прекарах късните следобедни часове просната на една лежанка, преструвайки се, че чета, но всъщност не го правех. Когато ярки прожектори заляха покрива от всички страни малко преди да падне мрак и осветиха градината, аз огледах хубаво ноктите си, слязох за комплекта за маникюр, върнах се горе, разположих инструментите си върху красива масичка от ковано желязо и стъкло под един от най-ярките прожектори и направих каквото можах. Но без значение колко усърдно опитвах, не бях в състояние да лакирам ноктите на дясната си ръка с шинираната лява. После пристигна Баронс и аз реших да не губя време, а да го хвана на работа.

Един мускул подскочи на челюстта му.

— Кажи ми отново защо правя това, госпожице Лейн!

— Ох! — казах. — Защото ръката ми е счупена — размахах шинираната ръка, в случай че е забравил.

— Не мисля, че си опитала достатъчно упорито — каза той. — Мисля, че трябва да опиташ отново. Мисля, че ако извиеш шината ето така — ой демонстрира, като междувременно покапа лак за нокти по плочките, — а после извиеш ръка ето така. — Той кимна. — Опитай! Мисля, че ще стане.

Изгледах го хладно.

— Ти ме влачиш навсякъде и ме караш да душа за ОС. Аз оплаквам ли се през цялото време? Не. Преглътни го, Баронс! Най-малкото, което можеш да направиш, е да лакираш ноктите ми, докато ръката ми е счупена. Не е като да те моля да лакираш и двете ръце. И изобщо не те моля да правиш пръстите на краката ми — въпреки че наистина бих могла да използвам малко помощ за педикюра си. Доброто поддържане на краката беше работа за две ръце.

Той ме изгледа кръвнишки при възможността да се наложи да лакира пръстите на краката ми с подходящия блестящ, златно-заскрежен лак „Ледената принцеса се изчервява“, което, между другото, винаги ми е изглеждало като оксиморон. Никоя от ледените принцеси, които познавах в гимназията и в колежа, не беше от изчервяващия се тип.

— Някои мъже — информирах го надуто, — биха молили за възможност да лакират ноктите на краката ми.

Баронс наведе глава над ръката ми, нанасяйки бледорозов лак на безименния ми пръст с взискателна загриженост. Изглеждаше голям, мускулест, мъжествен, и глупав, докато лакираше ноктите ми, като римски центурион, навлечен с къдрава готварска престилка. Прехапах вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмея.

— Сигурен съм, че биха, госпожице Лейн — каза той сухо.

Все още ме наричаше госпожица Лейн.

След всичко, което преживяхме. Сякаш не беше намерил картата ми с розовата точка, която бях пробила в нея, не ме беше последвал в Мрачната зона, не ме беше спасил, не ме беше шинирал, не ми беше сложил лед, не беше ме бинтовал и дори сякаш не беше ме целунал.

Свих очи, изучавайки тъмната му наведена глава. Знаех как ме е намерил. Фиона ми каза, че му се е обадила още щом ме е видяла да влизам в изоставения квартал. От изпълненото й с вина състрадание към раните ми обаче останах с впечатление, че не му се беше обадила веднага, ако ме разбирате.

Но това беше всичко, което знаех. Бях прекарала повечето време от трите дни, откакто бях отишла на ЛаРу 1247, в дълбок медикаментозен сън, от който изплувах само колкото Баронс да ме нахрани с нещо, преди да ми заповяда да спя отново.

Гърбът и хълбоците ми бяха натъртени, различни части от мен бяха бинтовани и обездвижени, ребрата ми бяха увити и ме болеше дори да дишам, но хубавото беше, че окото ми отново беше почти напълно отворено. Още не бях събрала достатъчно смелост да се погледна в огледало, нито бях взимала душ от четири дни, но имах други неща на главата си точно сега, като някои от въпросите, които прогаряха дупки в корема ми цял ден.

— Добре, Баронс, време е.

— Няма да ти помогна да си бръснеш краката — каза той мигновено.

— О, моля те! Сякаш щях да ти позволя. Имам предвид за въпроси.

— О!

— Какво си ти? — хвърлих въпроса върху него като кофа ледена вода.

— Не схващам — каза той с едно от онези елегантни галски свивания на раменете.

— Ти скочи от десет метра в онзи склад. Трябваше да си счупил нещо. Трябваше да си счупил две неща — като например краката. Какво си ти?

Последва още едно свиване на рамене.

— Мъж с въже?

— Ха-ха! Не видях въже.

— Не мога да ти помогна. — Погледът му беше сух, отегчен и достатъчен, за да ме накара да се съмнявам в това, което бях видяла. Все пак, по това време бях доста замаяна. Не можех със сигурност да гарантирам, че не е имало някой от онези усъвършенствани кабели, които крадците винаги използват във филмите. Опитах нова тактика.

— Ти хвърли Малусѐ така, че той прелетя през помещението. Заби се в палетите, после в товарача.

— Аз съм силен, госпожице Лейн. Искаш ли да пипнеш мускулите ми? — Той показа зъби, но това не беше истинска усмивка и двамата го знаехме. Преди две седмици щеше да ме сплаши.

— Не ми пука колко си силен. Малусѐ е суперсилен. Той е вампир.

— Може би. Може би не. Последователите му мислят, че е мъртъв.

— О, щастлив ден! — казах пламенно. — Един по-малко!

Оставаха само около хиляда, по мои изчисления, но се боях, че може да съм много далеч от истината, че може сериозно да съм подценила врага.

— Недей още да празнуваш, госпожице Лейн! Не вярвай, че нещо е мъртво, докато не го изгориш, не разровиш пепелта му и не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея!

— Шегуваш се! Някои неща толкова ли са трудни за убиване?

— Някои неща, госпожице Лейн — каза той, започвайки втория пласт от маникюра ми, — е невъзможно да бъдат убити. Обаче не съм сигурен, че Малусѐ е един от тях. Това остава да бъде видяно.

Изстрелях следващия си въпрос към него.

— Защо Сенките те оставят да влизаш в Мрачната зона, Баронс?

Той боядиса целия ми показалец в розово. После с цялото си нахалство се взря в мен, сякаш аз го бях направила.

— Проклятие, Баронс! Изглеждаха добре, преди да направиш това! — издърпах ръката си. — Натопи едно топче памук в това! — бутнах шише лакочистител към него. Той го взе с твърд поглед.

— Шпионираш ли ме, госпожице Лейн?

— Чиста случайност, Баронс. Случи се така, че гледах през прозореца, когато ти изглежда правеше нещо нечестиво, което само ме кара да се чудя колко нечестиви неща правиш, когато не гледам през прозореца. Къде е „Майбахът“?

Мимолетна усмивка изви устните му. Бързата притежателна усмивка на мъж с нова играчка.

— На О’Баниън вече не му трябваше. Полицаите дори не виждат — как я наричаше? — Мрачната зона? Щеше да стои там цяла вечност. Щеше да бъде голяма загуба.

— Ти си безчувствен — въздъхнах. — Мъжът не беше мъртъв дори от един ден!

— Военни трофеи, госпожице Лейн.

— Не можеше ли поне да преместиш купчинките, докато беше там?

Той сви рамене.

— Преставаш да ги виждаш след време — надявах се, че не е прав. Щеше да означава, че част от мен е мъртва като него.

— Що за сделка си сключил със Сенките, Баронс?

Очаквах увъртане, дори контравъпрос, но не бях подготвена за този, с който замахна към мен.

— Защо не ми каза, че си срещнала В’лане, госпожице Лейн? — попита той копринено.

Завъртях рязко глава.

— Откъде знаеш?

— В’лане ми каза.

— Откъде познаваш ти В’лане? — настоях възмутено.

— Аз знам всичко, госпожице Лейн — каза той.

— О, нима? — казах захаросано. — Тогава кой и какво е лорд Господар? Отговори ми! — не Фае, със сигурност. Но и не изглеждаше… съвсем човек.

— Приятелят на сестра ти — каза той равно — и след като знам това, какво точно да мисля за теб? — Когато се взрях в него празно, той каза: — Намерих снимките в якето ти.

Едва не се плеснах по челото. Снимките! Бях забравила напълно за нещата, които бях плячкосала от жилището на лорд Господар.

— Къде сложи другите неща, които бяха в якето ми? — попитах. Не можах да си спомня да съм виждала нито двата фотоалбума, нито органайзера в спалнята си. Трябваше да прегледам календара й много внимателно. Можеше да има всякаква ценна информация там — имена, адреси, дати.

— Нямаше нищо друго в якето ти.

— Имаше! — протестирах.

Той поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Огледах внимателно лицето му. Истината ли ми казваше? Бяха ли изпаднали, докато се биех? Или ги беше взел по някаква причина? С ужасяващо чувство осъзнах, че може би трябва просто да се върна на ЛаРу 1247, за да съм сигурна.

— Не знаех, че той е бил приятелят на сестра ми, Баронс — защитих се. — Тя също. Помниш ли съобщението? Каза, че той я е лъгал от самото начало. Че е бил един от тях, а тя не е разбрала навреме. Той я е измамил и предал — казах горчиво. — Ето, отговорих на твоя въпрос. Сега отговори на моя! Защо Сенките те оставят да вървиш из Мрачната зона?

Той не каза нищо дълго време, само намаза ноктите ми с топлак и почисти кожичките ми в мълчание. Беше по-добър от повечето маникюристки. Просто беше перфекционист. Точно щях да се откажа от надеждата да ми отговори, когато той каза:

— Ние имаме нашите… дарби, госпожице Лейн. Ти си Нул. Аз съм… други неща. Но определено не съм твой враг. И не съм в съюз със Сенките. Ще трябва просто да ми се довериш за това.

— Щеше да е много по-лесно да ти се доверя, ако просто беше отговорил на въпроса ми.

— Не знам защо питаш, във всеки случай. Бих могъл да те лъжа по един милион начини чак до неделя. Виж действията ми! Кой спаси живота ти?

— Да. Е, ОС детекторите не работят толкова добре мъртви, нали? — посочих.

— Справях се достатъчно добре и преди да се появиш, госпожице Лейн, и щях да продължа да се справям съвсем гладко без теб. Да, ти можеш да откриваш ОС, но честно, животът ми беше много по-малко усложнен, преди да нахлуеш в книжарницата ми. — Той въздъхна. — Проклятие, липсват ми онези дни!

— Съжалявам, че съм такова неудобство — отвърнах, — но моят живот също не беше точно купа с череши оттогава насам. — И двамата останахме смълчани за известно време, гледайки в нощта и отдадени на мислите си. — Е, поне сега знам кой е убил Алина — казах най-накрая.

Той ме изгледа остро.

— Чу ли нещо в онзи склад, което аз съм пропуснал, госпожице Лейн?

— Ами… уф! Гаджето й е лорд Господар, а тя не е знаела. Сигурно го е последвала някой ден и е открила кой и какво е, точно като мен. А той я е убил за това — беше толкова очевидно, че не можех да повярвам, че Баронс не можеше да го види сам.

Но той не го виждаше. По цялото му лице беше изписан скептицизъм.

— Какво? — попитах. — Пропускам ли нещо? Да не казваш, че не трябва да тръгвам след него?

— О, ние определено трябва да тръгнем след него — каза Баронс. — Забележи „ние“ в това изречение, госпожице Лейн! Тръгни още веднъж съвсем сама след нещо голямо и лошо и аз ще те нараня по-зле, отколкото чудовищата. Искам лорд Господар мъртъв дори само по една причина — не желая повече скапани, проклети Ънсийли в моя град. Но ако има нещо, което съм научил в живота, то е следното: не трябва да допускаш на разни, без да имаш доказателства — това те прави задник.

— Мило! — казах.

— Не се опитвам да съм мил. Казвам да не допускаш, че знаеш кой е убиецът на сестра ти, преди да имаш солидни доказателства или признание. Предположенията — каза той мрачно — могат да направят дори още по-лоши неща и на най-добрите на нас.

Бях на път да го попитам „какви?“, когато внезапно ми прилоша толкова, че не можех да говоря. В гърлото ми се плисна жлъчка без никакво предупреждение и някой внезапно заби нож в черепа ми — трийсетсантиметрово острие, което просто знаех, че трябва да стърчи от двете ми слепоочия.

Краката ми се подкосиха, забих се в масичката и съсипах и последния от ноктите си, докато се опитвах да се хвана. Щях да падна на земята и вероятно да счупя отново ръката си, ако Баронс не беше ме сграбчил. Мисля, че повърнах. Точно преди да припадна.

Когато се върнах в съзнание, лежах на лежанката, а Баронс се беше навел над мен със сковано изражение.

— Какво? — настоя той. — Какво стана току-що с теб, госпожице Лейн?

— О, боже! — казах немощно. Никога не бях усещала нещо такова преди и не исках повече никога да усетя. Това беше. Отивах си у дома. Край с отмъщението. Отказвам се. Предавах официалното си предупреждение за напускане като Шийте зрящ.

— Какво? — настоя той отново.

— Нне ммога да сспра да тртр-… — провлачих. „Треперя“ беше думата, която се опитвах да кажа, но зъбите ми тракаха твърде силно, за да мога да я произнеса. Кръвта беше лед във вените ми. Беше ми студено, толкова студено. Не допусках, че някога щях отново да се стопля.

Баронс свали якето си и го обви около мен.

— По-добре ли е? — Той изчака цели две секунди. — Е? Какво? — попита нетърпеливо.

— Б-беше там — най-после успях да изрека, посочвайки със здравата си ръка към края на покрива. — Някъде там долу. Мисля, че беше в кола. Движеше се бързо. Вече го няма.

— Какво беше там? Какво го няма?

С една последно силно потръпване, успях да поема контрол върху треперенето си.

— Как мислиш, Баронс? — казах. — Шинсар Дъб. — Поех дълбоко въздух и го освободих бавно. Знаех нещо за изплъзващата се книга, което не знаех преди. Тя беше толкова зла, че покваряваше всеки, който я докоснеше, без изключения. — О, боже! Ние сме затънали в проблеми, нали? — вдишах.

Никой от нас не го беше споменал, но и двамата мислехме за всички тези Ънсийли, които бяха дошли през долмена онзи ден и дори сега нахлуваха в нашия свят, тренирани да излъчват Обаяние, за да могат да си взаимодействат с нас, за да могат да ни ловуват.

„Когато всичко си дойде на мястото — беше казал лорд Господар, — ще отворя портала и ще освободя целия Ънсийли затвор в този свят.“

Нямах представа колко голям е този Ънсийли затвор и никога не исках да разбирам. Но имах ужасното усещане, че щяхме да разберем.

— Има ли други Шийте зрящи, Баронс? — попитах. — Освен нас?

Той кимна.

— Добре. Защото ще имаме нужда от тях.

Задаваше се война. Усещах го в костите си. Война, която да прекрати всички войни.

А човечеството дори не знаеше.