Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (11)

Десет

Това ти стана навик, госпожице Лейн — каза Баронс сухо, поглеждайки кратко над книгата, която преглеждаше, когато връхлетях в магазина.

Затръшнах вратата и започнах да я заключвам. Той вдигна отново глава при звука на резетата, които влизаха с трясък в гнездата си, и пусна книгата на масата.

— Какво има?

— Мисля, че ще повърна. — Трябваше да се измия. С гореща вода и белина. Може би сто душа щяха да са достатъчни.

— Не, няма. Концентрирай се! Поривът ще премине.

Чудех се дали наистина беше толкова сигурен, или просто се опитваше да ме тренира с постоянни отрицания, за да не повърна на безценния му диван или на някоя от прекрасните черги.

— Какво е станало? Бяла си като платно.

Погледнах към Фиона зад касиерското гише.

— Можеш да говориш свободно пред нея — каза той.

Отидох до гишето и подпрях гръб на него за опора. Краката ми трепереха, коленете ми бяха слаби.

— Видях още едно — казах му.

Беше се обърнал заедно с мен, докато се придвижвах. Сега спря с гръб към края на една тежка, богато украсена библиотека.

— Е? Казах ти, че ще видиш. Беше ли противно? За това ли е всичко? Уплаши ли те?

Поех дълбоко въздух, борейки се със сълзите.

— То знае, че го видях.

Устата на Баронс висна. Зяпаше в мен един дълъг момент. После се обърна и удари края на библиотеката толкова силно, че книгите западаха на пода рафт след рафт. Когато се завъртя обратно, лицето му беше изопнато от ярост.

— По дяволите! — избухна той. — Не-шибано-вероятно! Ти, госпожице Лейн, си заплаха за другите. Ходеща, говореща катастрофа в розово. — Ако погледите можеха да прогарят, неговият щеше да ме изпепели на място. — Не чу ли и дума от това, което ти казах снощи? Слушаше ли изобщо?

— Чух всяка дума, която каза — отвърнах надуто. — И за протокола невинаги нося розово. Често нося прасковено или лавандула. Ти ме подготви за друг Сив мъж или Ловец, или Сянка. Не ме подготви за това.

— Колко по-лошо може да бъде? — каза той невярващо.

— Много — отговорих му. — Нямаш представа.

— Опиши го!

Направих го колкото можах по-стегнато, препъвайки се малко на пропорциите му. Отново ми се догади, просто като описвах гротескната му външност. Когато свърших, го попитах:

— Какво беше това? — всъщност „Как убива?“ беше това, което наистина исках да зная. Не ме интересуваха имената им. Изобщо не исках да ги виждам. Но започвах да развивам растяща вманиаченост за различните начини, по които можех да умра. Особено като се има предвид какви намерения изглежда имаше нещото. Предпочитах да ме пипне Сивия мъж или някоя Сянка. Имам предвид, просто ме предайте на Кралските ловци, моля! Нека ме одерат и набият на кол, както Баронс беше казал, че правели някога.

— Нямам представа. Беше ли само, или имаше и други с него?

— Беше само̀.

— Абсолютно ли си сигурна, че е разбрало, че можеш да го виждаш? Може ли да си се объркала?

— Не! Няма никакво съмнение. То ме докосна — потреперих при спомена.

Той се засмя кухо, без хумор.

— Смешно, госпожице Лейн. Сега ми кажи какво наистина стана!

— Току-що го направих. То ме докосна.

— Невъзможно — каза той. — Ако беше, сега нямаше да си тук.

— Казвам ти истината, Баронс. Каква възможна причина бих могла да имам да лъжа? Нещото ме сграбчи — и аз отчаяно исках да се изжуля, особено ръцете, защото го бях сграбчила и аз, опитвайки се да се отскубна. Кожата му беше слизеста като на влечуго и бях видяла твърде отблизо тези множество конвулсивно засмукващи, гнусни усти.

— И после какво? Да не каза: „О, съжалявам, госпожице Лейн! Не исках да ви намачкам прекрасната блуза. Може ли да я загладя отново?“. Или може би си му извадила око с един от красивите си розови нокти?

Започвах наистина да се чудя какъв проблем имаше той с розовото, но не се засегнах от сарказма в гласа му. Аз също не можех да намеря смисъл в това, което се беше случило след това, и го обмислях отново и отново почти половин час. Определено не беше това, което бях очаквала.

— Честно — казах, — и на мен ми изглеждаше странно. То ме сграбчи и после просто стоеше там и изглеждаше… ами… ако беше човек, щях да кажа объркано.

— Объркано? — повтори той. — Едно Ънсийли е стояло там, изглеждайки объркано? Като смутено, разстроено, слисано, втрещено?

Кимнах.

Зад мен Фиона каза:

— Джерико, в това няма никакъв смисъл.

— Знам, Фио. — Тонът на Баронс се промени. Когато се обърна към нея, той омекна забележимо и беше остър като нож, когато възобнови разпита ми. — Значи, изглеждало объркано. После какво, госпожице Лейн?

Свих рамене. Докато нещото беше стояло там сякаш в безизходно положение, най-после, най-после малко стомана се беше появила у мен.

— Ударих го в корема и побягнах. То ме последва, но не веднага. Мисля, че стоя там около минута. Достатъчно дълго, за да успея да махна на такси и да се измъкна. Накарах шофьора да ме вози наоколо известно време, за да съм сигурна, че съм се изплъзнала — а също и за да се опитам да си разясня какво беше станало току-що. Бях сграбчена от Смъртта, но смъртната ми присъда беше отменена, а нямах представа защо. Можах да се сетя само за един човек, който би могъл. — После дойдох при теб.

— Поне си направила едно нещо както трябва и си размътила пътя насам — промърмори той. Пристъпи по-близо, взирайки се надолу към мен, сякаш бях някакъв странен нов вид, който никога не беше виждал. — Какво, по дяволите, си ти, госпожице Лейн?

— Не знам какво имаш предвид.

„Дори не знаеш какво си“ — беше казала Алина в съобщението си.

„Ако не можеш да си навеждаш главата и да почиташ кръвната си линия… иди умри някъде другаде!“ — беше изсъскала старата жена в бара. А сега Баронс настояваше, че знае какво съм.

— Барманка. Обичам музиката. Сестра ми беше убита наскоро. Изглежда оттогава съм полудяла — добавих това последното почти разговорливо.

Той погледна зад мен към Фиона.

— Виж дали можеш да откриеш някакви записки, колкото и неясни да са, за това, което се е случило!

— Нямаш нужда от мен за това, Джерико — каза тя. — Знаеш, че има.

Той поклати глава.

— Не е възможно тя да е Нул, Фио. Те са митични.

Смехът на Фиона беше лек, звучен.

— Така казваш ти. Но такива са много неща. Нали, Джерико?

— Какво е Нул? — запитах.

Баронс пренебрегна въпроса ми.

— Опиши това Ънсийли на Фиона отново, госпожице Лейн, с колкото можеш повече подробности! Тя може да е способна да го разпознае. — На Фиона той каза: — След като двете свършите тук, настани госпожица Лейн в някоя стая! Утре купи ножици и няколко вида бои, от които да си избере!

— Стая? — възкликна Фиона.

— Ножици? Боя за коса? — възкликнах аз. Щях да стигна до стаята след минута. Имах си приоритети.

— Не можеш ли да понесеш да скриеш красивите си черти, госпожице Лейн? Какво очакваше? То знае, че си го видяла. Няма да спре да те търси, докато един от вас не умре. А, повярвай ми, те не умират лесно, ако изобщо умират. Единственият въпрос е дали ще предупреди Ловците, или ще дойде за теб само. Ако имаш късмет, то е единствено по рода си, като Сивия мъж. Низшите касти предпочитат да ловуват сами.

— Искаш да кажеш, че може би няма да каже на другите Ънсийли? — Усетих лек прилив на надежда. Може да оцелееш срещу едно Ънсийли, но мисълта да бъда преследвана от множество чудовища беше достатъчна, за да се предам, без дори да се опитам да се боря. Можех твърде лесно да си представя орда от гнусни чудовища, които ме гонят в дъблинската нощ. Щях да се катурна и да умра от инфаркт, преди дори да ме хванат.

— Сред тях има толкова много фракции, колкото и сред хората — каза той. — Фае, особено Ънсийли, се доверяват един на друг горе-долу толкова, колкото ти би се доверила на гладен лъв, с който си в една клетка.

Или на Джерико Баронс, мислех четвърт час по-късно, когато Фиона ми показа стаята. Докато се подготвях да прекарам нощта в „Книги и дреболии Баронс“, се чувствах така, сякаш се настанявах в бърлогата на лъва. „От тигана, та право в огъня.“ Това бях аз. Но щях да помисля два пъти, преди да избухна, защото ако изборът ми беше да остана в хотела съвсем сама или да остана тук, предпочитах да остана тук, дори само за да минимизирам шансовете да умра сама и да остана незабелязана, както беше станало със сестра ми.

Книжарницата се простираше по-навътре от улицата, отколкото бях осъзнала. Задната половина изобщо не представляваше част от магазина. В нея имаше жилищни помещения. Фиона чевръсто отключи една врата, поведе ме по къс коридор, после отключи втора врата и влязохме в частното жилище на Баронс. Получих повърхностно впечатление за сдържано богатство, когато тя ме поведе бързо през преддверието, надолу по коридора и право към едно стълбище.

— Ти също ли ги виждаш? — попитах, докато се катерехме нагоре към последния етаж.

— Всички митове съдържат зрънце истина, госпожице Лейн. Боравила съм с книги и с артефакти, които никога няма да се озоват в музей или в библиотека, с неща, за които никой археолог или историк не би могъл да даде обяснение. Има много реалности, събрани в тази, която наричаме наша собствена. Повечето хора минават сляпо през живота си и никога не виждат по-далеч от носовете си. Някои от нас виждаме.

Което не ми каза нищо за нея, но тя не пращаше съвсем топли и приятелски вибрации към мен, затова не я притиснах. След като Баронс излезе, бях описала нещото още веднъж. Тя беше водила бележки с безцеремонна ефективност, като рядко поглеждаше право към мен. Беше добила същия вид със стиснати устни, който майка ми имаше, когато не одобряваше нещо. Бях съвсем сигурна, че това нещо бях аз, но не можех да си представя защо.

Спряхме пред врата в края на коридора.

— Тук! — Фиона тупна един ключ в ръката ми, после се завъртя обратно към стълбите. — О, и госпожице Лейн — каза тя през рамо, — на ваше място бих се заключила.

Беше съвет, който не ми трябваше. Заклещих и един стол под дръжката. Щях да барикадирам вратата със скрина, но беше твърде тежък, за да го поместя.

Задните прозорци на стаята гледаха четири етажа надолу към уличка зад книжарницата. Тя изчезваше в мрак наляво и в полумрак надясно, след като разполовяваше тесните павирани пътеки, които минаваха покрай сградата. От другата страна на уличката имаше едноетажна постройка, която приличаше на склад или на огромен гараж, с боядисани в черно прозорци, което правеше невъзможно да се различи нещо вътре. Прожектори къпеха в бяло мястото между сградите, осветявайки пътека от едната до другата врата. Дъблин се беше проснал пред мен — море от покриви, топящи се в нощното небе. Отляво толкова малко светлини пробиваха мрака, че изглеждаше сякаш тази част от града е мъртва. За мое облекчение нямаше противопожарно стълбище от задната страна на сградата. Не допусках, че някое от тези Ънсийли, които бях видяла, би могло да пропълзи по чистата тухлена фасада. Отказах да мисля и за крилатите Ловци. Два пъти проверих всички ключалки и дръпнах пердетата плътно. После изрових четката си от чантата, седнах на леглото и започнах да четкам косата си. Дълго време се занимавах с нея, докато не заблестя като руса коприна. Щеше да ми липсва.

 

 

„Не напускай книжарницата, преди да се върна!“ — пишеше на бележката, която беше пъхната под вратата ми по някое време през нощта.

Смачках я ядосано. Какво трябваше да ям? Беше десет часа. Бях спала до късно и умирах от глад. Аз съм от онези хора, които трябва да ядат веднага щом се събудят.

Махнах стола от под бравата и отключих вратата. Строгото ми южняшко възпитание ме накара да се свия при мисълта да нахълтвам в къщата на някой друг без покана и да се чувствам като у дома си, но нямах друг избор, освен да потърся кухнята му. Щях да получа ужасно главоболие, ако останех твърде дълго време без храна. Мама смята, че е заради бързата обмяна на веществата.

Когато отворих вратата, открих, че някой е имал доста работа, докато аз съм спала. Плик от пекарна, бутилка лате^[1] и багажът ми стояха пред вратата. На Юг купената от магазин храна пред вратата на стаята ти не е угощение, а обида. Въпреки присъствието на личните ми вещи, Баронс не можеше да ми каже по-ясно да не се чувствам като у дома си. „Стой настрана от кухнята — говореше пликът — и не оглеждай наоколо!“ На Юг това значеше: „Напусни преди обяд, за предпочитане още сега!“.

Изядох два кроасана, изпих кафето, облякох се и се върнах по стъпките си от снощи право в книжарницата. Не погледнах на никъде, докато вървях. Всяко любопитство, което може да съм изпитвала, беше на второ място след гордостта ми. Той не ме искаше там. Добре, аз също не исках да бъда там. Всъщност не бях сигурна защо бях там. Имам предвид, че знаех защо останах, но нямах представа защо той ми беше позволил. Не бях толкова глупава да смятам, че Джерико Баронс притежава дори грам галантност. Дамите в беда явно не бяха неговата чаша чай.

— Защо ми помагаш? — попитах го същата вечер, когато се върна в книжарницата. Чудех се къде ли е бил. Бях все още там, където прекарах целия ден — в задната част, която почти не се вижда, близо до банята и до поредицата врати, които водеха до частното жилище на Баронс. Преструвах се, че чета, докато всъщност се опитвах да обясня по някакъв начин живота си и да избера някой от различните цветове бои за коса, които Фиона беше донесла, когато пристигна да отвори магазина по обяд. Беше пренебрегвала опитите ми да завържа разговор и не ми беше проговорила цял ден, освен, за да ми предложи сандвич на обяд. В осем и десет тя беше заключила магазина и си беше тръгнала. След няколко минути се появи Баронс.

Той се отпусна в стол срещу мен — елегантност и високомерие в поръчкови черни панталони, черни ботуши и бяла копринена риза, която не си беше направил труда да запаше. Снежнобялата тъкан контрастираше с тена му, като подчертаваше зализаната му черна като нощта коса, караше очите му да изглеждат като обсидиан, а кожата му като бронз. Беше навил ръкавите си над китките. На едната си ръка носеше часовник от платина и диаманти, а на другата — широка релефна сребърна гривна, която изглеждаше много стара и келтска. Висок, мургав и силно сексапилен по начин, по който вероятно някои жени намират за неустоимо привлекателен, Баронс излъчваше обичайната си объркваща енергия.

— Не ти помагам, госпожице Лейн. На мнение съм, че ти може да си ми полезна. Ако е така, ми трябваш жива.

— Как мога да съм ти полезна?

— Искам Шинсар Дъб.

Както и аз. Но не мислех, че моите шансове да я намеря бяха по-големи от неговите. Всъщност в светлината на последните събития, изобщо не мислех, че имам каквито и да било шансове да взема проклетото нещо. За какво можеше да има нужда от мен?

— Мислиш, че бих могла някак да помогна за намирането му?

— Може би. Защо още не си променила външния си вид, госпожице Лейн? Фиона не достави ли необходимите неща?

— Мислех, че мога да нося бейзболна шапка.

Погледът му пробяга от лицето до петите ми и обратно по начин, който казваше, че ми е взел мерките и намира, че сериозно ми липсва нещо.

— Мога да я натъпча и да дръпна козирката много ниско — казах. — Правила съм го преди у дома в много лоши за косата ми дни. Като сложа и слънчеви очила, трудно ще ме видиш изобщо. — Той кръстоса ръце на гърдите си. — Може да стане — казах отбранително.

Той поклати глава веднъж, само няколко сантиметра наляво и обратно.

— Когато свършиш с рязането и боядисването на косата си, се върни при мен! Къса и тъмна, госпожице Лейн! Отърви се от вида на Барби!

Не плаках, докато го правех. Но все пак — проклет да е Джерико Баронс за това, което ми причини след това — оповръщах цялата му персийска черга в задната част на книжарницата, когато слязох долу.

 

 

Като погледна назад, осъзнавам, че започнах да го усещам, докато бях горе и миех косата си в банята, прилепена към стаята ми. През мен премина вълна от внезапно гадене, но мислех, че е емоционална реакция от толкова драстичната смяна на външния ми вид. Вече бях започнала да се чудя коя съм и какво не ми е наред, а сега щях и да изглеждам като някоя друга.

Усещането се засили, докато слизах по стълбите и ставаше все по-силно, докато вървях към задната част на книжарницата. Трябваше да обърна повече внимание, но в този момент се самосъжалявах до забрава.

Когато пристъпих през втората от вратите, отделящи личните и служебните владения на Баронс, вече треперех и се потях едновременно, ръцете ми бяха студени и влажни, а стомахът ми беше пенеща се каша. Никога през живота си не бях минавала от здраво състояние до такова крайно неразположение толкова бързо.

Баронс беше седнал на дивана, който бях освободила, ръцете му бяха протегнати на облегалката, краката разтворени. Изглеждаше като лъв, който се излежава до плячката си. Но погледът му беше остър като на ястреб. Изучаваше ме с лаком интерес, докато пристъпвах през вратата. Имаше някакви документи на дивана до него, чиято важност тепърва щях да разбера.

Затворих вратата и незабавно се превих на две, и повърнах това, което беше останало от обяда ми. Повечето от щетите по безценната му черга причини водата, която бях изпила. Пия много вода. Хидратирането отвътре е дори по-важно от това да използваш добър овлажнител за кожата. Повръщах, докато не остана нищо, после се напънах още няколко пъти. Отново бях на ръце и колене, за втори път за два дни и това определено не ми харесваше. Прокарах ръкав през устата си и се взрях в него. Мразех косата си и мразех живота си, и можех да усетя как струи от очите ми. Той от друга страна изглеждаше много доволен.

— Какво стана току-що, Баронс? Какво ми направи? — обвиних го. Въпреки че изглеждаше невероятно, бях сигурна, че той някак е виновен за внезапното ми неразположение.

Той се засмя и се изправи, като гледаше надолу към мен.

— Ти, госпожице Лейн, можеш да усетиш Шинсар Дъб. И току-що стана много, много полезна за мен.