Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (7)

Шест

Сега ще обясните — каза той грубо, блъскайки ме навътре в стаята, далеч от вратата. Обърна ми гръб и започна да перва копчетата на осветлението на стената едно след друго. Ред след ред вградени осветителни тела на тавана и стенни аплици блеснаха в магазина. Отвън прожектори окъпаха нощта в студено бяло.

— Да обясня? Какво? Вие обяснете! Защо ме излъгахте? Боже, просто не разбирам това място! По думите на Алина Дъблин изглеждаше като някакъв страхотен град, в който хората са много мили и всичко е толкова красиво, но тук нищо не е красиво и никой не е мил, и се кълна, че ще нанеса сериозна телесна повреда на следващия идиот, който ми каже да си ида у дома.

— Не мисля, че можете. Ами ако си счупите някой нокът? — Погледът, който ми хвърли през рамо, беше презрителен.

— Не знаете нищо за мен, Баронс. — Погледът, който му върнах, беше също толкова презрителен. Той свърши с включването на светлините и се обърна. Дръпнах се леко при вида му под блясъка на осветлението. Сигурно не го бях огледала много отблизо вчера, защото той не беше просто мъжествен и сексапилен, той беше чувствен по един изнервящ начин. Беше почти заплашителен. Тази вечер изглеждаше различен от вчера. Сякаш беше по-висок, по-жилав, по-зъл, кожата беше по-опъната по тялото му, чертите му бяха по-сковано изсечени, а скулите му бяха като остриета на това студено, арогантно лице, което представляваше такава невероятна смес от гени. — И какъв е произходът ви, все пак? — казах сприхаво, отдръпвайки се назад, за да оставя повече място между нас.

Баронс ме изгледа безизразно, изглеждайки стреснат от личния въпрос и за миг сякаш загуби отправна точка. Той помълча малко, все едно се колебаеше дали да отговори, но след миг сви рамене:

— Баски и келти. Пикти^[1], ако трябва да бъда по-точен, госпожице Лейн, но се съмнявам, че сте запозната с разликите.

Биваше си ме по история. Бях карала няколко курса в колежа. Бях запозната и с двете култури и това обясняваше много. Престъпници и варвари. Сега разбирах леко екзотичния наклон на тъмните очи, тъмнозлатистата кожа, лошото отношение. Не мислех, че може да има по-примитивно чифтосване на гени.

Не мислех, че съм произнесла последната си мисъл на глас, докато той не каза студено:

— Сигурен съм, че някъде има. Ще ми кажете какво видяхте отвън, госпожице Лейн.

— Не видях нищо — излъгах. Истината беше, че не можех да видя смисъл в това, което бях видяла и нямах настроение да го обсъждам. Бях уморена и очевидно бях яла развалена риба за вечеря. В допълнение към хранителното отравяне, скърбях, а скръбта прави странни неща с главите на хората.

Той издаде нетърпелив звук.

— Нямам търпение за лъжи, госпожице…

— Quid pro quo^[2], Баронс. — Получих детинско удовлетворение да го отрежа. Изражението на лицето му говореше красноречиво, че никой никога не го беше правил. Преместих се към една от зоните за разговори, пуснах торбата с покупки и чантата си на масата и потънах в кожения диван с цвят на камила. Реших, че трябва да се настаня удобно, защото нямаше да си тръгна, докато не получех някои отговори, а какъвто упорит и тираничен беше Джерико Баронс, можехме да откараме с това цяла нощ. Подпрях красивите си сребристи сандали на масичката за кафе и кръстосах глезени. Мама сигурно би ми прочела конско, че седя по този начин, но тя не беше тук. — Вие ще ми кажете нещо и аз ще ви кажа нещо. Но този път ще трябва да докажете казаното, преди да ви дам нещо в замяна.

Връхлетя ме, преди мозъкът ми да отбележи факта, че идва към мен. За трети път правеше този номер и той вече остаряваше. Баронс беше или олимпийски спринтьор, или поради факта че никога преди не ми бяха скачали, не можех да схвана колко бързо се случва. Нападенията му бяха много по-бързи, отколкото инстинктите ми да реагирам.

Стиснал устни и с лице, опънато от ярост, той ме измъкна от дивана и след като хвана с едната си ръка косата ми, стисна гърлото ми с другата и започна да ме избутва назад към стената.

— О, давайте! — изсъсках. — Просто ме убийте и да се свършва с това! Избавете ме от нещастието ми! — Липсата на Алина беше по-лоша от нелечима болест. Поне когато си в краен стадий, знаеш, че болката ще спре най-сетне. Но нямаше светлина в края на моя тунел. Скръбта щеше да ме измъчва, ден и нощ, нощ и ден. И въпреки че може би се чувствах сякаш умирам и че вероятно дори да ми се искаше да съм мъртва, едва ли щях да умра. Щеше да се наложи да продължа напред с прогорена дупка в сърцето ми завинаги. Щеше да ме боли за сестра ми до деня, в който умра. Ако не знаете какво имам предвид или ако мислите, че съм мелодраматична, тогава никога не сте обичали истински никого.

— Нямате предвид това.

— Както казах, вие не ме познавате.

Той се изсмя.

— Погледнете ръцете си!

Погледнах. И двете бяха обвити около предмишницата му. Красиво лакираните в розово нокти с матирани върхове, бяха свити като нокти на хищна птица в костюма му, опитвайки се да разхлабят захвата му. Не бях осъзнала, че съм ги вдигнала.

— Познавам хората, госпожице Лейн. Някои мислят, че искат да умрат, понякога дори казват, че искат да умрат. Но никога нямат предвид това. В последната минута те квичат като прасета и се бият като дяволи. — В гласа му се усещаше горчивина, сякаш го знаеше от собствен опит. Внезапно вече не бях толкова сигурна, че Джерико Баронс не е убиец.

Блъсна ме в стената и ме задържа там, с ръка на гърлото ми, тъмният му взор се местеше неспокойно по лицето ми, по врата, по гърдите ми, които се вдигаха и спускаха под дантелената камизола. Главно по гърдите ми. Можех да изсумтя, ако имах кислород в достатъчни количества. Нямаше начин Джерико Баронс да мисли, че съм привлекателна. Не можеше да сме по-малко един за друг. Ако той беше Антарктида, аз бях Сахара. Какво му ставаше? Дали не беше някаква нова тактика, с която щеше да ме заплашва? Изнасилване, вместо убийство? Или просто вдигаше мизата и на двете?

— Ще ви попитам още веднъж, госпожице Лейн и предлагам да не си играете с мен. Търпението ми е извънредно крехко тази вечер. Трябва да се занимая с много по-неотложни въпроси от вас. Какво видяхте отвън?

Затворих очи и обмислих възможностите си. Имам проблем с гордостта. Мама казва, че това е специалното ми малко предизвикателство. След като в началото бях заела толкова силно предизвикателна позиция, всяко съдействие сега щеше да е отстъпление. Отворих очи.

— Нищо.

— Колко жалко! — каза той. — Ако не сте видели нищо, нямам полза от вас. Ако сте видели нещо, имам. Ако сте видели нещо, животът ви не значи нищо. Ако сте видели нещо, животът ви…

— Разбрах същината — изстъргах. — Повтаряте се.

— Е? Какво видяхте?

— Пуснете врата ми! — Трябваше да спечеля време. Той ме пусна и аз се олюлях. Не бях осъзнала, че ме държи на пръсти за врата, докато не усетих как петите ми срещнаха пода във внезапна нужда от стабилност. Разтрих врата си и казах раздразнено: — Сенки, Баронс. Това е всичко, което видях.

— Опишете ми тези сенки!

Направих го, а той слушаше напрегнато. Докато говорех, тъмният му поглед дълбаеше лицето ми.

— Виждали ли сте нещо подобно преди? — настоя той.

— Не.

— Никога?

Вдигнах рамене.

— Всъщност, не — замълчах, после добавих: — Имах един странен момент в един пъб по-миналата вечер.

— Разкажете ми! — заповяда ми той.

Все още стоях между него и стената, а ми трябваше повече пространство. Физическата близост до Баронс беше обезпокоителна, като да стоиш до силно заредено магнитно поле. Промъкнах се покрай него, като полагах големи усилия да не го докосна — факт, който изглежда го развеселяваше ужасно — и се придвижих към дивана. Започнах да разказвам за странното двойно видение, което имах, за враждебната старица и какво ми беше казала тя. Той ми зададе много въпроси, притискайки ме и за най-дребните подробности. Не бях толкова наблюдателна, колкото Баронс и не можех да отговоря на половината му въпроси. Дори не се опита да скрие възмущението си от провала ми да бъда по-наблюдателна относно странното ми видение и старицата. Когато накрая завърши разпита си, той се изсмя рязко и невярващо.

— Никога не съм мислил, че може да има такава като вас. Такава, която не е наясно, която не е обучена. Невероятно! Нямате представа какво сте, нали?

— Луда? — опитах се да се пошегувам.

Той поклати глава и тръгна към мен. Когато инстинктивно се отдръпнах, той спря с лека усмивка, играеща по устните му.

— Плаша ли ви, госпожице Лейн?

— Не точно. Просто не ми харесва да ме натъртват.

— Натъртванията оздравяват. Има по-лоши неща в нощта от мен. — Отворих уста да направя саркастичен коментар, но той ме накара да млъкна с махване на ръката. — Спестете ми фученето си, госпожице Лейн! Виждам през него. Не, не сте луда. Вие обаче сте ходеща невъзможност. Нямам понятие как сте оцелели. Подозирам, че сте живели в толкова провинциално и безинтересно градче, че никога не сте срещали един от тях. Уединен град, толкова напълно лишен от изисканост, че никога не е бил посещаван и никога няма да бъде.

Нямах представа, кои са неговите „те“, които са или не са посещавали града ми, но не можех да споря за останалото. Бях напълно сигурна, че Ашфорд е регистриран в щата Джорджия под „П“ за провинциален и сериозно се съмнявах, че годишният ни фестивал на пърженото пиле или коледната разходка, представяща едни и същи половин дузина величествени костюми отпреди Гражданската война, отличаваха моя град от останалите, пръснати из целия дълбок Юг.

— Да, и? — казах отбранително. Обичах родния си град. — В смисъл?

— Вие, госпожице Лейн, сте Шийте зрящ.

— Моля? Какво означава Ши зрящ?

— Шийте зрящ. Вие виждате Фае.

Избухнах в смях.

— Това изобщо не е смешно — каза той грубо. — Става дума за живот и смърт.

Разсмях се още по-силно.

— Какво? Може би някоя досадна малка фея ще ме хване?

Очите му се стесниха.

— Какво точно мислите, че бяха тези сенки, госпожице Лейн?

— Сенки — отвърнах, смехът ми изтъняваше. Започвах да се ядосвам на себе си. Нямаше да ме правят на глупачка. Нямаше начин тези тъмни сенки да са нещо по-веществено. Феите не съществуваха, хората не ги виждаха и нямаше книги за магия, написани преди милион години.

— Сенките щяха да ви измучат и пресушат и да оставят само кожата ви да се вее по тротоара на нощния бриз — каза той студено. — Без тяло, което родителите ви да изискат. Никога нямаше да разберат какво е станало с вас. Поредният турист, изчезнал зад граница.

— Да, добре — прекъснах го аз. — И колко още глупости ще се опитате да ми пробутате? Че Ши-саду наистина е книга за тъмна магия? Че наистина е написана преди милион години от някакъв Мрачен крал? За колко глупава ме мислите? Исках само да знам какво значи думата, за да мога да помогна на полицията да открие кой е убил сестра ми…

— Как умря тя, госпожице Лейн? — Баронс зададе въпроса гладко като коприна, но той се заби в мен като чук.

Стиснах зъби и се обърнах. След миг казах:

— Не искам да говоря за това. Не е ваша работа.

— Беше ли необичайно? Ужасяващо, госпожице Лейн? Кажете ми, тялото й изглеждаше ли, сякаш животни са минали през нея? Цяло ли беше?

Завъртях се обратно.

— Млъкнетемразяви! — изсъсках.

В очите му блесна нетърпение.

— Искате ли и вие да умрете така?

Взрях се в него. Нямаше да плача пред него. Нямаше да мисля за това, което бях видяла в деня, в който трябваше да разпозная тялото на Алина. И в най-лошия си кошмар не исках да умра по този начин.

Той измъкна отговора от лицето ми и половината му уста се разтегна назад в ухилване.

— Не мисля така, госпожице Лейн. Слушайте ме и се учете, и аз ще ви помогна!

— Защо да го правите? — присмях се. — Едва ли сте от типа на добрите самаряни. Всъщност, мисля, че до думата „наемник“ в речника има малка ваша снимка. Нямам пари.

Този път и двете страни на устата му се дръпнаха назад в ръмжене, преди бързо да върне на лицето си маската на спокойна европейска вежливост. О, сигурно бях докоснала оголен нерв. Нещо от това, което казах, беше проболо дебелата му кожа и изглежда беше думата „наемник“.

— Едва ли мога да ви оставя да умрете. Няма да се отрази добре на съвестта ми.

— Вие нямате съвест, Баронс.

— Не знаете нищо за мен, госпожице Лейн.

— И нямам намерение да узнавам. Ще говоря с полицията и те ще отворят отново случая на сестра ми. Няма повече да виждам нито вас, нито някакви глупави сенки. Дори няма да питам какво наистина е ши-саду, защото вие сте повече от заблуден. Стойте далеч от мен или ще кажа на полицията за лудите ви идеи и заплахи! — грабнах чантата и пазарската торба и тръгнах към вратата.

— Правите огромна грешка, госпожице Лейн.

Дръпнах я рязко.

— Единствената грешка, която направих, беше, че вчера повярвах на всичко, което казахте. Това е грешка, която няма да повторя.

— Не преминавайте този праг! Ако излезете от тази врата, ще умрете. Давам ви три дни в най-добрия случай.

Не удостоих думите му с отговор. Оставих затръшващата се врата зад мен да го направи.

Мисля, че той извика нещо след мен, нещо странно като: „Дръжте се в светлината!“, но не бях сигурна и не ми пукаше.

Джерико Баронс и аз бяхме приключили един с друг.

Или поне така мислех. Но това щеше да се окаже просто още едно от онези неща, за които грешах. Скоро щяхме да започнем да прекарваме много време заедно, независимо дали ни харесваше или не.

А повярвайте ми, не ни харесваше.