Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (13)

Дванайсет

Обаяние: илюзия, направена от Фае, за да прикрие истинския им външен вид. Колкото по-могъщ е Фае, толкова по-трудно е да се пробие маскировката му. Средностатистическият човек вижда само това, което Фае иска да бъде видяно, и е леко отблъснат от сблъсъка си със или забърсването в близкия периметър на изкривеното пространство, което е част от обаянието на Фае.

И ето затова чудовището в уличката с гениталии като на магаре и подобни на пиявици засмукващи усти незабавно беше разбрало какво бях — не можах да избегна да се забия в него.

Всеки друг щеше да е отблъснат в момента, в който завие зад ъгъла и да отскочи непохватно от нещо, което не можеше да види. Знаете всички тези пъти, когато си казвате: „Леле, не знам какво ми става — сигурно съм се спънал в собствения си крак“. Помислете отново!

Според Баронс, Маккейб нямаше представа, че телохранителите му са Ънсийли, които се обръщаха един към друг с Об и Ърг, докато ни изпращаха от Тронната зала с гърлени тонове, които Баронс и аз се преструвахме, че не чуваме. Обичайният екип телохранители на Маккейб изчезнал преди три месеца и бил заменен от момчетата-носорози — тип Ънсийли, за които Баронс смяташе, че са низше до средно ниво каста главорези, изпращани главно като пазачи на Фае с висши рангове.

След като бях го обмислила за минута и бях стигнала до логично заключение, бях попитала: „Това означава ли, че някой Ънсийли също търси Шинсар Дъб?“.

„Така изглежда — беше отговорил Баронс. — Много могъщ при това. Дочувам слухове за някой, когото Ънсийли наричат лорд Господар, но засега нямам късмет да разбера на кой или на какво е лорд Господар. Казах ти, госпожице Лейн, че нямаш представа в какво се забъркваш.“

Ънсийли бяха достатъчно ужасяващи. Нямах никакво желание да се срещна с този, който те наричаха свой владетел. „Е, може би сега е наистина добър момент да се измъкна от всичко това“ — бях казала.

„Опитай!“ — беше казал погледът му, който ми отправи. Дори да бях успяла да затворя сърцето си и да обърна гръб на убийството на сестра ми, Джерико Баронс нямаше да ме пусне.

Тъжният факт беше, че имахме нужда един от друг. Аз можех да усетя Шинсар Дъб, а той имаше цялата необходима информация, включително няколко идеи за това къде би могла да бъде и кой още я търси. Останала сама, аз никога нямаше да мога да разбера за приеми като онзи в Каза Бланк и да си осигуря покана. Останал сам, Баронс никога нямаше да разбере дали книгата е наблизо, може би дори ако тя се намираше в една и съща стая с него. Би могъл да стои точно до нея и да не разбере.

Получих добра представа точно колко важна бях за него миналата нощ. Ако книгата беше метал, аз бях личният, последна дума на техниката металотърсач на Джерико Баронс. След като Об и Ърг се бяха върнали при Маккейб, Баронс ме беше разходил етаж след етаж из цялата сковано украсена къща. А след като вътре не усетих нищо, ме беше превел през цялото полирано имение, включително и през външните постройки. Беше настоял да претърсим района толкова щателно, че се върнах в дадената ми назаем спалня малко преди съмване. Колкото и да нямах желание отново да усетя нещо толкова ужасно, почти бях разочарована, когато новооткритият ми усет не беше прихванал и най-лек сърбеж никъде.

Но за мен целта все още не беше да открия Мрачната книга. Трябваше да открия подробности от тайния живот на сестра ми. Не исках зловещото нещо. Просто исках да знам кой или какво беше убил Алина и исках да бъде наказан. После исках да се върна у дома в моя приятно провинциален, незначителен малък град в знойната Южна Джорджия и да забравя за всичко, което се беше случило с мен, докато бях в Дъблин. Фае не посещават Ашфорд? Добре! Щях да се омъжа за местно момче с тунингован камион „Шевролет“, с Тоби Кийт, пеещ по радиото „Кое е татенцето ти?“ и с осем горди поколения честни, трудолюбиви прародители от Ашфорд, украсяващи родословното му дърво. И освен за няколко жизненоважни пътувания за пазар до Атланта, никога нямаше да напусна дома си.

Но засега партньорството с Баронс беше единственият ми избор. Хората, които срещах по време на търсенето ни, можеха да бъдат хора, които Алина също беше срещала. И ако някак можех да намеря и проследя пътя, който тя беше поела през този странен свят на филм-ноар^[1], той щеше да ме отведе право при убиеца й.

Щях сериозно да премисля мъдростта на това не след дълго.

Вдигнах писалката си. Беше неделя следобед и „Книги и дреболии Баронс“ беше затворена. Бях се събудила дезориентирана и мама силно ми липсваше, но когато се обадих, татко каза, че е в леглото и не иска да я буди. Не спи добре напоследък, каза той, въпреки че взима нещо, уж което трябва да й помогне. Продължих болезнено едностранчивия разговор с него още няколко минути, но усилията му бяха толкова апатични, че се отказах. В недоумение какво да правя, най-накрая грабнах дневника си и слязох долу в книжарницата.

Бях се изтегнала по корем върху удобния диван в задната част на магазина, а тефтерът беше подпрян на възглавница пред мен.

Пресяване: начин за пътуване на Фае, записах. Загризах върха на писалката ми с пурпурнорозов цвят и се опитах да измисля как по-точно да опиша това. Когато Баронс ми го обясни, бях ужасена.

„Имаш предвид, че те могат да си помислят, че са някъде и преместването се случва със скоростта на мисълта им? Просто искат да са някъде и вече са там?“

Баронс кимна.

„Искаш да кажеш, че бих могла да вървя по улицата и някой просто да се появи до мен и да ме сграбчи?“

„Но ти имаш огромно предимство, госпожице Лейн. Сграбчи го и ти, и ще го вцепениш, както направи с онзи в уличката. Но го направи бързо, преди да те Пресее някъде, където наистина не искаш да бъдеш!“

„И какво се предполага да правя? Да влача оръжие с мен, за да мога да ги убия, докато са вцепенени?“

Без значение колко ужасни бяха Ънсийли, мисълта да надупча нещо, докато не може дори да помръдне, ми беше противна.

„Съмнявам се, че би могла — каза Баронс. — Сийли и Ънсийли са буквално неразрушими. Колкото по-висша е кастата, толкова по-трудни са за убиване.“

„Супер! — казах аз. — Някакви идеи какво да правя, след като ги превърна в толкова нетрайни статуи?“

„Да, госпожице Лейн — отвърна той с неговата мрачна, сардонична усмивка. — Бягай като от дявола!“

 

 

Докоснах върховете на миглите си с черна спирала и се зачудих какво носи човек, когато посещава вампир.

Шикозният червен комплект блуза и фланела, който бях донесла с мен от дома, не само че не вървеше много с по-тъмната ми коса, но се боях, че може да се изтълкува като флиртуваща покана да бъда оцветена в нещо още по-кърваво. Изящните сребърни обици с форма на кръст, които леля Сю ми беше подарила за последния рожден ден, без съмнение също щяха да бъдат изтълкувани провокативно. Погледнах часовника си. Колебанието относно тоалета ми ме караше да закъснявам за среднощната ми среща с Баронс. Нямаше да имам време да отскоча до църквата на улицата и да мацна светена вода на китките и зад ушите си — моята версия на О-де-немехапи.

Взрях се в огледалото. Не можех да се докарам да изглеждам като жените в Каза Бланк, дори да исках, а не исках. Харесвах себе си. Харесвах цветовете си. Косата толкова ми липсваше, че ме болеше.

Въздъхнах, обърнах глава надолу, напръсках я обилно с лак за коса, после я издухах със сешоара. Когато я върнах обратно и прокарах пръсти през нея, на главата ми имаше разрошени къдрици с дължина до рамото, които обрамчваха лицето ми прелъстително и зелените ми очи да изпъкваха повече от обичайното. Леко дръпнати в ъглите, с дълги тъмни мигли, очите ми бяха една от най-хубавите ми черти — ярък нюанс на зеленото, цветът на млада трева на Великден. Имам чиста кожа с равномерен тен, с доста добър слънчев загар, която отива на всякакъв цвят. Не изглеждах зле с тъмна коса. Просто не изглеждах като себе си. Изглеждах по-стара, особено с бонбонено червеното, което бях нанесла на устата си — отстъпка пред Баронс, след като бях сигурна, че няма да хареса тоалета, на който се бях спряла.

Докато се пъхах в дрехите, си спомних как с Алина се подигравахме на вампирските книги и романи, и на цялата паранормална мания по принцип, която беше започнала със създаването на малко, бледо, очилато момче, което живееше под стълбището.

Това беше преди да знам, че наистина има неща навън в нощта.

— Какво, по дяволите, си облякла, госпожице Лейн? — настоя Баронс.

Бях облякла сочна прозрачна пола в почти всички пастелни нюанси от цветовата гама, която прегръщаше бедрата ми и се пенеше около глезените ми, прилепнал розов потник с копринени презрамки и остро деколте, който подчертаваше бюста ми, и изискани розови високи токчета, с каишка през глезените ми. Цветовете подхождаха поразително на целунатата ми от слънце кожа и на тъмните къдрици. Изглеждах женствена, мека и секси като млада жена, не по начина, по който изглеждаха жените в Каза Бланк. Плъзнах се чевръсто покрай редове библиотеки, към мястото, където стоеше той, чакайки нетърпеливо до входната врата на магазина и забих пръст в негова посока.

— Ако тази вечер отново се държиш с мен като с някоя от твоите пачаври, Баронс, можеш да забравиш за малката ни уговорка. Имаш нужда от мен точно толкова, колкото и аз от теб. Това ни прави равноправни партньори в моята книга.

— Е, твоята книга просто е грешна — каза той равно.

— Не, твоята е — казах аз точно толкова равно. — Измисли друг начин да обясниш присъствието ми! Не ми пука какъв. Но ако отново ме наречеш последната си петуния или направиш непредизвикани забележки за устата ми и орален секс с теб, считай, че партньорството ни е приключило.

Той повдигна вежда.

— Петуния ли, госпожице Лейн?

Намръщих се.

— Задник, Баронс.

Той скръсти ръце и погледът му падна на лъскавите ми отровно червени устни.

— Да разбирам ли, че има предизвикани забележки към устата ти и орален секс с мен, госпожице Лейн? Бих искал да ги чуя.

Свих очи и подминах идиотската му насмешка.

— Този Малъс наистина ли е вампир, Баронс?

Той сви рамене.

— Твърди, че е. Обграден е от хора, които вярват, че е. — Огледа ме от главата до петите. — Снощи каза, че искаш да знаеш какво да очакваш, за да избереш по-добре облеклото си. Казах ти, че ще посетим вампир в готическа бърлога тази вечер. Защо тогава, госпожице Лейн, изглеждаш като жизнерадостна дъга?

Вдигнах рамене по същия начин.

— Вземи ме или ме остави, Баронс!

Той ме взе. Сякаш знаех, че ще ме вземе. Има няколко неща, без които ловуващ мъж не може. Хрътката му е едно от тях.

 

 

Маккейб живееше на двайсет минути северно от града в моята представа за модернистичен кошмар.

Малусѐ живееше на десет минути южно от Дъблин, погребан в крещящи дрипи от миналото. Във Викторианската ера, ако трябва да бъда точна — онези шестдесет и три години от 1837 до 1901, по време на които кралица Виктория управлявала Великобритания и се наричала императрица на Индия — увековечена, погрешно може би, от пищен, драпиран с кадифе, чувствен и често претрупан домашен декор.

Темата на вечерта у Малусѐ беше „стимпънк“^[2]: викториански дрехи, раздърпани по странни начини, разкъсани, изопачени и смесени с готик, с нитове и с пънк. Но трябва да призная, че понякога ми е трудно да разпозная фините детайли, които отличават отделните джобове в света на мрачната мода. Мисля, че трябва да го преживеете, за да го разберете.

Оставихме „Поршето“ на Ънсийли Момче-носорог на входа, чието обаяние изглеждаше като откровен дедпънк^[3] за мен. В сравнение с него наистина приличах на жизнерадостна дъга.

Леговището на Малусѐ беше чудовищно, несиметрично творение от тухла и камък, миш-маш от различни типове викторианска архитектура, силно клонящ към готика а ла „Семейство Адамс“, със срамно много кулички, портици, балюстради и парапети от ковано желязо, еркерни прозорци и трегери, и с достатъчно натруфени корнизи и подпори, за да зашеметят човек и дори да му причинят душевно разстройство.

Четири високи етажа бяха натрупани произволно един върху друг, украсени с черен покрив на фона на кобалтовото нощно небе, който нямаше никакъв смисъл, а скачаше произволно от плосък към опасно стръмен и отново към плосък. Дървета със скелетни клони, отчаяно нуждаещи се от подрязване, дращеха в плочите, като дъбови нокти по капака на ковчег.

Къщата се простираше на цял акър и не бих се изненадала да науча, че има повече от шестдесет или седемдесет стаи. На последния етаж стробоскопски^[4] светлини проблясваха зад високи, тесни прозорци в такт с буйна, енергична музика. На долните етажи атмосферата беше различна — черни и пурпурни свещи бяха избраното осветление, а музиката беше нежна, замечтана и чувствена.

Баронс ми беше дал добро описание на скорошния ни домакин по пътя насам. Малусѐ беше роден като Джон Джонстън-Джуниър в семейство, притежаващо стари британски пари преди около трийсет години. Когато старшите Джоунстънови бяха умрели в подозрителна катастрофа с кола, оставяйки двайсет и четиригодишния си син единствен наследник на състояние от няколкостотин милиона долара, Джей Джей-Джуниър беше обърнал гръб на бащината си огромна финансова империя, беше продал една след друга компаниите и беше ликвидирал активите. Беше се отървал от срамно повтарящото се име, като законно го беше сменил с единственото, романтично Малусѐ, беше се облякъл в стил изискан стимпънк и се беше представил на готик обществото като един от новите немъртви.

През годините няколкостотин милиона долара му бяха донесли обширен култ от истински привърженици и твърди почитателки, а в някои среди името Малусѐ беше почти синоним на Лестат^[5].

Баронс никога не го беше срещал лице в лице, но го беше виждал няколко пъти в модерните нощни клубове. Беше се заел да проследи интересите и придобивките на Малусѐ.

— Преследва много от артефактите, от които се интересувам и аз — ми каза. — Последния път се опита да предложи по-висока цена от мен на специален интернет аукцион. Един богат отшелник в Лондон, Лукън Тревейн, изчезна и след дни голяма част от колекцията му беше на черния пазар. До мен стоеше хакер, който разби цялата компютърна мрежа на Малусѐ в критичния момент. — С блеснали черни очи Баронс се усмихна — хищник, наслаждаващ се на спомена от ценено убийство.

Но усмивката му изчезна, когато продължи.

— За съжаление, това, което се надявах да открия в колекцията на Тревейн, вече не беше там. Някой ме беше изпреварил. Във всеки случай, Малусѐ трябва да е научил за Шинсар Дъб през годините, предхождащи смъртта на баща му. Старият Джонстън обожаваше артефактите и предизвика значителна врява в света на антиките, когато преди време на черния пазар се появиха фотокопирани страници на това, което мнозина вярват, че е митично — всъщност, подигравка с икона. Нямам представа колко фотокопирани комплекта има, но знам, че Малусѐ е видял страниците в някакъв момент. И оттогава немъртвият тъпак ми се пречка.

Баронс произнесе „немъртъв тъпак“ така, сякаш силно искаше Малусѐ да е мъртъв и не вярваше да е немъртъв.

— Не мислиш, че е вампир — казах с приглушен глас, докато избирахме пътя си от стая в стая, пълни със сякаш вкаменени хора, провиснали през кадифени дивани с ниски облегалки, припаднали на брокатени лежанки и проснати в различни етапи на събличането по пода. Търсехме входа към подземието, където едно смаяно услужливо готик-момиче с бадемови очи ни каза, че може да намерим „Господаря“. Опитвах се да не забелязвам ритмичните тласъци, пъшканията и стенанията, докато прескачах внимателно полуголи плетеници от хора.

Баронс се засмя кратко. Звукът беше кух, без хумор.

— Ако е, то този, който го е направил, трябва да бъде удавен в светена вода, зъбите му да бъдат извадени, да бъде кастриран, одран, забучен на кол и оставен да се пържи агонизиращо на слънцето. — Замълча за момент, после продължи: — Усещаш ли нещо, госпожице Лейн?

Не мислех, че има предвид смущение от това, което току-що бях прескочила, затова поклатих глава.

Подминахме още половин дузина Ънсийли, докато намерим подземието. Смесени с белокожите, продупчени и оковани готик-младежи с черни нокти и черни устни, хвърляйки подобно ноар обаяние, мрачните Фае правеха неща с неволните си жертви, които отказвах да видя. Не видях никое толкова ужасяващо, колкото Сивия мъж или Многоустото нещо, но започвах да осъзнавам, че няма такова нещо като привлекателно Ънсийли.

— Не е вярно — каза Баронс, когато го коментирах. — Кралското семейство Ънсийли, принцовете и принцесите от четирите династии са също толкова нечовешки привлекателни, колкото Сийли. Всъщност е буквално невъзможно да ги различиш едни от други.

— Защо има толкова много Ънсийли тук?

— Болезнеността е техният кислород, госпожице Лейн. Те дишат на места като това.

Носехме се през лабиринт от подземни коридори известно време. После завихме по дълъг, затъмнен вестибюл, който свършваше пред огромна, квадратна черна врата, обкована с ивици стомана. Дузина мъже стояха на пост между Малусѐ и неговите твърде ревностни последователи, а раменете им бяха натежали от амуниции, въоръжени с автоматични оръжия.

Едър като бик мъж с бръсната глава застана на пътя ни. Безопасните игли в ушите му не ме притесниха. Притесниха ме тези в клепачите му.

— Къде мислите, че отивате? — изръмжа той, насочвайки пушката към Баронс с една ръка и поставяйки дланта на другата върху дръжката на пистолет, затъкнат в колана на черните му кожени панталони.

— Уведоми Малусѐ, че Джерико Баронс е тук!

— Защо на Господаря да му пука?

— Имам нещо, което той иска.

— О, така ли? Какво?

Баронс се усмихна и за първи път видях проблясък на истински хумор в тъмните му очи.

— Кажи му, да опита да отвори някоя от банковите си сметки!

 

 

След десет минути вратата на вътрешното светилище на Малусѐ се отвори рязко. Бръснатият пратеник се препъна навън, лицето му беше пепеливо, а ризата му беше покрита с кръв.

След него вървяха две Ънсийли Момчета-носорози, които насочиха оръжия към нас и ни съпроводиха през вратата до леговището на вампира. Стомахът ми се обърна и стиснах чантата си здраво с две ръце, за да не докосна по невнимание някой от грозните ни придружители.

Залата отвъд опасаната със стомана врата беше толкова пищно украсена с кадифе, сатен, газ и брокат, и толкова досадно обзаведена в Неовикториански стил, че в началото беше трудно да открия нашия домакин в безредието. Не помагаше и фактът, че облеклото му — връх на романтичния готик — подхождаше на обстановката.

Най-после го забелязах. Неподвижен върху богато украсена лежанка с нисък гръб, отрупана с позлатени възглавници и покривки с пискюли, Малусѐ носеше колосани панталони с кафяво-черни райета и красиво изработени италиански чехли. Ленената му риза с цвят на черупка на яйце беше отрупана с дантела на китките и по врата и имаше кръв по жабото. Носеше жилетка от брокат и кадифе в кехлибар, червено и златно, и докато гледах, той извади снежнобяла кърпичка от джоб в подплатата и нежно попи кръв от брадичката си, после облиза няколко останали по устните му капки. Мускулест и грациозен като котка, той беше бледен и гладък като мраморен бюст. Мъртвожълти очи придаваха див вид на остро изсеченото му твърде бяло лице. Дълга руса коса, събрана назад в старомодна, украсена с кехлибарени мъниста плитка, подчертаваше ненормално скованата му бледност.

Вампирът се отдели гъвкаво от канапето и се изправи, държейки нелепо модерен лаптоп. С грациозно перване на пръстите, той затвори хромирания куфар, хвърли го небрежно върху драпирана с кадифе маса, после се плъзна и спря пред нас.

Докато стоеше в цялото си немъртво спокойствие, лице в лице с плътската мъжественост и объркващата жизненост на Джерико Баронс, с тревога осъзнах, че дори дълбоко във вампирското леговище, заобиколена от неговите почитатели и чудовища слуги, ако трябваше да реша кой от мъжете пред мен беше по-опасен, нямаше да е Малусѐ. Със свити очи гледах напред-назад между двамата. Нещо ме измъчваше, нещо, което не можех съвсем да напипам. Беше нещо, което глупаво щях да се проваля да напипам, докато не стане твърде късно. Не след дълго щях да разбера, че нищо не беше каквото изглеждаше тази нощ, а причината Баронс да се изправи толкова хладнокръвно пред кръвопиещия Господар беше, че беше получил мълчаливо уверение, че без значение какво щеше да стане, той щеше да си тръгне жив, и то не защото държеше пословичните финансови топки на Малусѐ.

— Какво си направил с парите ми? — попита вампирът, коприненият му глас не съответстваше на стоманата в странно лимонените му очи.

Баронс се засмя, зъбите лъснаха бели на мургавото му лице.

— Приеми го като застрахователна полица. Ще ги върна, когато свършим Джонстън.

Устните на вампира се отдръпнаха назад, разкривайки дълги, заострени кучешки зъби. Все още имаше кръв по тях. Изражение на пълна, безумна ярост проблесна по леденото му лице.

— Името ми е Малусѐ, задник! — изсъска той.

Една точка за Баронс, помислих. Джей Джей-Джуниър още мразеше името си. Загубата на безмерно богатство изглежда не го раздразни толкова, колкото да се обърнат към него с името, с което е бил кръстен.

Баронс прокара надменен поглед по вампира — от бухналото, окървавено жабо, до заострените, обшити с коприна кожени пантофи.

— Малусѐ Задник? — повтори той. — А аз мислех, че последното ти име е „моден кошмар“.

Нечовешките жълти очи на Малусѐ се свиха.

— Имаш ли предсмъртно желание, човеко?

Беше се възстановил бързо, лицето му отново беше празно, гласът му беше контролиран, толкова лек и мелодичен, че беше почти словесна милувка.

Баронс отново се засмя.

— Имам. Но се съмнявам, че ще ми помогнеш за него. Какво знаеш за Шинсар Дъб, Джуниър?

Малусѐ трепна, почти незабележимо, но аз все пак го видях. Ако не го наблюдавах толкова отблизо, нямаше да го засека. Два пъти вече издаде емоция, нещо, което можех да се обзаложа, правеше рядко. Погледна към пазачите, после към вратата и каза:

— Вън! Освен теб! — посочи към Баронс.

Баронс обгърна с ръка раменете ми и аз незабавно потреперих, точно както бях направила миналата нощ, когато ме беше докоснал. Мъжът оказваше странен физически ефект върху мен.

— Тя остава с мен — каза Баронс. Малусѐ ми хвърли неодобрителен поглед. Бавно, много бавно, устните му се извиха. Усмивката не стигна до тези негови студени, мъртви, животински очи.

— Някой определено е взел старомодната песен на „Ролинг Стоунс“ присърце, нали? — промърмори.

Явно всички са модни критици. Знаех коя песен има предвид — „Тя е дъга“. Когато я слушах на айпода си, затварях очи и се завъртах, представях си, че съм в огряно от слънцето сечище, ръцете ми са разперени широко, а главата ми е отметната назад, докато ярки багри във всички нюанси струят от пръстите ми като от пистолети за боядисване и оцветяват дървета, птици, пчели и цветя и дори слънцето в небето, във възхитителни тонове. Обичах тази песен. Когато не му отговорих — с Баронс може да бяхме постигнали съглашение за това как ще се обръща към мен, но аз все още имах заповед да си държа устата затворена — Малусѐ се обърна към телохранителите си, които не бяха помръднали и сантиметър, и изсъска:

— Казах вън!

Двете Ънсийли се спогледаха, после проговориха с гробовен глас:

— Но, о, Велики немъртъв…

— Сигурно се шегуваш, Джуниър — промърмори Баронс, клатейки глава. — Не можа ли да измислиш нещо малко по-оригинално?

— Сега! — Когато Малусѐ оголи зъбите си към тях, момчетата-носорози напуснаха. Но изобщо не изглеждаха щастливи.