Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (18)

Седемнайсет

Нашите използват някои странни изрази, родени по различно време и от различни поколения. Тяхното беше „здравата работа сама по себе си е награда“. Това поколение несъмнено е имало някои проблеми, но моето беше „поколението на притежателното право“ и също си имаше своите.

Поколението на притежателното право или ППП е съставено от деца, които вярват, че заслужават най-доброто от всичко, просто заради това, че са били родени, и ако родителите им не ги въоръжат с всяко възможно предимство, значи осъждат собствените си деца на живот в изгнание и провал. Растящи сред компютърни игри, сателитна телевизия, интернет и последните най-страхотни електронни устройства (докато родителите им са се превърнали в роби, за да могат да си позволят всички тях), повечето деца от ППП вярват, че ако има нещо сбъркано в тях, то вината не е тяхна и че родители им са ги прецакали, вероятно като са ги оставяли сами за твърде дълго време. Това е порочен малък параграф 22 за родителите, откъдето и да го погледнеш.

Моите родители не са ме прецакали. Всяко прецакване, което може да е било направено, съм си го направила сама. Всичко това е моят заобиколен начин да кажа, че започвам да разбирам какво имаше предвид татко, когато казваше: „Не ми казвай, че не си искала да го направиш, Мак! Опущение или престъпление — крайният резултат е същият.“

Сега разбирам. Независимо че има разлика между неволното убийство и умишленото, мъртвият си е мъртъв и силно се съмнявам, че трупът оценява правните различия, които ние налагаме.

По опущение или престъпление, след един портокал, два шоколада, плик брецели и двайсет и шест часа по-късно, имах кръв по ръцете.

 

 

Никога не съм била по-щастлива да видя първите лъчи на зората в живота си, както на следващата сутрин. Накрая бях направила точно това, което се заклех да не правя. Свивах се в ярко осветената чужда спалня от една зора до друга, опитвайки се да накарам мършавите закуски да издържат по-дълго и чудейки се какъв план би могъл да е измислил Баронс, който да ни отърве от отмъщението на Роки О’Баниън, и доста песимистично сигурна, че такъв няма. Дори ако беше успял да наплаши неколцина от мутрите на мафиота, щяха да се появят други. Наистина, как би могъл един човек да се надява да се изправи срещу безскрупулен мафиот и вярната му глутница от бивши борци, който някога е убил двайсет и седем души за една нощ?

Когато първите лъчи на румения изгрев се промушиха през краищата на завесите, аз забързах към прозореца и дръпнах пердето. Бях преживяла още една дъблинска нощ и това само по себе си бързо ставаше повод за празнуване в странно изкривения ми малък свят. Дълго време наблюдавах тъпо уличката надолу, докато гледката бавно се вряза в ума ми.

Или не, предполагам, защото преди да се усетя, вече препусках от убежището ми на четвъртия етаж и набивах боси пети надолу по задното стълбище, за да огледам отблизо. Изскочих навън в ранната, хладна ирландска утрин. Циментовите стъпала бяха мокри от студената роса под голите ми крака, докато препусках по тях към задната уличка.

На няма и четири метра в ранната утринна светлина блестеше един „Майбах“, на който и четирите врати бяха открехнати. Издаваше онзи досаден бинг-бинг звук, което беше знак, че ключовете са още на стартера и акумулаторът още не е паднал. Зад него, един зад друг чак до началото на изоставения квартал имаше още три черни автомобила с широко отворени врати, излъчващи хор от бинг. Отвън до всяка кола, недалеч от вратите, имаше купчини дрехи. Внезапно си припомних деня, в който се бях загубила в изоставения квартал, и изоставената кола с купчината дрехи отвън до шофьорската врата. Картината се заби в мозъка ми и аз трепнах от ужас.

Всеки глупак можеше да види какво се беше случило тук.

Е, поне всеки Шийте зрящ глупак, който знаеше що за ужасяващи неща може да има наоколо в тези части на града.

Ченгето, което ни беше видяло вчера сутринта, очевидно беше докладвало на О’Баниън и в някой неизвестен час след падането на мрака мафиотът беше дошъл да ни търси с пълен комплект от хората си и както сочеше техният потаен подход към задната врата, не идваха на дружеско посещение.

Простотата на плана на Баронс едновременно ме смая и смрази. Той просто беше изключил външните светлини отпред и отзад, позволявайки на мрака да погълне целия периметър на сградата. О’Баниън и хората му бяха излезли от колите си право в ръцете на Ънсийли.

Баронс е знаел, че ще дойдат. Можех дори да се обзаложа, че е знаел, че ще дойдат в пълен състав. Знаел е също така, че няма да стигнат по-далеч от относителната безопасност на собствените им коли. Разбира се, аз бях на сигурно място в книжарницата, където всички вътрешни лампи бяха запалени. Нито човек, нито чудовище можеше да ме достигне снощи.

Баронс ги беше подмамил в смъртоносен капан, станал необходимост, заради моята кражба. Когато се бях пресегнала и безгрижно бях свалила онова оръжие от стената, бях подписала смъртната присъда на шестнайсет мъже.

Обърнах се и се взрях в книжарницата, виждайки я в изцяло нова светлина. Това не беше сграда, беше оръжие. Едва преди седмица стоях отпред и мислех, че изглежда като бастион между добрата част на града и лошата. Сега разбирах, че беше бастион — това беше демаркационната линия, последната защита. Баронс се пазеше от изоставения квартал чрез грижливо поставени прожектори. Единственото, което трябваше да направи, за да предпази собствеността си от заплахи през нощта, беше да изключи прожекторите и да остави Сенките да дойдат като гладни кучета пазачи от ада.

Привлечена от зловещо очарование или може би от отдавна заспала генетична нужда да разбера всичко, което можех за Фае, приближих „Майбаха“. На върха на купчината дрехи до шофьорската врата имаше фино изработено черно кожено яке, което изглеждаше точно като това, което бях видяла на Роки О’Баниън по-предишната нощ.

Едва сдържайки потръпването си, се пресегнах надолу и хванах якето. Когато вдигнах меката италианска кожа, от нея изпадна дебела обвивка, която изглеждаше като силно пожълтял, порест пергамент.

Дръпнах се рязко и пуснах якето. Бях виждала такива „пергаменти“ и преди. Бях виждала десетки от тях, носени от вятъра по пустите улици на изоставения квартал в деня, в който се бях изгубила в мъглата, във всякакви форми и размери. Помня как тогава си помислих, че сигурно е имало хартиена фабрика някъде наблизо, чиито прозорци явно са счупени.

Но покрай мен не са се носили хартии, а хора. Или това, което беше останало от тях. И си дадох сметка, че ако в онзи ден не бях успяла да изляза от изоставения квартал преди падането на нощта, и аз щях да стана една от тези… тези… дехидратирани люспи от човешка материя.

Отдръпнах се. Нямаше нужда да се вглеждам под повече палта, за да знам, че тези обвивки са единственото, останало от Роки О’Баниън и петнайсет от хората му, но все пак го направих. Вдигнах още три и само толкова можех да понеса. Мъжете дори не бяха видели какво ги убива. Чудех се дали Сенките бяха нападнали едновременно, изчаквайки всички да излязат от колите си, или само двамата, седящи отпред във всяка кола, бяха излезли, а после, когато тези отзад бяха видели как приятелите им се спихват до малки остатъци от нещо, което небцето на Сенките явно намираше за несмилаемо, също бяха изскочили навън с извадени пистолети, само за да станат жертва на същия невидим враг. Чудех се дали Сенките са достатъчно умни да чакат или просто бяха гонени от безмозъчен, ненаситен глад.

Ако ме бяха пипнали в онази първа нощ, в която се изгубих, аз щях да мога да видя какво идваше — голям, мазен мрак — но нямаше да знам, че съм Нул или дори Шийте зрящ, и въпреки че вероятно щях да вдигна ръце, за да се опитам да ги отблъсна, не бях сигурна, че Сенките имаха определена форма, която бих могла да докосна, за да ги вцепеня.

Взех си бележка наум да попитам Баронс.

Взирах се в четирите коли, в купчините, които бяха единствените останки от шестнайсет мъже — дрехи, обувки, бижута, оръжия… имаше много оръжия. Сигурно всеки от тях носеше поне по две. Синята стомана присветваше от настилката около колите. Очевидно Сенките убиваха бързо или пък всички пистолети бяха със заглушители, защото не бях чула и един изстрел през нощта.

Без значение, че тези мъже бяха престъпници и убийци, без значение, че някога бяха затрили цели два рода, не можех да си простя тяхната смърт. Без значение дали това беше опущение или престъпление, аз бях замесена и до края на живота си щях да нося вината на място, с което накрая щях да се науча да живея, но никога нямаше да се науча да харесвам.

 

 

В дванайсет без десет Фиона дойде да отвори книжарницата. Към средата на следобеда денят беше станал мрачен, дъждовен и студен, затова запалих газовата камина в задната част на магазина, свих се с едно модно списание и загледах как клиентите идваха и си отиваха, чудейки се що за живот имаха и защо не можех и аз да имам такъв.

Фиона бъбреше весело с всички, освен с мен, и правеше поръчки до осем вечерта. След това заключи магазина и си тръгна.

Само няколко часа след като изисканият собственик на „Книги и дреболии Баронс“ беше убил шестнайсет мъже, в книжарницата всичко отново беше само бизнес. Което повдигна въпроса: Кой беше по-хладнокръвен убиец — свръхфанатизираният бивш боксьор, който се беше превърнал в мафиот, или колекциониращият коли собственик на книжарница?

Мафиотът беше мъртъв. Към девет и половина същата вечер — малко по-късно от обичайното, съвсем живият собственик на книжарницата се появи от дъжда. След като заключи предната врата, той спря при касата, за да провери бележките, които Фиона му беше оставила за две специални поръчки от същия ден, а после дойде при мен и седна на креслото срещу дивана, на който се бях разположила. Кървавочервената му копринена риза беше опръскана от дъжда и прилепнала към твърдото му тяло като влажна втора кожа. Черните панталони прилепваха към дългите му мускулести крака. Беше обул черни ботуши, които имаха злобно изглеждащи сребърни върхове и пети. На китката си отново носеше онази тежка сребърна келтска гривна, която ме накара да се замисля за тайнствени припявания и древни каменни кръгове, допълнена от огърлица в черно и сребро на врата му. Излъчваше обичайното си абсурдно количество енергия и мрачна плътска жега.

Погледнах го право в очите и той също се взря в мен. Никой от двама ни не каза и дума. Той не каза:

„Сигурен съм, че си видяла колите отзад, госпожице Лейн.“

Аз не казах:

„Ти, хладнокръвно копеле! Как можа?“

А той не ми отвърна с:

„Жива си, нали?“

Затова не му напомних, че той беше този, който беше застрашил живота ми на първо място. Нямам представа колко време стояхме така, но проведохме цялостен разговор с очите си. В погледа на Джерико Баронс имаше знание като бездънна яма. Всъщност, за момент си представих, че виждам Дървото, което притежава себе си^[1] там, отрупано с вкусни, блестящи червени ябълки, които молеха да бъдат изядени, но това беше просто отражение от пламъците и червената коприна в тъмните му ириси, които приличаха на черно огледало.

Имаше едно нещо, което не бяхме покрили в безсловесното си общуване, което просто трябваше да знам.

— Помисли ли изобщо втори път, Баронс? Изпита ли някакво колебание изобщо? — когато не отговори, го притиснах: — Дали за миг се зачуди за техните семейства? Дали се притесни, че някой от тях може да е заместник в последната минута, който никога не е направил нищо лошо в живота си, освен да открадне обяда на някое хлапе в четвърти клас?

Ако очите бяха ками, моите щяха да са го убили. Тези неща бяха единственото, за което мислех през целия дълъг ден — че някъде там има съпруги и деца, чиито съпрузи и бащи никога нямаше да се върнат, които никога нямаше да разберат какво е станало с тях. Трябваше ли да събера личните им вещи — без ужасните останки — и да ги изпратя анонимно в полицейския участък? Разбрах цената на зловещото утешение да знам със сигурност, че Алина е мъртва, след като бях видяла тялото й и я бях положила в земята. Ако тя просто беше изчезнала, щях да прекарам всеки ден от живота си, преследвана от непреодолима отчаяна надежда. Щях да се взирам във всяко лице в тълпата, да се чудя дали все още не е жива някъде там и да моля да не е в ръцете на някой психопат.

— Утре — каза Баронс — ще отидеш в Националния музей.

Не бях осъзнала, че съм сдържала дъха си с надеждата за отговор, който би могъл да смекчи част от вината, която кипеше в мен, докато не излезе в насмешливо сумтене. Типичен Баронс. Задаваш въпрос, получаваш заповед.

— Какво стана с „Ще останеш тук, докато се върна, госпожице Лейн“? — присмях се. — Ами Малусѐ и хората му? Забрави ли за този малък проблем? — О’Баниън може да го нямаше и може да имах средство за защита от Фае, но там навън все още имаше един много вбесен вампир.

— Малусѐ беше призован снощи от някой, на чиито заповеди очевидно не може или не иска да откаже. Последователите му очакват да отсъства няколко дни, може би седмица — каза Баронс.

Изтормозеният ми дух се повдигна малко. Това значеше, че поне за няколко дни, можех да излизам в града и отново да се движа наоколо почти като нормален човек и да се тревожа единствено за Фае. Исках да се върна в апартамента на Алина и да преценя колко щети бях готова да му нанеса в името на по-нататъшното търсене на дневника й. Исках да си купя още закуски, в случай че отново заседна в стаята и имах силно желание да взема някой евтин усилвател за айпода. Слушалките бързо останаха в миналото ми. Превръщах се в твърде голяма параноичка, за да си позволя да се лиша от слуха си и да пропусна да чуя приближаването на нещо, което би застрашило живота ми. Но поне можех да слушам музика в стаята си, ако имах усилвател, и тъй като бях спестила пари от това, че не плащах за стая, бързо оправдах подобна покупка.

— Защо да ходя в музея?

— Искам да го претършуваш за ОС, както ги наричаш. Отдавна се чудя дали няма артефакти на Фае, скрити пред очите ни, каталогизирани като нещо друго. След като вече те имам, мога да изпробвам тази теория.

— Не знаеш ли какви са всички ОС и как изглеждат? — попитах.

Той поклати глава.

— Де да беше толкова просто! Дори самите Фае не помнят собствените си реликви. — Той се изсмя кратко и мрачно. — Предполагам, че причината е в това, че живеят твърде дълго. Защо да помнят или да следят нещата? Защо да им пука? Живееш днес. Ще живееш утре. Човеците умират. Светът се променя. Ти не. Подробностите, госпожице Лейн — каза той, — замъгляват емоциите с времето.

Примигнах.

— Моля?

— Фае, госпожице Лейн — каза той, — не са като хората. Изключителното дълголетие ги е превърнало в нещо друго. Не трябва да забравяш това.

— Повярвай ми — казах, — изобщо нямаше да ги сбъркам с хора. Знам, че са чудовища. Дори красивите.

Очите му се свиха.

— Красивите ли, госпожице Лейн? Мислех, че досега си виждала само грозни. Има ли нещо, което не ми казваш?

Едва не се изпуснах за В’лане — тема, която нямах желание да обсъждам с Баронс. Преди да науча със сигурност на кого мога да се доверя — ако изобщо можех да се доверя на някого — и доколко щях да се придържам към собствените си съвети за някои неща.

— Има ли нещо, което ти не казваш на мен? — парирах хладно. Как смееше да ме вини, че пазя тайни, когато той беше затънал до уши в тях? Не си направих труда да отричам, че се опитвах да скрия нещо. Просто използвах един от неговите методи — увъртане чрез контравъпрос.

Проведохме още един от онези безмълвни разговори, този път за истините, измамите, блъфовете и хващането на хората, които блъфират, а аз ставах все по-добра в разчитането на изражението му, защото видях точния момент, в който Баронс реши, че не си струва да ме притиска, тъй като щеше да издаде себе си.

— Опитай се да обиколиш музея възможно най-бързо! — каза. — След като свършиш там, имаме списък с места, по-дълъг от ръката ти, в Ирландия и около нея, където да търсим останалите камъни и Шинсар Дъб.

— Боже! Животът ми вече е предначертан, нали? — възкликнах аз. — Очакваш просто да тъпча от място на място с нос, притиснат към земята, душейки за ОС за теб, нали?

— Променила ли си решението си да намериш Шинсар Дъб, госпожице Лейн?

— Не, разбира се.

— Знаеш ли къде да я търсиш сама?

Намръщих се. И двамата знаехме, че не знам.

— Не мислиш ли, че най-сигурният начин да намериш Мрачната книга и убиеца на сестра ти, е като се потопиш в самия свят, който я е убил?

Разбира се. Сама бях мислила за това миналата седмица.

— Стига този свят да не убие мен първо — казах. — А със сигурност изглежда, че здравата се опитва.

Той се усмихна вяло.

— Не мисля, че разбираш, госпожице Лейн. Аз няма да позволя да те убият. Независимо от всичко. — Той стана и тръгна през стаята. Когато отвори вратата, той подхвърли през рамо: — И един ден ти ще ми благодариш за това.

Той шегуваше ли се? Трябваше ли да му благодаря, за това че ме принуди да нацапам ръцете си с кръв?

— Не съм убедена, Баронс — казах му, но вратата вече се беше затворила и той беше изчезнал в дъждовната дъблинска нощ.