Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (14)

Тринайсет

— Е, това беше чиста загуба на време — изръмжа Баронс, докато си проправяхме път през античните мебели и твърде модерните нрави в къщата на Малусѐ.

Не казах нищо. Момчетата-носорози Ънсийли бяха точно зад нас, за да са сигурни, че ще си тръгнем. „Господарят“ изобщо не беше щастлив да ни види.

След като освободи пазачите си, Малусѐ просто се престори, че не знае за какво говори Баронс и се държа така, сякаш никога не беше чувал за Шинсар Дъб преди, въпреки че и слепец можеше да види, че не само е чувал, но и знаеше нещо за нея, което дълбоко го тревожеше. Той и Баронс се захванаха да си мерят кой каквото има, като разменяха хапливи забележки и обиди, и след няколко мига напълно бяха забравили за мен.

На около десетата минута от малката им тестостеронова война, един от пазачите на Малусѐ — един от човешките — беше достатъчно глупав да ги прекъсне и аз видях нещо, което ме убеди, че Джей Джей-Джуниър е това, за което се представя или поне нещо свръхестествено. Вампирът хвана двуметровия боксьор с бледа ръка за гърлото, вдигна го във въздуха и го запрати назад през залата толкова силно, че пазачът се блъсна в стената, стовари се на пода и остана да лежи там, главата му увиснала в невъзможен ъгъл на гърдите, а от носа и от ушите му течеше кръв. Вампирът стоеше там, жълтите му очи пламтяха неестествено и за момент се боях, че ще се нахвърли върху кървавата купчина и ще започне да пирува.

„Време е да си вървим“ — помислих на ръба на истерията. Но Баронс каза нещо гадно и с Малусѐ отново се счепкаха, а аз просто стоях там. Обгърнах тялото си с ръце, обхваната от най-ужасния студ в живота си, тъпчех с крака и се опитвах да не повърна.

Момчетата-носорози не ни оставиха при вратата, а ни ескортираха чак до „Поршето“ и изчакаха да влезем вътре. Все още стояха при приятелчето си вале, когато ние потеглихме. Гледах ги в моето странично огледало, докато изчезнаха от поглед, после изпуснах огромна въздишка на облекчение. Това беше най-късащото нервите преживяване в моя живот, което надминаваше дори срещата ми с противното Многоусто нещо.

— Кажи ми, че не трябва да се връщаме отново там! — казах на Баронс, бършейки потните си ръце в полата.

— Но трябва, госпожице Лейн. Нямахме възможност да покрием района. Ще трябва да се върнем след ден или два за цялостен оглед.

— Няма нищо в района — казах му.

Той ме погледна.

— Не може да знаеш това. Имението на Малусѐ покрива стотици акри^[1].

Въздъхнах. Не се съмнявах, че ако зависеше от Баронс, щеше да ме преведе през всеки проклет сантиметър от него, напред и назад. Собствената му неуморна психика беше като четка за обиране на полепнал по дрехите мъх.

— Няма нищо в района, Баронс — повторих аз.

— Повтарям, госпожице Лейн, не може да го знаеш. Ти не усещаше фотокопията от Шинсар Дъб, докато не ги извадих от хранилището на три етажа под гаража и не ги донесох в книжарницата.

Примигнах.

— Има три етажа под гаража? Защо, по дяволите?

Баронс стисна челюсти, сякаш съжаляваше за признанието. Виждах, че няма да измъкна нищо повече от него по темата, затова натиснах на моята част. Нямаше да се върна в бърлогата на вампира нито утре, нито вдругиден, нито дори след седмица. Ако ме хванеха, щяха да ме убият, бях сигурна. Не бях съвсем дискретна.

— Не съм съгласна — казах. — Мисля, че Малусѐ би държал всичко, което цени, наблизо. Би искал да му е под ръка, за да го вади, когато поиска, и да му се наслаждава тайно, ако не друго.

Баронс ми хвърли страничен поглед.

— Вече стана експерт по Малусѐ?

— Не експерт, но мисля, че знам едно-две неща — казах защитно.

— И как ги научи, госпожице Дъга?

Беше такъв задник понякога! Пренебрегнах го, защото така следващата част щеше да стане още по-сладка. Почти си заслужаваше да изоставя козметичния пакет, който мама ми беше дала, четката, любимия розов лак за нокти и два шоколада на масата в бърлогата на вампира, само за да видя изражението на лицето на Баронс, когато отворих чантата, извадих емайлираната черна кутия, вдигнах я и я размахах към него.

— Защото това беше там — казах самодоволно. — Под ръка.

Баронс смени скоростта и натисна спирачките толкова рязко, че гумите изсвириха и накладките запушиха.

— Добре се справих. Хайде, кажи го, Баронс! — поощрих го. — Добре се справих, нали?

Не само че можех да усетя Шинсар Дъб, очевидно можех да усетя всички Обекти на силата на Фае — или ОС накратко, както скоро щях да ги наричам — и бях дяволски горда със себе си как спретнато бях задигнала първия от тях.

Върнахме се в книжарницата със скорост съвсем малко по-бавна от скоростта на светлината и сега седяхме в задната част, където той проучваше трофеите ми на новак.

— Само дето не си оставила визитката си на масата, доколкото виждам, госпожице Лейн — каза той, обръщайки сложната кутия в ръцете си, — което е отвъд идиотщината. Предполагам, би могло да се каже, че поне не са те убили. Все още.

Изсумтях. Но предполагах, че хилавата похвала, която изглежда като критика, вероятно е най-доброто, което някой някога е получил от Джерико Баронс. Когато спряхме сред пушека от спирачките по средата на пътя — недостатъчно далеч от леговището на Малусѐ — и му признах, че съм оставила няколко лични вещи, той включи на скорост „Поршето“ и отново се състезавахме с луната на връщане към града.

— Нямах избор — казах за не знам кой път. — Казах ти, нямаше да се събере иначе в чантата ми.

Взрях се в него, но той имаше очи единствено за ОС, който се опитваше да разбере как да отвори.

— Следващия път ще знам и просто ще го оставя — казах сърдито. — Това ще те зарадва ли?

Той погледна нагоре, тъмният му взор излъчваше ледено високомерие.

— Не това имаме предвид, госпожице Лейн, и ти го знаеш.

Имитирах изражението му и изстрелях обратно:

— Тогава не ме гълчи, че съм направила нещо, по единствения начин, по който е могло да бъде направено, Баронс! Не можах да измисля как да го измъкна навън под полата си, а едва ли можех да го затъкна в сутиена.

Погледът му се стрелна към гърдите ми и остана там за момент.

Когато върна вниманието си към кутията, аз успях да си възвърна дишането и се взрях празно във върха на тъмната му глава. Баронс току-що ми беше хвърлил най-похотливия, сексуално зареден гладен поглед, който някога бях виждала в живота си и бях съвсем сигурна, че дори не знаеше, че го е направил. Усещах гърдите си горещи и пламнали, а устата ми внезапно беше неприятно суха. Джерико Баронс може би беше само седем или осем години по-възрастен от мен и може би беше мъж, за който повечето жени биха признали, че е изключително привлекателен по един тъмен и заплашителен начин, но с него идвахме от различни светове, не гледахме на живота по един и същи начин. Газелите не си лягат с лъвове, поне не ако искат да бъдат пълнокръвни и живи. След един дълъг объркан момент, поклатих глава, изхвърлих неприятната гледка от ума си — просто нямаше място за нея в моята реалност — и бързо смених темата.

— Е, какво е това? Някаква представа? — усещането, което получих от него, не беше същото като това, което получавах от копираните страници на Шинсар Дъб. Беше започнало да ми се гади в мига, в който пристъпих в залата, но гаденето не беше ме направило негодна, дори когато открих и застанах точно до нещото. Възползвах се от нелепото позиране на Баронс и Малусѐ и незабелязано направих размяната. Да боравя с кутията не беше приятно, но успях да се преборя със слабия си стомах.

— Ако е това, което мисля — отвърна Баронс, — е почти толкова важно, колкото самата Мрачна книга, и е от първа необходимост за нас. А — каза той доволно, — ето те! — С леко стоманено щрак, кутията се отвори.

Облегнах се напред и се взрях вътре. Там, върху легло от черно кадифе, лежеше полупрозрачен, синьо-черен камък, който изглеждаше като изсечен с остри, чисти удари от много по-голям камък. Гладката външна повърхност и грубите вътрешни фасети бяха покрити с удължени, подобни на руни, букви. Камъкът излъчваше зловещ син блясък, който потъмняваше до въглен във външните краища. Усещах леден студ само като го гледах.

— А, да, госпожице Лейн — промърмори Баронс, — наистина заслужаваш похвала. Въпреки тромавите ти методи, сега притежаваме два от четирите свещени камъка, необходими за разкриването на тайните на Шинсар Дъб.

— Виждам само един — казах.

— Другарят му е в хранилището ми. — Той проследи леко с пръсти задигнатата повърхност на леко бръмчащия камък.

— Защо издава този звук? — Започваше да ме мъчи голямо любопитство какво още можеше да е затъкнато под гаража на Баронс.

— Сигурно усеща близостта на двойника си. Казано е, че ако четирите се съберат заедно отново, ще изпеят Песента на Правенето.

— Имаш предвид, че ще създадат нещо? — попитах.

Баронс сви рамене.

— Няма думи в езика на Фае, съответстващи на „създавам“ и „унищожавам“. Има само Правене, дума, която съдържа в себе си и развалянето на нещо.

— Това е странно — казах. — Сигурно имат много ограничен език.

— Това, което имат, госпожице Лейн, е много прецизен език. Ако помислиш за момент, ще видиш, че всъщност има смисъл. А щом нещо добие смисъл, значи си разсеял объркването.

— А? — Объркването ми не беше разсеяно. Всъщност усещах, че се задълбочава.

— За да направиш нещо, госпожице Лейн, първо трябва да развалиш това, което е. Ако започнеш с нищо, дори нищото се разваля, когато се заменя с нещо. За Туата Де няма разлика между създаването и унищожаването. Има само застой и промяна.

Аз съм обикновено момиче. Едва вързах четворки в курсовете по философия в колежа. Когато се опитах да прочета „Битие и нищо“ на Жан Пол Сартр, развих тежка нарколепсия^[2], която ме атакуваше на всеки два или три пасажа от книгата, и в резултат изпадах в дълбоки пристъпи на коматозен сън. Единственото, което помня от „Метаморфозата“ на Кафка, е ужасната ябълка, която се беше забила в гърба на насекомото, а глупавата история на Борхес^[3] за преображенията на костенурката не ме доведе до никакво познание, освен до това, че харесвам много повече „Малкото зайче Фуфу“, което е в рими, и мога да скачам на въже на ритъма, който създава.

Както аз виждах нещата, Баронс току-що ми беше казал следното: на едно Фае не само нямаше да му пука дали ще живея, или ще умра, то нямаше дори да отбележи, че съм мъртва, а само че преди това съм била в състояние да ходя, да говоря и да сменям сама дрехите си, а след това вече не съм, сякаш някой е изтръгнал батериите от мен.

Хрумна ми, че мога наистина да се науча да мразя Фае.

 

 

Измърморих извинение към мама, грабнах разкъсаната възглавница, запратих я през претършуваната спалня и извиках:

— Проклятие, проклятие, проклятие! Къде си го сложила, Алина?

Пера заваляха из стаята. Останките от нацепената възглавница полепнаха върху пейзаж на крайморска хижа със сламен покрив над таблата на кревата — един от малкото предмети в апартамента й, които бяха оставени непокътнати — и я събориха от стената. За щастие, картината падна на леглото и стъклото не се счупи. За нещастие, не разкри удобна дупка за скривалище.

Отпуснах се на пода и се облегнах на стената, взирах се в тавана и чаках да ме удари искра на вдъхновение. Не стана. Бяха ми свършили идеите. Проверих всяко място, на което Алина някога беше крила дневник у дома, а после и някои други, без никакъв късмет. Не само че не бях намерила дневника й, но открих, че още няколко неща липсваха — албумите й със снимки и органайзерът със страниците на цветя бяха изчезнали. Алина поддържаше органайзера толкова всеотдайно, колкото и дневника си и знаех, че имаше два фотоалбума в Дъблин — един на семейството ни и на дома ни в Ашфорд, който да показва на новите си приятели, и един празен, за да го запълни, докато е тук.

Нямах късмет да намеря нито едно от тези неща. А бях направила щателно претърсване.

Дори се бях отбила в една железария на път за насам и бях купила чук, за да мога да откъртя дъските в гардероба в спалнята й. Накрая използвах тесла, за да надзърна във всички корнизи и каси, търсейки хлабав перваз. Чуках навсякъде по фасадата на камината. Удрях по дъските на пода, ослушвайки се за кухи места. Проверих всяка мебел в апартамента — облегалки и седалки, и дори проверих вътре, както и под тоалетното казанче.

Не намерих нищо.

Ако дневникът й беше скрит някъде в апартамента, този път Алина ме беше надминала. Единственото, което оставаше да опитам, беше да разруша напълно мястото — да разбия стените, да откъртя шкафовете и да изтърбуша подовете, за което трябваше да купя цялата проклета сграда, а нямах толкова пари.

Поех си въздух. Но Баронс имаше. И можех да му предложа стимул, да иска да намерим дневника на Алина. Исках дневника й, заради уликите, които можеше да съдържа за разпознаването на убиеца й, но имаше и добра възможност да съдържа информация за местонахождението на Шинсар Дъб. Все пак, последното нещо, което сестра ми беше казала в съобщението, беше: „Сега знам какво е и знам къде…“, преди думите й да бъдат прекъснати рязко. Имаше голяма вероятност да беше написала нещо за нея в дневника си.

Въпросът беше можех ли да се доверя на Баронс и ако да, доколко?

Взрях се в пространството и се зачудих какво наистина знаех за него. Не беше много. Мрачният екзотичен полубаск, полупикт беше мистерия и можех да се обзаложа, той никога не беше допускал никого достатъчно близо, за да я разкрие. Фиона може би знаеше едно-две неща за него, но самата тя беше мистерия.

Аз бях сигурна в едно. Той щеше да е ми е ужасно ядосан, когато ме видеше отново, защото последното, което ми каза, с типично властния си маниер, преди да се строполя изтощена в леглото рано сутринта, беше: „Имам да върша някои неща утре, госпожице Лейн. Ти ще останеш в книжарницата, докато се върна. Фиона ще ти осигури всичко, от което може да се нуждаеш“.

Пренебрегнах заповедите му скоро и след като се събудих, което се случи някъде около два и половина следобед, се изплъзнах през задния вход на уличката зад магазина. Не, не бях глупава и нямах предсмъртно желание. Но имах мисия и не можех да си позволя да оставя страхът да ме обземе. В противен случай беше по-добре да си резервирам първото свободно място за следващия полет към Джорджия, да подвия опашка и да изтичам у дома на сигурно място при мама и тате.

Да, знаех, че Многоустото нещо беше някъде там и търсеше по-русата, пухкава версия на мен. Да, нямах съмнение, че докато някъде Малусѐ проспиваше дневните часове, затъкнат в крещящ ковчег в стил романтичен готик, покрит с натруфена окървавена дантела, неговите хора вече тършуваха из Дъблин за крадливата госпожица Дъга.

Но никой нямаше да търси тази мен.

Бях опънала тъмната си коса назад в къса конска опашка и я бях натъпкала под бейзболна шапка, спусната ниско. Носех любимите си избелели дънки, размъкната и износена тениска, която бях отмъкнала от тате, преди да замина и която някога, преди няколкостотин пранета беше черна, както и протрити кецове. Нямах нито един аксесоар и използвах кафява хартиена пазарска торба вместо чанта. Не бях сложила никакъв грим — нищичко, нито дори червило, въпреки че устата ми се чувстваше много странно без него. Пристрастена съм към овлажнители. Мисля, че е от живота ми в жегата на Юга. Дори най-добрата кожа има нужда от допълнителна грижа по онези ширини. Но короната в маскировката ми беше наистина отвратителен чифт диоптрични очила, който бях взела от аптеката на път за насам, които сега бях провесила на врата на провисналата тениска.

Може да мислите, че не изглежда като голяма маскировка, но знам някои неща за хората. Светът забелязва красивите, добре облечени млади жени. И се опитва усилено да не вижда непривлекателните, повлеканите. Ако изглеждате достатъчно зле, получавате погледи, които се плъзгат право през вас. Нямаше съмнение, че изглеждах по-зле от всякога в живота си. Не бях горда от това, но в същото време бях. Може никога да не докарам грозота, но поне бях почти невидима.

Погледнах часовника си и скочих на крака. Бях претърсвала апартамента на Алина с часове и беше почти седем. Баронс изглежда имаше навика да се появява в книжарницата малко след осем и исках да се върна, преди той да пристигне тази вечер. Знаех, че Фиона ще ме издаде, но реших, че той няма да е и наполовина толкова ядосан, ако личният му ОС детектор вече се е върнал жив и здрав преди него, колкото щеше да е, ако го оставех да се гърчи известно време над потенциалната загуба.

Събрах хартиената си чанта, нахлузих ужасните очила на носа си, дръпнах колкото можах по-надолу бейзболната шапка, угасих светлините и заключих.

 

 

Въздухът беше топъл, а небето беше нашарено с оранжево и червено от един величествен залез, когато излязох от сградата. Щеше да е красива лятна вечер в Дъблин. Апартаментът на Алина и домът на Баронс бяха в срещуположните краища на оживения квартал Темпъл Бар, но нямах нищо против, че трябва да се промъквам през тълпи от весели посетители на пъбове, за да стигна до книжарницата. Може самата аз да не съм щастлива, но е приятно да виждаш други, които са. Това ме караше да се чувствам по-оптимистично за моите собствени шансове.

Докато бързах по павираните улици, нито един човек не ми обърна внимание. Бях доволна от невидимостта си и непоколебимо се опитвах да се изключа от все по-чуждия ми и депресиращ свят, като включих моя айпод. Слушах един от любимите си еднодневни хитове на Джеймс със заглавие „Изчукан“. В него се пееше нещо от сорта „това легло гори от страстна любов, съседите се оплакват от шумовете, но тя свършва само когато е отгоре“. И тогава го видях.

В момента, в който го зърнах, пожелах да се чукам.

Казах ви и преди, циничните думи не ми идват лесно, особено тази, затова можете да разберете каква беше степента на влияние на Фае върху мен от начина, по който тя навлезе с маршова стъпка в ума ми и пое незабавно контрол върху предната част на мозъка ми. Его и суперего бяха отпратени с единичен бърз убийствен удар и на тяхно място наперено влезе моят нов владетел — онова примитивно, малко хедонистично копеле хромозомата.

Мигновено се подмокрих и станах гореща и хлъзгава в гащите си, всяка моя клетка беше зряла и подута от нужда. Гърдите и слабините ми запулсираха само от това, че го гледах, станаха твърди, по-пълни и по-тежки. Триенето на зърната ми в сутиена внезапно стана невъобразим уред за сексуално мъчение, бикините ми бяха по-стягащи от въжета и вериги и изпитвах отчаяна нужда да имам нещо между краката, което да се удря в мен и да ме изпълва отвътре. Имах потребност от триене, от нещо дебело, горещо и дълго, което грубо да тласка навътре и навън. Да тласка навътре и навън, отново и отново, о, боже, моля те, нуждаех се от нещо! Нищо друго нямаше да спре болката ми, нищо друго нямаше да задоволи едничката цел в живота ми — да се чукам.

Дрехите ми бяха обида за кожата ми. Трябваше да ги махна. Хванах ръба на тениската си и започнах да я дърпам през главата си.

Вятърът върху голата ми кожа ме стресна. Замръзнах, тениската беше наполовина пред лицето ми.

Какво правех, по дяволите?

Сестра ми беше мъртва. Погребана и гниеща в гроб до църквата, в която бяхме ходили от деца. Църквата, в която и двете мечтаехме един ден да се омъжим. Тя никога нямаше да го направи.

Причината беше Фае. Не се съмнявах в това. След събитията от последните няколко дни бях сигурна, че едно или няколко от тези същества бяха отговорни за жестокото й убийство. Бяха я разкъсвали със зъби и нокти и само Бог знаеше какво още й бяха причинили. Не, съдебният лекар не беше намерил сперма в нея, но той не беше в състояние да обясни това, което беше открил в нея. През повечето време се стараех да не мисля за тези неща.

— Не мисля — изсъсках, дърпайки рязко тениската си надолу. Възползвах се от момента, за да изскубна слушалките от ушите си. Да слушам как Джеймс пее за обсесивно-компулсивен секс, беше равностойно на това да хвърлям газ в открит огън. — Каквото и да ми правиш, можеш просто да спреш. Губиш си времето с мен.

— Не е нещо, което правя, Шийте зрящ — каза то. — То е каквото съм. Аз съм всяка еротична мечта, която си имала и още хиляди, за които никога не си мислила. Аз съм секс, който ще те обърне наопаки, ще те изгори и ще те превърне в пепел — то се усмихна. — И ако избера, мога отново да те направя цяла.

Гласът му беше дълбок, богат и мелодичен и ми въздействаше като меко и чувствено смукане по подутите ми зърна. Еротичният ад отново започна да бушува в мен. Отдръпнах се до прозореца на пъба зад мен. Притиснах се в него трепереща.

„Алина е мъртва заради едно от тези неща.“ Увиснах за тази мисъл като за спасителна лодка.

Фае стоеше в средата на павираната улица на около пет-шест метра от мен, без да прави опити да ме доближи. Тази част на квартала беше забранена за коли и пешеходците, пресичащи улицата, го обикаляха спокойно, без да го удостоят с втори поглед.

Никой от тях не поглеждаше и към мен, което не беше особено изненадващо, въпреки че тениската ми отново беше вдигната и показвах на света любимия ми розов дантелен сутиен, както и по-голямата част от гърдите си. Вдишах рязко и дръпнах отново тениската надолу.

Дори днес, след всичко, което съм видяла, не бих могла дори да започна да описвам В’лане — принц на Туата Де Данан. Има някои неща, които са просто твърде необятни, твърде богати, за да бъдат побрани в думи. Това е най-доброто, което мога да предложа — представете си висок, могъщ, силен архангел, плашещо мъжествен, ужасяващо красив. После го оцветете в най-изтънчените отсенки на кестеняво, бронзово и златно, които бихте могли да си представите. Дайте му позлатена от слънцето грива, блещукаща с жилки канела, кожа от светлокафяво кадифе и очи от течен кехлибар, целунати от стопено злато.

Фае беше невъобразимо красив.

А аз исках да се чукам и да се чукам, и да се чукам докато умра.

И тогава разбрах. Всяко Фае, което бях срещала досега, имаше „нещо“, своя собствена визитка. Сивият мъж крадеше красота. Сенките изсмукваха живот. Многоустото нещо най-вероятно поглъщаше плът.

Това тук беше секс до смърт. Жертвоприношение чрез оргазъм. Най-лошото беше, че жертвата му би била напълно наясно в някоя далечна част на ума си, че умира, дори докато проси и умолява за точно това, което я убива. Внезапно получих ужасяващо видение за мен самата там на улицата, гола, жалка, гърчеща се от неутолима нужда в краката на нещото, невидима за минувачи, умираща просто ей така.

Никога!

Имах една надежда. Ако можех да се приближа достатъчно, бих могла да го вцепеня и да избягам. Укрепих волята си с ужасяващия спомен за това как беше изглеждала Алина в деня, в който разпознах тялото й, отлепих се от прозореца и пристъпих напред.

Фае отстъпи назад. Примигнах.

— А?

— Това не е отстъпление, човеко — каза то студено. — Нетърпение. Знам какво си ти, Шийте зрящ. Няма нужда да играем глупавата ти игра на гоненица.

— О, да — срязах го аз, — но със сигурност ще отделим време да играем твоята глупава игра на секс до смърт, нали?

То сви рамене.

— Не бих те убил. Ти си ценна за нас. — Когато ми се усмихна, изгубих контрол за един удар на сърцето, сякаш слънцето се беше показало иззад облаците, за да свети само за мен, но беше толкова горещо, че прогори цялата ми инсталация. — Бих ти дал единствено удоволствието от моето великолепие — ми каза то, — не и болката. Можем да го направим, знаеш.

Потреперих от мисълта — цялата тази жега, но без лед, всичкият този секс, но без смърт. Внезапно усетих нощния въздух хладен върху пламтящата кожа на гърдите ми, студен за огъня на зърната ми. Погледнах надолу. Тениската и сутиенът ми лежаха в канавката до краката ми, смесени с дневния боклук и с мръсотията на града.

Със стиснати зъби и треперещи ръце се наведох да събера дрехите си. Изчервена в половин дузина отсенки на червеното, сложих сутиена и отново нахлузих тениската през главата си. Взех си хартиената чанта и айпода от канавката, нахлузих бейзболната шапка на главата си, но не си дадох труда да търся противните очила — не исках нещото да изглежда по-голямо, отколкото вече беше. После без колебание се изправих и скочих право към Фае. Трябваше да го вцепеня. Това беше единствената ми надежда. Единствен Бог знаеше, какво още можеше да направи.

Преди да успея да го достигна, то изчезна. В един момент беше там, в следващия го нямаше. Бях съвсем сигурна, че съм станала свидетел как Фае „Пресява“ от първа ръка. Но къде беше отишло?

— Зад теб, човеко — каза то.

Обърнах се рязко, за да го открия застанало на тротоара на около четири метра вляво от мен, пешеходците се разделяха около него така, както Червено море се беше отдръпнало от Моисей, като се държаха на разстояние. Всъщност пешеходният поток по цялата улица изглежда изтъняваше значително, а тук-там внезапно се затваряха врати на пъбове от видимо не летния хлад в юлския въздух.

— Нямаме време за глупави игри, Маккайла Лейн.

Трепнах.

— Откъде знаеш името ми?

— Ние знаем много за теб, Нул — каза то. Ти си един от най-могъщите Шийте зрящи, които сме срещали. А вярваме, че едва си започнала да осъзнаваш потенциала си.

— Кои сте вие? — настоях аз.

— Тези от нас, които са загрижени за бъдещето на двата ни свята.

— И кои са тези „тези“?

— Аз съм В’лане, принц на Туата Де Данан и съм тук от името на Аойбеал, възвишената кралица на нашата раса. Тя има задача за теб, Шийте зрящ.

Едва устоях на порива да не се разсмея. Последното, което очаквах да чуя от някое Фае беше нещо от сорта на: „Твоята мисия, ако избереш да я приемеш…“

— Ако случайно си забравил, не че се опитвам да ти припомням или нещо такова, но не са ли Фае по-склонни да убиват Шийте зрящите, вместо да им дават полезни малки задачи?

— Не сме наказвали никого за назидание от известно време — каза то. — Като жест на добра воля и знак за почит от страна на кралицата, имаме дар за теб.

— О, не! — поклатих глава. — Без подаръци, благодаря!

Бях запозната с целия разгром „Троянски кон — пазете се от гърци, носещи дарове“ и в ума ми нямаше никакво съмнение, че Фае, носещ дарове, определено би било нещо много по-лошо.

— Разбирам, че вече си се издала на едно или повече Ънсийли — каза то хладно.

Замръзнах. Откъде знаеше? И какво имаше предвид с това „или повече“? Дали Кралските ловци също са били вдигнати на крак?

— Е? — Вдигнах рамене, оттегляйки се към най-добрата ми и последна защита — блъфирането.

— Нашият дар ти предлага малка защита от тези, които биха те наранили.

— Включително и от теб? — изръсих. Въпреки че успявах да водя разговор с него — а повярвайте ми, с това, което чувствах, беше достатъчно трудно да вържа две последователни думи, да не говорим за опитите да ги направя разбираеми — вече два пъти трябваше да си дръпна надолу тениската и току-що се хванах, че разкопчавам дънките си.

— Няма защита срещу някой като мен, Шийте зрящ. Ние от кралските династии влияем на хората по този начин. Нищо не може да се направи, за да се предотврати.

Един ден щях да разбера каква лъжа беше това. Но не преди да бъда изгорена от истината в нея.

— Тогава с какво е толкова добър глупавият ти дар? — Ядосано закопчах сутиена си отново. Гърдите ми бяха толкова горещи и стегнати, че боляха. Обгърнах по една с всяка ръка и започнах да стискам и мачкам, но отчаяният масаж не ми донесе облекчение.

— Нашият дар би ти позволил да се защитиш срещу много от тези, които биха те убили — каза то, — но не и от тези, които имат правото да те убият.

Очите ми се свиха, ръцете ми паднаха отстрани и се свиха в юмруци. Ноктите ми издълбаха полумесеци в дланите ми.

— Правото да ме убият? — сопнах се аз. Това ли бяха мислили за сестра ми, тези, които я бяха убили? Че са имали правото?

То ме изучи.

— Никой от нас не би.

Да, бе! А пък пираните са вегетарианци.

— Какъв е този дар? — настоях аз.

Фае протегна златна гривна, гравирана със сребро, блестяща с рубинен огън.

— Гривната на Крус. Беше направена преди много време за една от високо ценените му човешки наложници. Осигурява един вид щит срещу много Ънсийли и… други неприятни неща.

— Ами срещу Сийли? Действа ли срещу тях?

То поклати ужасяващо красивата си глава.

Помислих за минута.

— Ще ме предпази ли от Кралските ловци — попитах.

— Да — отговори то.

— Наистина ли? — възкликнах. Бих я искала дори само заради това. Откакто чух за приличните на дяволи Ловци, от самата мисъл за тях ме побиваха тръпки. Изпитвах специален страх от тази каста на Ънсийли, който беше по-силен от друг, програмиран в моите изтормозени гени. — Каква е уловката? — попитах. Глупав въпрос, знаех го. Като че ли щеше да ми каже. Не можех да вярвам на нищо, което ми кажеше. Не бях забравила коментара на Баронс, че е почти невъзможно да бъдат различени кралските семейства на Сийли и Ънсийли. Този принц В’лане от Туата Де Данан твърдеше, че е тук от името на кралицата на Сийли, но аз нямах доказателство за това, нито дори, че е това, което твърдеше.

— Няма уловка — каза то.

Както казах, глупав въпрос.

— Държа на началната си позиция — осведомих го. — Не, благодаря! Така, това е свършено. Сега нека минем на основното! Какво искате от мен? — дръпнах тениската си обратно надолу. Исках малкото ни интервю за работа да приключи и да свършим, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Въздухът около мен се смрази, сякаш вледенен от недоволството на Фае от моето отношение.

— Има проблеми в света на Фае, Шийте зрящ — каза то, — а както си видяла и във вашия свят. След цяла вечност на ограничаване, някои от долните касти Ънсийли започнаха да бягат от затвора си. Въпреки усилията ни да изолираме слабостта в тъканта на нашите светове, не сме в състояние да определим как се освобождават.

Вдигнах рамене.

— И какво искате да направя аз за това?

— Кралица Аойбеал иска Шинсар Дъб, Шийте зрящ.

Започвах да мисля, че може да е по-лесно да започна да отмятам всеки, когото познавах в Дъблин, който не искаше Шинсар Дъб. Леле, това значеше никой!

— Е, какво я спира да я вземе? Не се ли предполага тя да е най-могъщата от всички Фае? — бях съвсем сигурна, че точно това ми беше казал Баронс. Освен краля на Ънсийли, за когото някои твърдяха, че надминавал всички, а други, че бил просто фигурант и че „децата на богинята Дану“ са по матриархална линия. Според Баронс никой не знаеше нищо сигурно за краля на Ънсийли.

— Имаме малко затруднение. Не сме способни да усетим собствените си свещени обекти. Единствено редките Шийте зрящи могат. Ние не знаем къде е — Фае нямаше как да изглежда по-оскърбен от признанието си. Как смее светът да не коленичи и да не дращи в краката му? Как смее Вселената да не подреди всичко в негова полза? Как смее един обикновен човек да притежава способност, която надминава техните? — Други неща също изчезнаха. Неща, които бихме искали да си върнем.

— И какво точно иска тя да направя аз? — Не ми харесваше накъде отиват нещата. Не бях сигурна, че мога да оцелея.

— Тя просто желае да продължиш търсенето си както досега, а от време на време ние ще проверяваме напредъка ти. Ако научиш нещо, колкото и малко да е, за някоя от свещените ни реликви, особено за Шинсар Дъб, ще ми сигнализираш незабавно.

Въздъхнах с облекчение. Боях се, че планира да остане около мен, докато търсех. Слава Богу, не планираше.

— Как се предполага да го правя?

Отново ми предложи Гривната на Крус.

— Това. Ще ти покажа как да я ползваш.

Поклатих глава.

— Няма да я взема.

— Не бъди глупачка! Твоят свят също страда.

— Имам само твоята дума за това — казах. — Доколкото знам, ти може да лъжеш за всичко и тази гривна може просто да ме убие в мига, в който я сложа.

— Докато намериш доказателство, което те задоволява, Шийте зрящ — каза то студено, — може да е твърде късно за твоята раса.

— Това не е мой проблем — отвърнах. — Никога не съм искала да съм Шийте зрящ и дори не признавам, че съм такава.

В колежа познавах няколко души със стремежи да бъдат супергерои, които искаха да променят нещата — да се присъединят към Корпуса на мира или да станат лекари и да отварят хората, за да могат да ги поправят и отново да ги зашиват, но лично аз никога не съм имала желание да спасявам света. Да го украсявам? Да. Да го спасявам? Не. Доскоро бях момиче от малък град с малки мечти и бях съвършено доволна от живота си. После някой засипа света ми с фекалии и ме принуди да изляза от щастливата си малка дупка. Бях дошла в Дъблин с едничката цел на сърце — да отмъстя за смъртта на сестра ми. Единствено тогава бих могла да се върна в Ашфорд и да представя някакъв успокояващ завършек на мама и тате. После може би щяхме да се изцерим и да се опитаме отново да бъдем семейство. А единственият свят, който исках да спася, беше моят.

— Ще промениш решението си — каза то.

Фае го нямаше.

Зяпах празно няколко минути в пространството, което беше заемало, преди да изчезне. Въпреки скорошните ужаси, на които бях станала свидетел, изобщо не бях привикнала да гледам как нещо изчезва точно пред очите ми и това беше дълбоко обезпокоително.

Огледах се наоколо, за да съм сигурна, че не е изскочило някъде зад мен, за да ме издебне или нещо такова, но бях сама на улицата. Стреснах се, когато осъзнах, че температурата в непосредствена близост до мен беше паднала толкова значително, че можех да видя дъха си във въздуха. Тънък слой мъгла покриваше разстояние от около шест метра, а след това леденият въздух се срещаше отново с жегата. Скоро щях да науча, че това беше характерно за кралското семейство — тяхното удоволствие или неудоволствие често преоформяше малки пространства от средата около тях.

Сканирах отново набързо. Да, улицата беше празна, всички врати бяха затворени и нямаше жива душа наоколо.

Колкото и жестоко да бях засрамена от себе си, трябваше да призная, че бях невероятно възбудена и плъзнах ръка в дънките си.

Свърших в момента, в който се докоснах.