Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (17)

Шестнайсет

Оказа се, че все пак не е толкова страшно. Всъщност изобщо не беше дори наполовина толкова страшно, колкото беше горната част напоследък. Там, долу в мрачните мръсни канали под града, осъзнах колко драстично се беше променил моят свят, и то за толкова кратък период от време.

Как би могъл един цвърчащ плъх с мънистени очи — или дори няколкостотин — да се сравнява със Сивия мъж? Какво значение имаха мръсните канали и смрадта, в сравнение с вероятната съдба в ръцете на Многоустото нещо? Какво значение имаха съсипаните обувки или счупените нокти, драскащи по камъни в срутващи се части на градското подземие, сравнени с наглата кражба, която бях на път да извърша? Тръгвах срещу мъж, който беше убил двайсет и седем души в една-единствена нощ само защото бяха застанали на пътя към неговото ярко и блестящо бъдеше?

Завихме веднъж, после още веднъж първо през празни тунели със здрави пътеки, после през такива, залети от бавно движеща се мътилка. Спускахме се все по-дълбоко в земята, обръщахме посоката и се спускахме отново.

— Какво е това? — посочих към широк поток от бързо движеща се вода, видим отвъд желязна скара, монтирана в стената. Бяхме подминали много такива скари, но по-малки и разположени по-ниско в стените. Повечето бяха поставени в потънали места с големи локви от черна вода, събрани около тях, но не бях виждала нищо подобно на това. Приличаше на река.

И беше.

— Река Подъл — каза Баронс. — Тече под земята. Можеш да видиш къде се влива в река Лифи през друга подобна решетка при моста Милениум. В края на осемнайсети век двама бунтовнически водачи избягали от замъка на Дъблин, като следвали канализационната система. Човек може да се ориентира доста добре, ако знае къде се свързват тунелите.

— А ти знаеш — казах.

— Знам — съгласи се той.

— Има ли нещо, което не знаеш? — Древни артефакти, как да замразяваш неприлично огромни банкови сметки, съмнителната субкултура на града, да не споменавам точния план на мрачното и мръсно градско подземие.

— Не много. — Не можах да доловя сарказъм в отговора му, беше просто факт.

— Как си научил всичко това?

— Кога стана такова кречетало, госпожице Лейн?

Млъкнах. Казах ви, гордостта ми беше моето специално малко предизвикателство. Не искаше да ме слуша? Добре. И без това не исках да си хабя дъха за него.

— Къде си роден? — попитах.

Баронс спря рязко, обърна се и ме погледна, сякаш объркан от моя внезапен изблик на словоохотливост.

Вдигнах ръце също объркана.

— Не знам защо попитах това. Имах най-доброто намерение да млъкна, но после започнах да мисля как не знам нищо за теб, не знам къде си роден, дали имаш родители, братя, сестри, жена, деца или дори с какво точно се занимаваш.

— Знаеш всичко, което има нужда да знаеш за мен, госпожице Лейн. Както и аз за теб. Сега мърдай! Имаме съвсем малко време.

След десетина метра той ми показа стоманена стълба, завинтена в стената, а на върха й внезапно започна силно да ми се гади.

Имаше изключително могъщ ОС точно отгоре.

 

 

— Отвъд това, Баронс — казах примирително. — Предполагам, че сме прецакани, а?

„Това“ беше, както изглеждаше, херметична врата. От тези, които използват за банковите трезори, дебели няколко стъпки, направени от буквално непроницаеми сплави и отварящи се с голямо колело, сякаш е врата на подводница. Беше твърде жалко, че „дръжката“ не беше от нашата страна.

— Предполагам, че нямаш удобен запас експлозиви някъде по теб — пошегувах се. Бях уморена и уплашена, и ставах малко безгрижна, или може би просто от общата, непрекъснато нарастваща абсурдност на живота ми, ми беше трудно да приемам каквото и да било твърде на сериозно.

Баронс огледа масивната врата за момент, после затвори очи.

Можех да видя вътрешния анализ, който извършваше. Очите му се движеха бързо под затворените клепачи, сякаш сканираха картите на дъблинската канализационна система, прелитащи през ретините му в стил Терминатор, докато той планираше следващата ни позиция и търсеше входна точка. Очите му се отвориха.

— Сигурна ли си, че е зад тази врата?

Кимнах.

— Напълно. Бих могла да повърна още тук.

— Опитай се да се сдържиш, госпожице Лейн! — Той се обърна и започна да се отдалечава. — Остани тук!

Наежих се.

— Къде отиваш? — Едно-единствено фенерче внезапно изглеждаше ужасно незадоволителна компания.

— Той разчита на естествените прегради да го защитават — подхвърли Баронс през рамо. — Аз съм добър плувец.

Гледах как лъчът на фенерчето му подскача, докато той бързаше надолу по тунела отляво и изчезна зад ъгъла, където нямаше нищо друго, освен чернота, а аз останах съвсем сама със само две батерии, делящи ме от тежка нервна криза. Мразя тъмнината. Преди не я мразех, но вече със сигурност я бях намразила.

Сякаш минаха часове, въпреки че според часовника ми само седем минути и половина по-късно мокрият до кости Баронс отвори вратата.

 

 

— О, боже! Какво е това място? — казах, докато се въртях бавно в кръг. Чувствах се като вкаменена. Бяхме в грубо изсечена каменна зала, която беше натъпкана с още повече религиозни артефакти, изложени редом с древни оръжия. От следите, които водата беше оставила високо върху камъка, беше явно, че подземието се наводнява понякога, но всички съкровища на О’Баниън бяха вдигнати доста над най-високата точка, окачени на забити в стената скоби или разположени върху високи каменни пиедестали.

Можех да си представя как красивият мургав бивш боксьор психопат стои тук и се наслаждава тайно на съкровищата си и как под натежалите клепачи в очите му гореше плашещия блясък на религиозен фанатизъм.

Мокри стъпки излизаха иззад желязна решетка, разположена ниско в стената, зад която досами вратата течеше дълбока черна вода. Баронс дори не беше спрял да се огледа, когато беше влязъл.

— Намери го, вземи го и да се махаме — излая той.

Бях забравила, че нямаше как да познае кой беше предметът. Само аз можех. Обърнах се в бавен кръг, протягайки новооткритото си сетиво.

Напънах се. На сухо. За щастие изглежда ставах малко по-добра в това. Вечерята остана в стомаха ми. Внезапно си представих как О’Баниън слиза долу, за да открие, че артефактът му е изчезнал, а цялото място е осеяно със спретнати малки купчинки повръщано и се зачудих какво би направил. Изкикотих се — това беше мерило колко напълно откачила бях.

— Това — посочих към един предмет, повдигнат точно над главата ми, почти изгубен сред асортимента от подобни предмети, които го заобикаляха, и се обърнах да погледна Баронс, който стоеше зад мен, извън херметическата врата. Взираше се надолу по коридора. Обърна се бавно и погледна вътре.

— Мамка му! — избухна той, удряйки вратата. — Дори не го забелязах! — после по-силно: — Мамка му! — Той ми обърна гръб, после отсече: — Сигурна ли си, че е това?

— Абсолютно.

— Е, взимай го, госпожице Лейн! Не стой просто там!

Примигнах.

— Аз?

— Ти стоиш точно до него.

— Но от него ми се гади! — възроптах.

— Сега е идеалният момент да започнеш да работиш по малкия си проблем. Вземи го!

Стомахът ми се надигаше през цялото време, докато повдигах нещото от стената. Металните скоби, които го държаха, изпукаха с едно звучно щрак, когато премахнах тежестта му.

— Сега какво? — попитах.

— Сега, госпожице Лейн, бягаме като от ада, защото току-що задейства дузина аларми.

Обърнах рязко глава.

— За какво говориш? Не чувам нищо.

— Тихи. Право до всяка къща, която притежава. В зависимост от това къде е в този момент, имаме малко или дори още по-малко време.

Оказваше се, че Баронс изобщо не ми влияе добре. За една-единствена нощ ме беше накарал да се облека като уличница, да крада като обикновен крадец, а сега да ругая като моряк.

— Мамка му! — възкликнах.

 

 

Малко преди разсъмване, докато препусках по улиците на Дъблин със затъкнато под мишница копие, което беше по-дълго от мен самата, ми хрумна, че не очаквах да живея още много.

— Отърви се от песимизма, госпожице Лейн! — каза Баронс, когато го информирах за мислите си. — Това е самоизпълняващо се пророчество.

— Моля? — казах, докато си поемах въздух. Опитах се да се мушна в колата, но успях само да заклещя копието на отворената врата.

— Пъхни го през облегалката в багажника! — излая той.

Успях да се откача и го направих. Трябваше да сваля прозореца, за да може част от дръжката да стърчи през него. Баронс се плъзна зад волана в същия миг, в който аз се отпуснах на седалката до него и двамата затръшнахме вратите си.

— Очаквай да умреш — каза той — и ще умреш. Силата на мисълта е много по-велика, отколкото осъзнават повечето хора. — Той запали колата и я свали от бордюра. — Мамка му! — каза отново. Изглежда това беше думата на нощта.

Кола на Гардий минаваше покрай нас много бавно. За късмет беше от страната на Баронс, не от моята и ченгето не можеше да види дръжката на копието да стърчи от прозореца.

— Не правим нищо лошо — казах мигновено. — Е, имам предвид, че той не знае, нали? Със сигурност алармата още не е била докладвана в полицията, нали?

— Независимо дали е била или не, той току-що ни огледа добре, госпожице Лейн. Ние сме на терена на О’Баниън. Кой мислиш плаща, за да се патрулира по улиците му в тези часове?

Разбирането изгря бавно.

— Казваш, че дори ченгето да не знае сега, след като разбере, че О’Баниън е бил обран… — гласът ми заглъхна.

— Ще предаде описанията ни — довърши вместо мен Баронс.

— Мъртви сме! — казах сухо.

— Отново този песимизъм — каза Баронс.

— Реализъм. Осъзнавам действителността, Баронс. Извади си главата от пясъка! Какво мислиш, ще направи О’Баниън, когато разбере? Може би ще ни плесне през пръстите?

— Отношението оформя реалността, госпожице Лейн, а твоята, ще заема широко използваната американска фраза, е скапана.

Не разбирах какво се опитваше да ми каже в онази нощ, но по-късно, когато беше важно, щях да си припомня и да разбера. Най-великото предимство, от което някой може да се възползва във всяка битка, е надеждата. Шийте зрящ без надежда, без непоклатима решителност да оцелее, е мъртъв Шийте зрящ. Шийте зрящ, който вярва, че е превъзхождан с оръжия и по численост, може със същия успех да насочи това съмнение право в челото си, да дръпне спусъка и да пръсне собствения си мозък. Наистина има само две позиции, които човек може да заеме към каквото и да било в живота — надежда или страх. Надеждата укрепва, страхът убива.

Но аз не знаех почти нищо за това в онази нощ, ето защо се возих в мълчание със стиснати в юмрук ръце, докато се носехме през пустите дъблински улици. Накрая отбихме в ярко осветената уличка между гаража и жилището на Баронс.

— Какво, по дяволите, откраднахме току-що, Баронс? — попитах.

Той се усмихна леко, докато вратата на гаража се вдигаше. Фаровете ни осветиха блестящите решетки на автомобилната му колекция. Влязохме вътре и паркирахме стария седан отзад.

— Нарича се с много имена, но може да го знаеш като Копието на Лонгин — отвърна той.

— Никога не съм чувала за него — казах.

— Ами Копието на съдбата? — попита той. — Или Свещената пика?

Поклатих глава.

— Принадлежиш ли към някоя религия, госпожице Лейн?

Измъкнах се от колата и се пресегнах за копието.

— Ходя на църква понякога.

— Държиш копието, което е промушило под ребрата Христос, докато е висял на кръста — каза той.

За малко да го изпусна.

— Това нещо е убило Исус? — възкликнах смаяна. И аз го държах? Забързах след Баронс към отворената врата на гаража. Не се смятах за особено религиозна, но внезапно бях обзета от страстно желание да го захвърля, да си изстържа ръцете, а после да ида в най-близката църква и да се моля.

Гмурнахме се под вратата, докато тя се плъзгаше беззвучно надолу и се отправихме през уличката. Някакви сенки се спотайваха отдясно, точно извън обхвата на прожекторите, осветяващи задния вход, но не им отделих и един поглед. Имах намерение да вляза вътре и да се махна от широкото осветено пространство, където телохранителите на престъпния лорд можеха да ме свалят във всеки един момент с добре насочен куршум.

— Бил е мъртъв, когато това е станало, госпожице Лейн. Един римски войник — Гай Касий Лонгин го е направил. Следващият ден бил Пасха и еврейските лидери не искали жертвите да висят на показ в техния свещен ден. Помолили Пилат да ускори края им, за да може да бъдат свалени. Смъртта чрез разпъване на кръст — обясни Баронс — е бавен процес, можело да отнеме дни, докато осъденият умре. Войниците счупили краката на двамата мъже, които били разпънати до Христос. Така те не можели да ги използват, за да се надигат на тях за въздух и бързо умрели от задушаване. Но Христос вече изглеждал мъртъв, затова вместо да му чупят краката, един от войниците го пробол под ребрата, за да го докаже. Така нареченото Копие на Лонгин оттогава е силно желано, заради предполагаемите му митични сили. Мнозина са твърдели, че притежават свещената реликва — Константин, Карл Велики, Ото Първи Велики и Адолф Хитлер са само неколцина от тях. Всеки е вярвал, че това е истинският източник на властта му.

Пристъпих в задното фоайе на жилището на Баронс, захлопнах вратата зад себе си и го заобиколих в недоверие.

— Чакай да изясним нещата! Ние току-що влязохме с взлом в помещение, в което е поместена частната колекция на някакъв мафиот, и откраднахме нещото, за което той вярва, че е истинският извор на властта му? И защо?

— Защото, госпожице Лейн, Копието на съдбата има друго име — Копието на Люин или Луизне, Пламтящото копие. И изобщо не е римско оръжие, а е било донесено в този свят от Туата Де Данан. То е Светиня на Сийли и по случайност е едно от двете познати на хората оръжия, които могат да убият Фае. Всяко Фае. Без значение от кастата. Дори за самата кралица се говори, че се страхува от това копие. Но ако искаш, можеш да звъннеш на О’Баниън и да видиш дали ще ни прости, ако го върнем. Може ли, госпожице Лейн?

Стиснах копието.

— Това може да убие Многоустото нещо? — попитах.

Той кимна.

— И Сивият мъж също?

Отново кимна.

— Ловците?

Трето кимване.

— Наистина? — вдишах.

— Наистина.

Свих очи.

— Имаш ли план как да се справиш с О’Баниън?

Баронс се пресегна покрай мен, включи ярката лампа в преддверието и изключи външните прожектори. Уличката зад прозореца потъна в мрак.

— Върви си в стаята, госпожице Лейн, и не излизай повече — по никаква причина. Докато не дойда за теб. Разбираш ли ме?

Нямаше никакъв начин да седна някъде и пасивно да очаквам смъртта си и му го казах.

— Няма да се кача горе и да се свивам…

— Сега!

Изгледах го свирепо. Мразех, когато ме отрязваше с една от онези негови кратки команди. Имах новини за него. Не бях като Фиона да вехна по трохите на привързаността му, склонна да отстъпва пред всяко негово искане, за да ги получи.

— Не можеш да ми нареждаш, сякаш съм Ф-… — Този път бях доволна, че ме прекъсна, преди да се издам, че съм подслушвала.

— Имаш ли да ходиш някъде другаде, госпожице Лейн? — попита той. — Това ли е? — Усмивката му ме смрази. Беше оформена сякаш от задоволството на мъж, който знае, че жената е точно там, където той я иска. — Ще се върнеш в „Кларин“ и ще се надяваш Малусѐ да не те търси? Имам новини за теб, госпожице Лейн. Може да плуваш в езеро от светена вода, облечена в рокля от чесън, да отказваш покана с цяло гърло и това да не спре вампир, който се е нахранил обилно и достатъчно скоро. Или ще опиташ нов хотел, с надеждата там да няма човек, на когото О’Баниън да плаща? Не, сетих се. Ще се върнеш у дома в Джорджия. Така ли? Не искам да те разочаровам, госпожице Лейн, но мисля, че е малко късно за това.

Не исках да знам защо е твърде късно за това. Дали имаше предвид, че О’Баниън би тръгнал след мен, че готик-роби със замаяни очи биха прекосили океана, за да ме върнат на техния Господар или че самият Баронс ще ме преследва.

— Ах, ти, копеле такова! — прошепнах. Преди да ме повлече от една странна къща на „играч“ към друга, преди да ме накара да обера вампир и мафиот, все още имах шанс. Може да е бил малък, но все пак шанс. Сега вече играта беше много по-различна, а аз играех на тъмно и освен това всички, освен мен, имаха очила за нощно виждане и знаеха правилата. Подозирах, че това е било част от плана на Баронс от самото начало. Да ми отреже пътищата и да сведе избора ми до минимум, докато ми остане само една възможност, а именно да се нуждая от него, за да оцелея.

Бях бясна и на него, и на себе си. Бях такава глупачка. И не виждах никакъв изход. Но все пак не бях напълно безпомощна. Нуждаех се от него, да. Можех да преглътна това, ако се наложеше, защото и той се нуждаеше от мен, а аз никога нямаше да му позволя да го забрави.

— Добре, Баронс — казах, — но ще го задържа. И това не подлежи на преговори. — Вдигнах копието, което стисках. Може би не можех да се бия с вампири и мафиоти, но поне можех да дам на Фае прилична битка.

Той се взира в копието няколко мига. Тъмният му поглед остана неразгадаем. После каза:

— То поначало беше за теб, госпожице Лейн. Предлагам да махнеш дръжката и да го направиш преносимо. Тя бездруго не е оригинална и само главата е от значение.

Примигнах. Било е за мен? Не само че реликвата сигурно струваше абсолютно състояние на черния пазар, но Баронс също като мен беше Шийте зрящ и можеше да го използва, за да се предпазва, но щеше да ми позволи да го задържа?

— Наистина ли?

Той кимна.

— Подчинявай ми се, госпожице Лейн — каза той, — и аз ще те пазя жива.

— Нямаше да има нужда да ме пазиш жива — сопнах се аз, — ако не беше ме въвлякъл в тази каша.

— Ти сама се навря в тази каша, госпожице Лейн. Ти дойде тук, цялата невинност и глупост, и започна да питаш за Шинсар Дъб, помниш ли? Казах ти да си вървиш у дома.

— Да, това беше преди да разбереш, че мога да откривам важни за теб неща. Сега сигурно би ме вързал и би ме дрогирал, за да ме задържиш тук, ако се наложи — обвиних го аз.

— Вероятно — съгласи се той. — Но подозирам, че не бих имал никакъв проблем да намеря по-ефективни методи.

Изгледах го остро. Не се шегуваше. А аз не исках никога да разбера какви можеше да бъдат тези „по-ефективни методи“.

— Но като се вземат предвид всички онези, които те преследват, няма нужда да го правя, нали, госпожице Лейн? Което ни връща обратно там, където започнахме. Върви си в стаята и не излизай отново по никаква причина, докато не дойда за теб. Разбираш ли ме?

Мама казва, че смирението не ми е силна черта и е права. Да отговоря, щеше да вони на капитулация или най-малкото на примирение и въпреки че той беше спечелил точно тази битка, със сигурност не се налагаше да го признавам, затова се взрях надолу в копието в ледено мълчание. Острието блестеше като сребрист алабастър в ярко осветеното антре. Ако скъсях дръжката, щеше да е дълго само около стъпка. Върхът беше остър като бръснач, основата беше широка около десет сантиметра. Без съмнение щеше да се побере добре в най-голямата ми чанта, ако можех да измисля начин смъртоносният връх да не пробие дупка.

Когато погледнах отново нагоре, бях сама.

Баронс го нямаше.