Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (21)

Двайсет

В годината, след деня, в който се качих на самолет, за да отлетя до Дъблин, решена да намеря убиеца на сестра ми и да го изправя пред правосъдието, научих, че може да откриеш доста информация от това, което хората не казват, а не само от това, което казват.

Не е достатъчно да слушаш думите им. Трябва да разравяш мълчанието им за заровени думи. Често единствено в лъжите, които отказваме да изречем, може да се чуе някоя истина.

Баронс се отърва от тялото на Сивия мъж онази нощ. Не попитах как. Просто се върнах в книжарницата, взех си най-дългия и най-горещ душ в живота си и измих косата си три пъти. Да, взех копието под душа с мен. Бях си научила урока.

На следващия ден приключих в музея без инциденти. Без В’лане, без стари жени, без да открия нито един ОС из цялото място.

За първи път, откакто отседнах в книжарницата, Баронс не се появи вечерта. Предположих, че сигурно се е измъкнал навън, докато бях горе и отговарях на имейли от лаптопа си. Беше събота, затова помислих, че може да има среща и се зачудих къде ходи мъж като него. Не можех да си го представя да прави шаблонните вечеря и кино. Чудех се с каква жена е излязъл, после си спомних онази от Каза Бланк. От чиста скука си ги представих да правят секс, но когато жената започна да изглежда все повече и повече като мен, реших, че има по-мъдри начини да убивам време.

Прекарах вечерта съвсем сама в гледане на стари филми на малък телевизор, който Фиона държеше зад гишето в книжарницата, като се опитвах да не се взирам в телефона и да не мисля много.

До неделя сутринта бях развалина. Сама, с твърде много въпроси и никой, с когото да говоря, направих това, което се бях заклела да не правя.

Обадих се у дома.

Вдигна татко, както беше правил всеки път, щом звъннех от Ирландия.

— Здрасти! — казах весело, кръстосвайки крака и усуквайки кабела на телефона около пръста си. Седях на удобния диван в задната част на магазина. — Как върви?

Бъбрихме вяло няколко минути за времето в Джорджия и времето в Дъблин, преди да минем към сравняване и съпоставяне на храната в Джорджия и храната в Дъблин, после той се впусна в несвързана реч, която се предполагаше да свързва климати с висок годишен валеж с мрачни личности, и точно когато мислех, че със сигурност е изчерпал баналностите и можем да започнем истински разговор, той започна една от любимите си теми за пълнеж, по която беше известен с това, че може да говори надуто с часове — вечно колебаещата се цена на петрола в Америка и ролята, която играеше президентът, в сегашните ни икономически неволи.

Едва не се разплаках.

До това ли бяхме стигнали? Сковани разговори между непознати? Цели двайсет и две години този мъж беше моя скала, целуваше ожулените ми колена, беше мой треньор в детската лига, мой учител, споделяше страстта ми по спортните коли и — въпреки че знаех, че не съм най-амбициозната дъщеря — се надявах да ме смята за негова гордост и радост. Той беше загубил дъщеря, аз бях загубила сестра. Не можехме ли някак да открием утеха един в друг?

Поиграх си с телефонния кабел, с надеждата той да се измори, но накрая вече не можех да чакам. Нямаше да стигна до никъде така.

— Татко, може ли да говоря с мама? — прекъснах го.

Получих готовия му отговор: Тя спеше и той не искаше да я безпокои, защото рядко правела нещо, освен да се мята и върти, въпреки всички лекарства, които взимала, лекарят казал, че само времето и почивката ще й помогнат да се оправи, а тате искал жена му да се върне, не съм ли искала майка си? Затова трябвало да я оставим да почива.

— Имам нужда да говоря с мама — настоях.

Не можех да го помръдна. Мисля, че съм наследила упоритостта си от него. И двамата забиваме пети и пускаме корени, ако някой се опита да ни побутне.

— Има ли й нещо, което не ми казваш? — попитах.

Той въздъхна толкова тъжно и дълбоко изтощено, че внезапно осъзнах, че ако в момента го виждах, щеше да изглежда остарял с десет години за двете седмици, откакто заминах.

— Малко не е на себе си от скръб, Мак. Обвинява себе си за станалото с Алина и не мога да изляза на глава с нея — каза той.

— Как би могла да обвинява себе си за смъртта на Алина? — възкликнах.

— Защото й позволи да отиде в Ирландия на първо място — каза той уморено и можех да си представя, че това е разговор, който беше водил с нея десетки пъти без никакъв напредък. Може би бях наследила упоритостта си и от двете страни. Мама също забива пети.

— Това е нелепо! Все едно да кажеш, че ако реша да взема такси и таксито катастрофира, ще сте виновни вие. Изборът да взема такси е мой. Ти не си могъл да знаеш, че нещо ще се обърка, нито пък мама.

— Освен ако някой не ни е предупредил — каза го с толкова тих глас, че едва не го изпуснах, а после не бях сигурна, че съм чула правилно.

— Моля? — изръсих. — Какво каза? Някой ви е казал да не пускате Алина да иде в Ирландия? О, тате, хората винаги са черногледи. Всички стават пророци, като погледнат назад. Не може да ги слушаш — въпреки че обичах Ашфорд, в града имаше достатъчно интриганти и просто си представях как някои от по-любопитните и по-малко мили жители на града клюкарстват в бакалията, и то не тихо, когато родителите ми минават покрай тях. Казвайки неща като: „Е, какво са очаквали? Да пратят дъщеря си на шест хиляди и петстотин километра съвсем сама!“.

Сякаш му беше подадена реплика, тате каза:

— Що за родители оставят дъщеря си да замине на шест хиляди и петстотин километра далеч от дома съвсем сама?

— Всякакви родители оставят децата си да учат зад граница — протестирах. — Не може да обвинявате себе си.

— А сега и ти замина. Върни се у дома, Мак! Не ти ли харесва тук? Не беше ли добре? Винаги сме смятали, че ти и сестра ти сте щастливи тук — каза той.

— Бяхме! — възкликнах. — Аз бях. После убиха Алина.

Настъпи тежко мълчание, през което си мечтаех да си бях държала голямата уста затворена. После той каза:

— Остави го да отшуми, Мак! Просто се върни! Остави го!

— Какво? — Бях зашеметена. Как можеше да каже това! — Имаш предвид да се прибера у дома и да оставя чудовището, което стори това на Алина безнаказано? Да се разхожда наоколо, за да убие нечия друга дъщеря?

— Не давам пукната пара за дъщерите на другите, мамка му!

Трепнах. През целия ми живот не бях чула татко да ругае. Ако го правеше, беше насаме или под носа си.

— Загрижен съм за моята. Алина е мъртва. Ти не си. Майка ти има нужда от теб. Аз имам нужда от теб. Събери си багажа, качи се на някой самолет и си ела у дома, Мак!

Кълна се, бях го репетирала по хиляди различни начини в ума си. От няколко уводни изречения до петминутно обяснение и извинение за това, което щях да попитам, но нищо от това не излезе. Отворих уста, тя остана отворена, а аз едва успявах да дишам, докато мислех за всички неща, които можех или трябваше да кажа, включително просто да затворя и никога да не попитам.

Бях в шести клас, когато научих за неща като кафяви и сини очи, за рецесивни и доминантни гени и за това какви родители какви бебета правят. После се бях прибрала у дома вечерта и бях огледала наистина внимателно мама и тате. Не казах нищо, защото Алина имаше зелени очи точно като мен и очевидно бяхме семейство. Винаги съм била като щраус. Ако мога да си заровя главата достатъчно дълбоко в пясъка, за да не виждам това, което се взира в мен, тогава и то не може да ме види и независимо как хората се опитват да го разглеждат, за мен това, което възприемах, беше самата действителност. То е това, в което избираш да вярваш, което те прави личността, която си. Преди единайсет години избрах да съм щастлива дъщеря в щастливо семейство. Избрах да се впиша, да принадлежа, да се чувствам в безопасност и обичана чак до дълбоките ми, силни и горди южняшки корени. Избрах да вярвам, че ДНК теорията е грешна. Избрах да вярвам, че учителите невинаги знаят за какво говорят, а учените може никога да не разберат всичко, което можеше да се научи за сложността на човешката физиология. Никога не го обсъдих с никого. Не се наложи. Знаех какво мислех и беше достатъчно. Едва изкарах тройка в гимназията по наука и повече никога не се записах в курс по биология.

— Татко, осиновена ли съм? — попитах.

В другия край на линията се чу тиха експлозия на въздух, сякаш някой беше ударил Джак Лейн в корема с бейзболна бухалка.

„Кажи «не», тате! Кажи «не», тате! Кажи «не»!“

Мълчанието се проточи.

Стиснах очи, за да спра изгарящите сълзи.

— Моля те, кажи нещо!

Последва още едно дълго, ужасно мълчание, прекъсвано от дълбоки въздишки.

— Мак, не мога да оставя майка ти точно сега. Тя не трябва да остава сама. Твърде е нестабилна и натъпкана с лекарства. След като ти замина за Дъблин тя… ами тя просто… се разпадна. Най-доброто, което можеш да направиш за всички нас точно сега, е да се върнеш у дома. Сега. Тази вечер. — Той спря, после каза внимателно. — Бебче, ти си наша дъщеря във всеки един смисъл.

— Нима? — Гласът ми беше писклив. — Като по рождение? И в този смисъл ли съм ваша дъщеря, тате? — отворих очи, но те не искаха да се фокусират както трябва.

— Престани, Мак! Не знам откъде ти дойде наум това. Какво правиш? Защо вадиш нещо такова сега? Ела си у дома!

— Няма значение откъде е дошло. Има значение къде отива. Кажи ми, че двете с Алина не сме осиновени, тате! — настоях. — Кажи ми това! Кажи го! Просто кажи думите и ще приключим разговора! Само това трябва да кажеш. Алина и аз не сме осиновени. Кажи го! Освен, ако не можеш.

Последва още едно от онези ужасни, ужасни мълчания. После той каза:

— Мак, бебче, ние те обичаме. Ела си у дома! — Дълбокият му, обикновено силен баритон се пречупи на последната дума. Той прочисти гърло, а когато отново заговори, използваше контролирания си, адвокатски глас, който изразяваше години опит, съчетан с дълбокото уверение, че можеш да му се довериш, че той знае какво е най-добро. Спокоен, уверен, властен, подкрепен от сто осемдесет и осем сантиметрова фигура на самоуверен, силен южняк, преди този глас ми действаше. — Виж, ще ти резервирам полет още щом затворим, Мак. Не искам да правиш или да мислиш за нищо. Дори не се отписвай! Аз ще се погрижа за всяка сметка, която имаш, по телефона. Чуваш ли ме? Ще ти се обадя и ще ти кажа с кой полет летиш. Събирай багажа и тръгвай! Чуваш ли ме?

Загледах се през прозореца. Беше започнало да вали. Тя беше там — лъжата, която той отказа да изрече. Ако не сме били осиновени, тате щеше да ми каже без колебание. Щеше да се засмее и да каже: „Разбира се, че не сте осиновени, глупаче!“. И двамата щяхме да сметнем, че е много смешно как може да съм била толкова глупава. Но той не го каза, защото не можеше.

— Боже, тате, коя съм аз? — Беше мой ред гласът ми да се пречупи.

— Моя дъщеря — каза той разгорещено в телефона. — Ето това си. Момиченцето на Рейни и Джак Лейн.

Но не беше наистина. Не по рождение. И двамата го знаехме. А предполагам, част от мен го е знаела през цялото време.

1. Феи съществуват.

2. Вампирите са истински.

3. Един мафиот и петнайсет от гангстерите му са мъртви заради мен.

4. Аз съм осиновена.

Взирах се в дневника, който скоро щеше да се напълни, пренебрегвайки капките сълзи, които караха мастилото да се разтича по страницата.

От четирите неща, които бях записала, само едно имаше силата да ме пререже през коленете. Можех да увия ума си около всякаква чудатост, да го преустроя за всяка нова реалност, освен за една.

„Аз съм осиновена.“

Можех да се справя с феи и вампири и можех да живея с кръв по ръцете, стига да можех да се изправя и гордо да заявя: „Аз съм Маккайла Лейн от родовете Фрай и Лейн в Ашфорд, Джорджия. И съм наследила същите гени като всички в семейството. Ние сме торта с шоколадова глазура, всички ние, от прапрародителите до най-малкото дете. Аз съм като тях. Принадлежа някъде.“

Нямате представа колко е важно това, колко дълбоко успокоително е, докато не го изгубите. През целия ми досегашен живот имах топло защитно одеяло, увито около мен, изплетено от лели и чичовци, поръбено от първи, втори и трети братовчеди, ореснено от баби и дядовци, прабаби и прадядовци.

Това одеяло току-що беше паднало от раменете ми. Беше ми студено, бях загубена и сама.

О’Конър ме беше нарекла старата жена. Беше казала, че имам тяхната кожа и техните очи. Беше споменала едно име. Странно име — Патрона. Бях ли О’Конър? Имах ли роднини някъде в Ирландия? Защо не са ме задържали? Защо с Алина сме били дадени? Къде ни бяха взели мама и тате? Кога? И как всички мои приказливи, клюкарстващи лели, чичовци, баби и дядовци бяха запазили такава конспирация в тайна? Никой от тях никога не се изпусна. Колко малки сме били, когато сме били осиновени? Сигурно съм била наскоро родена, защото нямах спомени за друг живот, нито пък Алина беше споменавала нещо. При положение че беше с две години по-голяма от мен, беше естествено тя да е тази с анахроничните спомени. Или спомените й от друг живот и от друго място просто се бяха размили в нашия нов живот и се бяха слели без следа през времето?

„Аз съм осиновена.“ Мисълта ме завъртя като дърво без корени в бясно торнадо и това не беше най-лошото.

Частта, която наистина болеше, която беше впила зъбите си в мен и не пускаше, беше, че единственият човек, с когото със сигурност знаех, че имам връзка, беше мъртъв. Сестра ми. Алина. Тя беше единствената ми кръвна роднина на света, а вече я нямаше.

Порази ме ужасяваща мисъл. Дали е знаела? Дали беше разбрала, че сме осиновени, но не ми беше казала? И дали това е имала предвид с думите: „Има толкова неща, които трябваше да ти кажа“?

Дали е била тук, в Дъблин, като мен сега и се е чувствала толкова объркана и изолирана?

— О, боже! — казах, а сълзите ми преминаха в тръпки и болезнени хлипове. Плаках за мен, за сестра ми, за неща, които дори не можех да изразя с думи и може би никога нямаше да мога да обясня. Но се чувствах все едно преди съм вървяла на краката си, сега знаех само как да пълзя. И не бях сигурна колко време ще ми отнеме, за да се вдигна и да възстановя равновесието си, но подозирах, че когато го направех, никога нямаше да вървя по същия начин.

Не знам колко време седях там и плаках, но накрая главата ми пулсираше твърде силно, за да продължа.

В началото на историята ви разказах, как тялото на Алина беше намерено на километри от хотела „Кларин“, в пълна с боклук задна уличка от другата страна на река Лифи. Че знаех точно къде е, защото бях видяла снимките от местопрестъплението и че преди да напусна Ирландия, щях самата аз да се озова в тази уличка, за да се сбогувам с нея.

Измъкнах се от дивана, отидох в дадената ми за временно ползване спалня, натъпках малко пари и паспорта си в джобовете на дънките, за да не може нищо да пречи на бързото изваждане на съдържанието на чантата ми, която преметнах през рамо, нахлузих бейзболна шапка над очите си, сложих слънчеви очила и излязох навън, за да махна на някое такси.

Беше време да отида в онази уличка. Но не, за да се сбогувам, а за да кажа здравей на сестра, която никога не бях познавала и никога нямаше да познавам — Алина, която беше моята единствена истинска роднина, която беше закалена в дъблинската ковачница, която беше научила трудни уроци и беше направила труден избор. Ако след всичките й месеци тук се беше сблъскала с половината от това, което аз бях видяла, разбирах защо беше направила всичко това.

Спомням си, че мама и тате се бяха опитали да посетят Алина в два случая. И двата пъти тя беше отказала. Първия път беше казала, че е болна и ужасно изостава с ученето. Втория път беше използвала като извинение изтощаваща серия изпити. Нито веднъж не ме покани да я посетя, а единствения път, когато заговорих за спестяване на пари, тя моментално ми каза да не ги прахосвам, а да ги похарча за красиви дрехи и нова музика, и да отида на танци заради нея (нещо, което обожавахме да правим заедно), докато тя учи и че преди да се усетя, тя щеше да се е върнала у дома.

Сега разбирах какво трябва да са й коствали тези думи.

Ако знаех какво има по улиците на Дъблин, дебнещо и пълзящо, щях ли да позволя на някого, когото обичам, да дойде тук и да ме види?

Никога. Щях да лъжа най-безсрамно, за да държа всички настрана.

Ако имах по-малка сестра, която да е единствената ми кръвна роднина и която беше на сигурно място у дома, щях ли да й кажа за някое от тези неща и да рискувам да я въвлека в рискова ситуация? Не. Щях да направя точно същото като Алина — да я предпазвам до последния си дъх. Да я запазя щастлива и цяла, доколкото мога.

Винаги съм вземала пример от сестра ми, но сега я оценявах на изцяло ново ниво. Трябваше да бъда някъде, където знаех, че е била. На място, където е оставила отпечатъка си, а апартаментът й не беше достатъчен. Освен аромата на праскови и на парфюма й, друго нищо не усетих, не получих много силно усещане за нея там, сякаш тя не беше прекарвала много време в него, освен когато говореше с мен по телефона или спеше. Не я бях усетила истински и в района на колежа, но се сещах за едно място, където знаех, че ще я усетя силно.

Трябваше да ида там, където е била преследвана и заловена, четири часа след като ми се беше обадила. Трябваше да се изправя пред последната ужасна мъка и да застана на същото място върху павираната улица, на което сестра ми беше поела последния си дъх и беше затворила очи завинаги.

Ужасно, бихте казали. Но я вие изгубете сестра и открийте, че сте осиновени, и да видим какво ще искате да направите. Не ме обвинявайте, че съм ужасна, когато съм просто продукт на култура, в която всеки заравя костите на тези, които обича в красиви, излъскани цветни градини, за да ги държи наблизо и да говори с тях, когато се чувства загрижен или депресиран! Това е ужасно. Да не казвам странно. Кучетата също заравят кокали.

 

 

Вече виждам демаркационни линии навсякъде, накъдето се обърна. Река Лифи е една от тях — разделя града не просто на север и юг, а също така социално и икономически.

Южната част, в която бях отседнала, с квартала Темпъл Бар, колежа „Тринити“, Националния музей и Ленстър Хаус^[1], ако трябва да посочим няколко от многото й атракции, по принцип се смята за охолната страна — богата, снобска и щедра.

В северната част бяха О’Конъл Стрийт с красивите си статуи и паметници, Пазарът на Муур Стрийт, катедралата „Света Дева Мария“ и Къстъм Хаус^[2], издигащ се над Лифи, но всъщност беше дом на работническата класа — индустриализиран и беден район.

Както ще откриете при повечето разделителни граници, и тази не беше абсолютна. Има изолирани места от противоположности от всяка страна на реката — богатство и мода на север, бедност и разруха на юг. Но никой няма да спори, че общото усещане за южната страна е различно от това за северната и обратното. Трудно е да се обясни на човек, който не е седял на срещуположните брегове на реката, не е слушал разговорите и не е гледал движението.

Таксиметровият шофьор, който ме откара до северната част, не изглеждаше много щастлив да ме остави на Алън Стрийт съвсем сама, но аз му дадох щедър бакшиш и той си замина.

Бях видяла твърде много наистина страшни неща напоследък в един занемарен квартал, ето защо този не беше в състояние да ми въздейства особено, поне не през деня.

Задънената уличка, в която е било намерено тялото на Алина, нямаше име, беше павирана по стария начин — с камъни, които времето и климатът бяха разместили и напукали, и се простираше на няколкостотин метра от пътя. Кофи и контейнери за боклук бяха закрепени между тухлени стени без прозорци на една рушаща се общинска жилищна сграда отдясно и склад със заковани прозорци отляво. Стари вестници, кашони, бирени бутилки и боклуци застилаха уличката. Атмосферата беше подобна на тази в изоставения квартал. Нямах намерение да оставам в района достатъчно дълго, за да разбера дали уличните лампи още работеха.

Тате не знаеше, че съм виждала снимките от местопрестъплението, които беше затъкнал под синята папка с финансовия план на госпожица Мирна Тейлър-Холингсуърт, по който работеше. Нямах представа как той ги беше получил. Бях останала с впечатлението, че полицията обикновено не раздаваше такива неща на побъркани от скръб родители, особено такива изобразителни и страховити кадри.

Разпознаването на тялото й беше достатъчно лошо. Бях открила снимките в деня, преди да тръгна за Ирландия, когато бях се вмъкнала в кабинета му, за да задигна купчина писалки.

Сега, докато вървях към края на уличката, виждах снимките, наложени върху мястото. Тя беше лежала точно там, отдясно до високата три метра и половина тухлена стена, която запушваше уличката и беше спряла бягството й. Не исках да знам дали парчета от ноктите й се бяха счупили в тези тухли в обезумелия й опит да се покатери и да избяга от това, което я беше преследвало, затова погледнах настрани, към мястото, на което беше умряла. Бяха я открили свлечена до тухлената стена. Ще ви спестя подробностите, които ми се искаше да не знам.

Обзета от някакъв ужасен мрак, който ме заля, аз се отпуснах на мръсния калдъръм и се свлякох в съвсем същата поза, в която е била намерена сестра ми. За разлика от запечатаното на снимките, сега по камъните и по тухлената стена нямаше кръв. Дъждът беше измил всички следи от нейната борба преди седмици. Тук тя беше поела последния си дъх. Тук бяха умрели всички надежди и мечти на Алина Лейн.

— Боже, толкова много ми липсваш, Алина! — Усещах всяка частица от себе си толкова крехка, колкото и гласът ми, и сълзите отново потекоха. Заклех се, че това е последният път, в който плача. И щеше да бъде за доста време напред.

Не знам колко дълго бях седяла там, преди да забележа козметичния комплект, който мама беше подарила на Алина за Коледа, полузаровен в боклука. Двойничка на тази, която трябваше да изоставя у Малусѐ, малката позлатена козметична чантичка беше лошо повредена, избеляла от слънцето и накисната от дъжда. Избутах старите вестници, взех я и я гушнах в ръцете си.

Знам какво мислите. Аз също го помислих — че със сигурност в нея има някаква следа. Че Алина беше затъкнала някъде някое хитроумно смалено копие на целия й дневник или сложен компютърен чип, който съдържаше цялата информация, която трябваше да знам, и че полицията по чудо го беше пропуснала, а чистата случайност ме беше довела до тази уличка в точния момент, за да го открия.

Животът рядко е толкова удобен, както би казал Баронс. Гледали сме твърде много филми, бих казала аз.

Нямаше нищо в очукания комплект, освен нещата, които мама беше избрала за нас, без малката метална пила за нокти. Нищо в подплатата, нищо затъкнато в пудрата или в червилото. Знам, защото буквално разкъсах всичко, за да търся.

Няма да ви обременявам с това, което мислех за Алина, докато седях там, или как я оплаквах. Ако сте губили някого, тогава знаете що за мисли минават през главите ви и няма нужда аз да ви напомням. Ако все още не сте — добре, надявам се да мине цяла вечност, преди да загубите.

Казах сбогом, казах здравей и докато се вдигах да си тръгна, окото ми закачи сребрист отблясък от метал до крака ми. Беше върхът на пилата за нокти на Алина, остъргана и нащърбена. Наведох се и разбутах боклука, за да я извадя, като нямах намерение да оставя дори едно късче от нея и вдишах рязко от неверие.

Бях се утешавала с надеждата, че Алина беше умряла бързо. Че не беше лежала дълго в уличката сама, докато й изтече кръвта. Но не би могла и да е умряла твърде бързо, защото беше използвала пилата, за да издълбае нещо в камъка.

Коленичих на паважа и избърсах настрани боклука, после издухах праха и мръсотията.

Бях разочарована и благодарна, че не беше написала повече. Разочарована, защото щеше да ми трябва много помощ. Благодарна, защото означаваше, че е умряла за минути, не за часове.

ЛаРу 1247, Дж. Това беше всичко.