Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (3)

Две

Бързо научих, че е едно да мисля за отиване в Дъблин и да изисквам справедливост за сестра ми… и съвсем различно да се озова там, страдаща от смяната на часовия пояс, отвъд океана на шест хиляди и петстотин километра от дома.

Но ето че стоях там, в сгъстяващия се здрач, на павирана улица в сърцето на чужд град и гледах как таксито ми си заминава. Бях заобиколена от хора, които говореха версия на английския, която беше буквално неразбираема, и се опитвах да се помиря с факта, че въпреки че в и около града имаше повече от един милион жители, аз не познавах нито един.

Нито в Дъблин, нито в Ирландия, нито на целия континент.

Бях толкова сама, колкото изобщо можеше да бъда.

Имах страхотен здрав скандал с мама и тате, преди да замина и те не ми говореха. Но пък те не говореха и един с друг, затова се опитвах да не го приемам твърде лично. Бях напуснала работа и се бях отписала от училище. Бях пресушила спестовните си сметки. Бях двайсет и двегодишна бяла жена, сама в непозната страна, където беше убита сестра ми.

Стиснала по един куфар във всяка ръка, аз се завъртях в кръг на тротоара. Какво, в името на Бог, си бях мислила, че правя? Преди да мога да подхраня тази мисъл достатъчно, за да се хвърля в паникьосан бяг след заминаващото ми такси, аз изправих рамене, обърнах се и закрачих към къщата за гости „Кларин“.

Бях избрала този хотел тип „легло и закуска“ по две причини. Беше близо до мястото, където Алина държеше малък, шумен апартамент над един от многото дъблински пъбове, и беше един от най-евтините в района. Нямах представа колко щях да остана, затова си взех най-евтиния полет в една посока, който успях да намеря. Разполагах с ограничени средства и трябваше да бдя над всяко пени или щях да свърша заседнала в чужбина без достатъчно пари да се прибера. Едва след като се убедях, че полицията (или Ан Гарда Шийксана, накратко Гардий — Бранителите на мира, както се наричат тук) се канят да свършат най-доброто, на което са способни, щях да започна да обмислям да напусна Ирландия.

По пътя насам изгълтах два леко остарели пътеводителя, които бях открила предишния ден в единствения магазин за използвани книги в Ашфорд — „Книжно кътче“. Задълбах над картите, опитвах се да назубря историята на Ирландия и да се запозная с местните обичаи. Прекарах тричасов престой в Бостън със затворени очи, опитвайки се да си представя всяка подробност за Дъблин, която бях доловила от Алина в нашите телефонни разговори и имейли. Боях се, че все още съм зелена като неузряла праскова, но се надявах, че няма да бъда непохватният турист, който настъпва нечии пръсти всеки път, щом се обърне.

Влязох във фоайето на къщата за гости „Кларин“ и забързах към рецепцията.

— Вечер, драга! — каза рецепционистът бодро. — Н’дявам са д’имаш резерве, щот’ шъ ти требе в така’а ху’а нощ тоя сезон.

Премигнах и превъртях в ума си какво беше казал току-що много по-бавно.

— Резервация — казах. — О, да — подадох имейла с потвърждението на възрастния господин. Със снежнобяла коса, спретнато подстригана брада, блестящи очи зад кръгли очила без рамки и странно малки уши той всъщност приличаше на весел леприкон от приказната Зелена страна. Докато потвърждаваше отсядането ми и ме регистрираше, той напъха няколко брошури в ръцете ми и започна да ме съветва къде да отида и какво да видя.

Поне мисля, че това правеше.

Истината е, че разбрах малко от това, което той каза. Въпреки че акцентът му беше очарователен, подозрението, заформило се в ума ми на летището, току-що се бе потвърдило. Щеше да отнеме време на тъжно едноезичния ми американски мозък да се аклиматизира към ирландската интонация и към уникалния начин на местните да изразяват нещата. В своята скороговорка рецепционистът спокойно можеше да плямпа (една от новите думи от верния ми пътеводител) на галски, толкова лишено от смисъл беше казаното за мен.

Няколко минути по-късно и с никаква представа за нещата, които той ми беше препоръчал, аз бях на третия етаж и отключвах вратата на стаята си. Както бях очаквала от цената, не беше нищо особено. Тясна, само два — два и половина метра във всяка посока, стаята беше просто обзаведена с двойно легло, разположено под висок и тесен прозорец, малък скрин с три чекмеджета и лампа с петносан жълт абажур. Имаше също нестабилен стол, мивка на поставка и килер, широк колкото мен. Отворих го. Имаше две лошо огънати телени закачалки. Банята беше обща в края на коридора. Единствената дан към уюта беше избеляла черга в оранжево и розово и съответстваща й по цвят завеса на прозореца.

Пуснах чантите си на леглото, дръпнах завесата настрани и се загледах в града, в който беше умряла сестра ми.

Не исках да е красив, но той беше.

Беше паднал пълен мрак и Дъблин беше ярко осветен. Наскоро беше валял дъжд и в тъмнината на нощта лампите и знаците по лъскавите павирани улици блестяха в кехлибар, розово и неоновосиньо. Архитектурата беше от типа, който до този момент бях виждала само в книги и филми — Стария свят, елегантен и внушителен. Сградите пъчеха богато украсени фасади, някои бяха окичени със стълбове и колонади, други имаха красиво изработена дърворезба и високи, величествени прозорци. Къщата за гости „Кларин“ се намираше в покрайнините на квартала Темпъл Бар, който, според пътеводителя ми, беше най-изпълнената с живот част от града, пълна с „крак“ — на ирландски жаргон това е нещо като „страхотно добра веселба“.

Хора кръжаха по улиците, мотаеха се от един от неизброимите пъбове на квартала към следващия. „Трудна задача — беше написал Джеймс Джойс — би било да се пресече Дъблин, без да се мине покрай пъб.“ Повече от шестстотин пъба в Дъблин! — гордо тръбеше заглавието на една от многото брошури, които рецепционистът беше напъхал в ръцете ми. Това, което бях видяла от прозореца на таксито, ме караше да му вярвам. Алина беше учила здраво, за да бъде приета в специалната програма за обучение в чужбина в колежа „Тринити“, но аз знаех, че тя също така напълно се беше наслаждавала на енергията, на социалния живот и на различните пъбове в града. Тя обичаше Дъблин.

Гледах как хората долу се смеят и говорят и се почувствах дребна като прашинка, блестяща на лъч лунна светлина.

И точно толкова свързана със света.

— Е, свържи се! — промърморих на себе си. — Ти си единствената надежда на Алина.

В момента Единствената надежда на Алина се чувстваше повече гладна, отколкото уморена. А трябва да отбележа, че след три престоя и двайсетчасово пътуване, бях уморена като куче. Но тъй като никога не съм била способна да заспя на празен стомах, знаех, че ще трябва да намеря нещо за ядене, преди да си легна. В противен случай щях да се въртя и мятам цяла нощ и да се събудя още по-гладна и още по-изтощена, а това беше нещо, което нямаше да допусна. Утре ме чакаше тежък ден и имах нужда от цялата си съобразителност.

Моментът явно беше достатъчно добър да се свържа със света. Плиснах студена вода на лицето си, оправих грима си и изчетках косата си. След като се преоблякох в любимата си къса бяла пола, която най-добре показваше целунатите ми от слънцето крака, сложих красив лилав потник и подходяща жилетка, вдигнах дългата си руса коса на конска опашка, заключих и се измъкнах от хотела в дъблинската нощ.

Спрях в първия пъб, който изглеждаше привлекателно и се хвалеше с автентична ирландска храна. Избрах старомодно заведение тип Стария свят пред по-ярките градски пъбове в квартала. Исках само добро топло ядене без много суетня. И го получих. Паница гъста и силна ирландска яхния, топъл соден хляб и парче шоколадова торта с уиски, които прокарах с чаша „Гинес“.

Въпреки че бях приятно сънлива след обилната храна, поръчах втора бира, облегнах се и се огледах, попивайки атмосферата. Чудех се дали Алина е идвала тук и си позволих малката фантазия да си я представя тук с приятели, смееща се и щастлива. Пъбът изглеждаше добре, с удобните си кожени кръгли дивани с високи облегалки или „гушльовци“, както ги наричаха тук, подредени до тухлените стени. Барът заемаше центъра на голямото помещение — красиво, внушително произведение от махагон, месинг и огледала. Беше обкръжен от високи масички за кафе и столове. Аз седях на една от тези масички.

Заведението беше изпълнено с еклектична смес от клиенти — от млади студенти до пенсионирани туристи, облечени в спортен гръндж стил или по последна мода. Като барман винаги се интересувам какви са другите клубове, какво предлагат, какви хора привличат и какви сапунени опери се разиграват в тях, защото това неизменно се случва. Винаги има няколко красавеца, винаги се стига до сбивания, винаги се разиграват няколко любовни истории и винаги се появяват поне по няколко откачалки във всеки един бар, във всяка една нощ.

Тази нощ нямаше да е изключение.

Вече бях платила поръчката си и тъкмо привършвах бирата, когато той влезе. Забелязах го, защото беше невъзможно да не го забележа. Не го забелязах, преди да мине покрай мен и всъщност видях само гърба му. Беше гръб на атлет от световна класа. Висок и силен. Мощните му мускули играеха под черни кожени панталони, черни ботуши и, да, познахте, истински цар на драмата — под черна тениска. Прекарала съм достатъчно време зад бар, за да си оформя мнение за това какви дрехи носят хората и какво говорят те за тях. Мъже, които носят черно от глава до пети, попадат в две категории — искат да бъдат беда или са беда. Гледам да стоя настрани от тях. Жените, които носят само черно, са друга история, но това не е важно.

Така че, забелязах първо гърба и докато го оглеждах с око на познавач (беда или не, беше сериозно лакомство за очите), той отиде право на бара, облегна се на него и задигна бутилка уиски от най-горния рафт.

Изглежда никой не забеляза.

Вцепених се в мигновено възмущение — можех да се обзаложа, че парите за шестдесет и пет доларовата бутилка скоч единичен малц ще излязат от джоба на бармана, когато сметката не излезе при затваряне.

Започнах да се плъзгам от стола си. Да, щях да го направя — дори чужденка в чужда държава — щях да го издам. Ние, барманите, трябва да се поддържаме.

Мъжът се обърна.

Замръзнах, единият ми крак беше върху наполовина смъкнатата долна стъпенка. Мисля, че дори спрях да дишам. Да кажа, че той беше от материал, подходящ за кинозвезди, значи да не го опиша изобщо. Да го нарека ужасно красив, също. Да кажа, че архангелите сигурно са били удостоени от Бог с такива лица не би могло дори да започне да го описва. С дълга златна коса, с очи толкова светли, че изглеждаха сребристи и със златиста кожа — мъжът беше ослепително красив. Всеки косъм по тялото ми настръхна, навсякъде в унисон. И ми хрумна най-странната мисъл: „Той не е човек“.

Разтърсих глава срещу лудостта си и се върнах на стола. Все още възнамерявах да кажа на бармана, но не преди мъжът да се премести от бара. Внезапно не бързах да се приближа до него.

Но той не се премести. Вместо това се облегна назад, счупи печата, отвъртя капачката и отпи дълга глътка от бутилката.

Докато го гледах, се случи нещо напълно необяснимо. Фините косъмчета по тялото ми започнаха да вибрират, храната се превърна в буца олово в стомаха ми и внезапно получих нещо като събуждащо видение. Барът си беше още там, както и мъжът, но в тази версия на реалността той вече изобщо не беше красив. Не беше нищо повече от внимателно замаскирана отврат и точно под повърхността на цялото това съвършенство, от кожата му се надигаше едва прикритата смрад на загниване. И знаех, че ако се приближа достатъчно, гнусната смрад може да ме задуши до смърт. Но това не беше всичко. Чувствах се сякаш — само ако можех да отворя очите си още малко — щях да видя дори повече. Щях да видя точно какъв беше, само ако можех да погледна някак по-_надълбоко_.

Не знам колко дълго съм седяла там, зяпайки. По-късно щях да разбера, че е било почти достатъчно, за да бъда убита, но по онова време не знаех нищо за това.

Бях спасена от самата себе си, от това историята ми да свърши точно тук и сега на тази страница, от рязък удар по темето.

— Ох! — подскочих от стола, обърнах се и се взрях в нападателя си.

Тя се взря в мен — дребна стара жена, на около осемдесет. Гъстата й сребристобяла коса беше събрана назад в дълга плитка и разкриваше лице с фини кости. Носеше черно от глава до пети и аз бързо се вбесих, тъй като разбрах, че може би трябва да преработя теорията си за женската мода. Преди да успея да кажа: „Хей, какво мислиш, че правиш?“, тя се пресегна и ме тупна отново, кокалчетата й чукнаха остро по челото ми.

— Ох! Престани!

— Как смееш да го зяпаш така? — изсъска жената. Свирепи сини очи бляскаха разгневени към мен от гнезда от фини бръчки. — Искаш да застрашиш всички ни ли, проклета глупачка?

— А? — Както и с възрастния рецепционист-леприкон, трябваше да повторя думите й по-бавно в ума си. Но те все още нямаха смисъл за мен.

— Мрачните Туа Дей! Как смееш да ни разкриваш! А ти си една О’Конър, разбира се! Ще си поговоря с твоите, да знаеш!

— А? — Това внезапно беше единствената дума, която можех да кажа. Бях ли чула вярно? Какво, за бога, беше ту-а-дей? И за коя ме мислеше тя? Жената вдигна отново ръка и аз се уплаших, че пак ще ме тупне, затова изтърсих: — Не съм О’Конър.

— Разбира се, че си. — Тя обърна очи. — Тази коса, тези очи. И тази кожа! О, да, ти си О’Конър изцяло. Такъв като него ще прекърши вкусно малко нещо като теб на две и ще наостри зъбите си с кокалите ти, преди дори да успееш да отвориш тези хубави устни в молба. Сега се махай оттук, преди да погубиш всички ни!

Примигнах.

— Но аз…

Тя ме накара да млъкна с обуздаващ поглед, който без съмнение беше усъвършенствала с половин век практика.

— Вън! Веднага! И да не си се върнала тук! Нито тази вечер, нито когато и да било! Ако не можеш да държиш главата си наведена и да почиташ кръвната си линия, тогава направи услуга на всички ни — иди умри някъде другаде!

„Ох!“ Все още примигвайки, затършувах зад мен за чантата. Нямаше нужда да бъда удряна по главата с бастун, за да знам, че не съм желана. Няколко тупвания с кокалчетата свършиха работа. С високо вдигната глава и очите право напред, се запромъквах заднишком, просто в случай че откачената старица реши отново да се опита да ме цапардоса. На безопасно разстояние се обърнах и закрачих надалеч от бара.

— И това е то — промърморих на себе си, докато набивах крак обратно към тясната ми, негостоприемна стая в хотела. — Добре дошла в Ирландия, Мак!

Не можех да реша кое е по-обезпокоително — странната ми халюцинация или враждебната старица.

Последната ми мисъл, преди да заспя, беше, че тази стара жена очевидно беше луда. Или тя беше луда, или аз, а със сигурност не бях аз.