Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (15)

Четиринайсет

Беше осем и четвърт, когато се върнах в книжарницата. Знаех, че Баронс е там, още щом завих зад ъгъла. Големият му мотор, целият в черно и хром, беше паркиран пред ярко осветената фасада до невъзмутимия седан на Фиона.

Завъртях очи. Денят ми продължаваше да става от лош по-лош със страшна скорост. Бях се надявала Фиона да си е тръгнала навреме, тоест преди Баронс да пристигне и преди да може да ме издаде.

Нямах късмет.

Заобиколих отзад, решавайки да се промъкна и да се престоря, че съм била горе цял ден със слушалките на айпода в ушите, в случай че някой твърди, че е чукал, и да видя дали мога да се измъкна. Никога не знаеш дали нещо ще ти се размине, докато не опиташ. Може би никой не си беше направил труда да ме провери.

Когато завих зад ъгъла на сградата, погледът ми автоматично се стрелна към края на уличката покрай магазина към тъмния периметър на изоставения квартал отвъд задните прожектори. Спрях се, претърсвайки за сенки, които не трябваше да са там. Невесела усмивка закриви устните ми. Най-странните неща бяха станали инстинктивни.

Забелязах четири групи мрак там, където не трябваше да ги има. Три се бяха прилепили към сенчестите стрехи на сграда през две къщи отдясно, четвъртата беше отляво на мен и се държеше много по-смело. Влачеше се напред-назад покрай каменната основа на магазина, точно до книжарницата на Баронс, като изстрелваше и отдръпваше тъмни филизи от себе си, изпробвайки краищата на басейна светлина, обливаща задните входове.

И четирите запулсираха гладно при приближаването ми.

„Стой в светлината — беше ми казал Баронс — и ще бъдеш в безопасност! Сенките могат да те пипнат единствено в пълен мрак. Неспособни са да търпят дори най-малкото количество светлина. И, госпожице Лейн, не трябва никога, ама никога да влизаш в изоставения квартал през нощта.“

„А защо някой не отиде там през деня и не поправи всички тези счупени улични лампи? — бях попитала. — Това няма ли да ги премахне? Или поне да помогне?“

„Градът е забравил, че тази част съществува — беше отговорил той. — Няма да намериш участък на Гардий, който да претендира за нея и ако попиташ градската електрическа компания или водната, те няма да имат данни за услуги до нито един адрес в границите й.“

Бях изсумтяла.

„Градовете не губят цели квартали просто така. Това е невъзможно.“

Беше се усмихнал леко.

„С времето, госпожице Лейн, ще спреш да използваш тази дума.“

Докато се изкачвах по стълбите към задната врата, вдигнах юмрук и го размахах ядосано към Сенките. Бях се наситила на чудовища за вечерта. Сянката, която пълзеше около основите, ме стресна, като се наежи видимо срещу мен. Намирах проявата му на съзнателна враждебност за вледеняваща.

Задната врата беше заключена, но третият прозорец, който опитах, се плъзна лесно. Помърморих под нос за ужасната липса на чувство за безопасност на Баронс, докато се повдигах и прехвърлях през перваза на прозореца. След кратка спирка в банята, се отправих към предната част на „Книги и дреболии Баронс“.

Не знам какво ме накара да се поколебая, когато посегнах да отворя втората врата, която отделяше жилището от книжарницата, но нещо го направи. Може би чух името си, докато се пресягах за дръжката или любопитството ми се възбуди от настоятелния оттенък в гласа на Фиона, който се носеше ясно през вратата, въпреки че думите й не се чуваха. Каквато и да беше причината, вместо да издам присъствието си, аз открехнах леко вратата, допрях ухо до отвора и проявих такава липса на обноски, че бих ужасила всяка жена в семейството ми десет поколения назад. Аз подслушвах разговора, който се провеждаше зад вратата.

— Нямаш право, Джерико и го знаеш — извика Фиона.

— Кога ще се научиш, Фио? — каза Баронс. — Силата прави правото. Това е единственото право, от което се нуждая.

— Мястото й не е тук. Не можеш да й позволиш да остане. Няма да търпя това.

— Ти няма да го търпиш? Кога стана мой пазител, Фио? — Имаше заплаха в самата нежност, с която Баронс зададе въпроса, но Фиона или не я чу, или избра да не й обърне внимание.

— Когато ти започна да се нуждаеш от такъв. Не е безопасно да я държим тук, Джерико. Тя трябва да си отиде — тази вечер, ако е възможно, утре най-късно. Не мога да съм тук през цялото време, за да се грижа нищо да не се случи.

— Никой не те е молил — каза Баронс студено.

— Е, някой трябва да го прави — извика тя.

— Ревнуваш ли, Фио? Че не си ти?

Фиона засмука шумно въздух. Почти можех да я видя как стои там — с ярки от страст очи, две цветни петна на скулите й на застаряваща кинозвезда.

— Ако трябва да прехвърлиш спора на лично ниво, тогава да, Джерико, ревнувам. Знаеш, че не я искам тук. Но не става дума само за мен и какво искам аз. Това дете е толкова невежо и невинно…

Добре, наистина се възмутих от това.

— … и няма и най-малката представа какво прави. Няма никаква представа в каква опасност е, а ти нямаш право да продължаваш да я подлагаш на риск.

— Не право, Фио, сила. Помниш ли? Не ме интересуват правата. И никога не са ме интересували.

— Не вярвам в това, Джерико. Познавам те.

— Не, Фио, само мислиш, че ме познаваш. Всъщност изобщо не ме познаваш. Не се бъркай или напусни! Сигурен съм, че мога да намеря друга да… — Той спря за момент, сякаш търсеше точните думи, — обслужва нуждите ми.

— О! Да обслужва твоите… О! Това ли правя аз? Обслужвам нуждите ти? Би направил и това, нали? Да намериш друга. Да ме натовариш на най-близкия влак. Обзалагам се, че дори няма да се сбогуваш, нали? Вероятно никога няма да помислиш отново за мен.

Баронс се засмя меко и въпреки че не можех да видя нито един от двамата, си представих как той я хваща за раменете, може би забърсва с кокалчетата си меката извивка на бузата й.

— Фио — каза той, — глупавата ми, сладка, вярна Фио. Винаги ще има място за теб в мислите ми. Но аз не съм мъжът, който вярваш, че съм. Гледаш на мен прекалено романтично.

— Никога не съм виждала повече в теб, отколкото знам, че може да си, ако искаше, Джерико — обяви Фиона пламенно.

Дори и аз — едно дете, толкова невежо и невинно, да повторя наскоро измисления израз — можех да чуя сляпото уверение в любов в гласа й.

Баронс отново се засмя.

— И тук, скъпа моя Фио, ти правиш една от най-великите грешки на жените — да се влюбиш в потенциала на един мъж. Толкова рядко споделяме същото виждане за нещата и дори още по-рядко си правим труда да го достигнем. Спри да копнееш за мъжа, който мислиш, че бих могъл да бъда, и хвърли един добър, дълъг, здрав поглед към този, който съм!

В ума ми Баронс я сграбчи, когато натърти на думата „поглед“ и сега я разтърсваше, не съвсем нежно.

Последва още едно мълчание, после рязко огорчено женско ахване и още по-дълго мълчание.

— Тя остава, Фио — промърмори Баронс след известно време. — А ти ще запазиш самообладание, нали?

Започвах да мисля, че съм пропуснала отговора й, когато Баронс проговори отново грубо:

— Нали, Фио?

— Разбира се, Джерико — отвърна Фиона меко. — Както пожелаеш. — Гласът й беше замечтан, безгрижен като на дете.

Слисана от внезапната драстична промяна на мнението й, затворих вратата тихомълком.

После се обърнах и затичах към подозрителната сигурност на взетата назаем спалня.

 

 

По-късно същата вечер, часове след като Баронс дойде да ми крещи през затворената врата за това, че съм излизала днес и съм рискувала безопасността на личния му ОС детектор — да, Фиона ме беше издала — стоях на прозореца в стаята ми и се взирах навън в нощта. Нямаше ред в мислите ми. Те се мятаха и летяха като есенни листа във вихрушка.

Къде беше дневникът на Алина? Нямаше начин да не беше водила дневник. Ако беше мислила, че се влюбва, щеше да е изписвала страница след страница за новия си приятел всяка нощ, особено след като не беше говорила с мен или с някой друг за него. Бях обмисляла да помоля Баронс да ми помогне да го търсим, но след разговора, който бях подслушала, в ума ми се беше оформило едно голямо, тлъсто „не“. Нямаше да му споделя и за малкото посещение на Секс-до-смърт-Фае.

Дали В’лане беше Сийли принц? Пословичният „човек с бялата шапка“^[1]? Определено не изглеждаше така. Но пък дали изобщо някое Фае някога би изглеждало добро за един Шийте зрящ? Не че признавах, че съм такава или нещо подобно. Все още се придържах към надеждата, че ми се случва нещо друго. Като, може би, че спя и съм заседнала в дълъг, ужасен кошмар, който би свършил само ако можех да се събудя. Или че може би ме е ударила кола и лежа в болничното легло у дома в Ашфорд и имам предизвикани от комата халюцинации.

Всичко беше за предпочитане пред това да се нарека Шийте зрящ. Усещах го като признание за поражение, доброволно приемане на странната мрачна треска, която изглежда бях хванала в момента, в който стъпих в Ирландия. Лудостта беше започнала в тази същата нощ с онова Фае на бара и побърканата стара жена.

Като погледнех назад, виждах, че старата жена изобщо не беше луда, тя беше Шийте зрящ и всъщност беше спасила живота ми онази нощ. Кой може да каже как биха се обърнали нещата, ако тя не ме беше спряла да се издам сама? „Почитай кръвната си линия“ — беше казала.

Каква кръвна линия? Кръвна линия на Шийте зрящи? Всеки въпрос, който ми хрумваше, само пораждаше други въпроси. Това значеше ли, че и мама е такава? Тази мисъл беше просто абсурдна. Не можех да си представя Рейни Лейн с шпатула в едната ръка и кърпа за чинии в другата, да се преструва, че не вижда Фае, точно както и не можех да си представя Малусѐ да ми прощава за кражбата на камъка му и да ме кани на обиколка за пазаруване на парцалки по последна мода дрипав шик готик. Не можех да си представя и баща ми, който беше данъчен адвокат, да имитира Фае-слепота.

Мисълта ми отскочи обратно към В’лане. Ами ако Фае лъжеше и всъщност беше Ънсийли и се опитваше да освободи повече от братята си, за да тормозят света ми? А ако казваше истината, защо кралицата на Сийли искаше книгата, която съдържаше най-смъртоносната от всички магии? Какво планираше да прави с нея Аойбеал и най-вече как тази толкова търсена книга се беше изгубила?

На кого можех да се доверя? Към кого можех да се обърна? Алина беше ли знаела нещо за това, което научавах аз сега? Беше ли посещавала Маккейб и Малусѐ? Какво беше станало с нея, когато беше пристигнала в Дъблин преди толкова месеци? Каквото и да беше, по времето, когато беше започнало, тя беше решила, че е вълнуващо. Дали се беше запознала с мъж, който я беше завлякъл в своя мрачен подземен свят? Или беше срещнала Фае, което я е прелъстило да влезе в него? „Той ме е лъгал през цялото време — беше казала. — Той е един от тях.“ Под „тях“ дали имаше предвид Фае?

— О, боже! — прошепнах, зашеметена от мисълта. Дали Алина е мислела, че е влюбена във Фае? Дали я беше ухажвало и използвало? Дали тя също е била ОС детектор? И Нул като мен?

Дали несъзнателно не следвах същите стъпки, които тя беше направила, надолу по същия път, към същата крайна дестинация — смърт?

Умствено отметнах всички, които искаха Шинсар Дъб: това бяха Баронс, Маккейб, Малусѐ, В’лане, а чрез него и кралицата на Сийли. А съдейки по присъствието на пазачите Ънсийли у Маккейб и у Малусѐ в играта беше включен и поне един голям и лош Ънсийли, който се осмеляваше да нарича себе си лорд Господар. Защо? Какво целяха всички тези… ъ… хора, поради липса на по-добра дума? Всички ли я искаха по една и съща причина? И ако беше така, каква беше тази причина?

„Не можем да им позволим да я имат“ — беше казала Алина за Шинсар Дъб.

— Боже, сестро, не можеше ли да бъдеш малко по-точна? — промърморих. — Кой не трябва да я има?

Дори по някаква щастлива случайност да успеех да намеря проклетото нещо, не само че може би нямаше да съм в състояние да го докосна, според Баронс, а и нямаше да имам представа какво да правя с него.

Въздъхнах. Нямах нищо друго, освен въпроси и никого, когото да попитам. Писнало ми беше от хора, които пазеха тайните си и преследваха скрити планове така естествено, както живееха и дишаха, а вероятно и както убиваха. Само вижте „мъжете“, които бях срещнала през последната седмица: Маккейб, Малусѐ, В’лане, Баронс. Нито един от тях не беше нормален. Нито един от тях не беше надежден. „Агне в град на вълци“ — беше ме нарекъл Баронс скоро след като се срещнахме. — „Чудя се кой ще те грабне“.

Тайни. Всеки имаше тайни. Алина беше отнесла нейните в гроба. Нямах съмнение, че да се опитвам да задавам въпроси на В’лане, когато го видя отново — не бях толкова глупава да мисля, че е свършил с мен — би било упражнение по безполезност. Предполагаемият принц можеше да ми отговори, но аз бях само ОС детектор, а не детектор на лъжата. Баронс не беше по-добър. Както разкри малкият му спор с Фиона, той също пазеше тайни и изглежда аз бях в още по-голяма опасност, отколкото предполагах.

Това беше ободрителна мисъл. До тази сутрин смятах, че по всяко време, щом изляза през вратата, рискувам живота си, но очевидно бях в опасност и докато бях тук.

Боже, колко ми беше мъчно за дома! Липсваше ми животът ми. Липсваше ми „Тухларната“. Липсваха ми затварянията в събота вечер с приятелите ми бармани. Липсваше ми задължителното спиране в три сутринта в „Претъпканата къща“ за палачинки, където се опитвахме да се отпуснем достатъчно, за да заспим преди съмване, а през лятото планирахме на кое езеро да се срещнем по-късно през деня.

„Ще се срещнем с Роарк О’Баниън утре, госпожице Лейн“ — ми каза Баронс през заключената ми и барикадирана врата, когато се качи четири етажа, за да ми отхапе главата. — „Той е третият голям играч на терена. Наред с другите неща, той притежава «О’Баниън» — луксозен бар в центъра на Дъблин. Старинен с богати клиенти. След като изглежда имаш проблем да се обличаш, Фиона ще ти донесе подходящо облекло. Повече не напускай книжарницата без мен, госпожице Лейн!“

Беше три сутринта и аз още бях будна, а когато най-сетне заспах, вратата на гардероба беше широко отворена, всички лампи в спалнята и в прилежащата й баня бяха запалени.