Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (23)

Двайсет и две

Бяха минали само две седмици от деня, в който за първи път се бях загубила в зловещите, пусти улици на изоставения квартал, но имах чувството, че е било друг живот. Може би защото наистина беше.

Мак, която беше последвала упътването на жената и се беше отправила към градска пустош от онзи ден, беше носила убийствен тоалет от розови ленени три четвърти панталони с ниска талия, обшит с коприна розов потник, любимите си сребърни сандали и подходящи сребърни аксесоари. Тя имаше дълга, красива руса коса, вързана високо на конска опашка, която забърсваше средата на гърба й с всеки подскок на младежката й стъпка.

Тази Мак, която навлизаше в зоната сега, имаше черна коса до раменете — най-доброто прикритие срещу онези чудовища, които търсеха Мак Версия 1.0. Тази Мак носеше черни дънки и черна тениска — най-доброто облекло, в случай че някой кърви върху нея. Красиво лакираните й в розово пръсти на краката бяха скрити под маратонки — най-доброто, с което да бяга, за да спасява живота си. Скучният й тоалет беше завършен с прекалено голямо черно яке, което беше свила от една закачалка до входната врата, докато излизаше — най-доброто за прикриването на дългото една стъпка копие, затъкнато в колана на дънките й (острието беше пъхнато в топка станиол), което беше единственото сребро, допълващо този грижливо подбран тоалет.

В задните й джобове бяха натъпкани фенерчета, както й в джобовете на якето.

Нямаше я енергичната стъпка, която отскачаше толкова красиво във въздуха. Мак 2.0 се плъзгаше с решителност и концентрация на крака, които бяха здраво стъпили на земята.

Този път, докато се придвижвах по-навътре в Мрачната зона, разбрах какво бях чувствала онзи първи път — смесица от гадене, страх и онази нервна, напрегната нужда да бягам. Сетивата ми на Шийте зрящ се бяха включили в момента, в който бях пресякла Ларкспър Лейн и несъзнателно бях започнала да пресичам липсващата част от осемнайсет преки между нея и Колинс Стрийт. Въпреки че Сенките се оттегляха през деня и се скриваха някъде в пълен мрак, тяхното неосветено убежище трябва да беше някъде в това забравено място. Навсякъде около мен можех да усетя присъствието на Ънсийли, както го бях усетила в онзи ден, в който още не знаех какво съм, нито пък разбирах сред какво се намирам.

Този път имаше още нещо. Можех да се обзаложа, че картата, която сама бях начертала, щеше да се окаже ненужна. Нещо ме притегляше в югоизточна посока, едновременно примамващо и отблъскващо. Усещането ми припомни един кошмар, който бях сънувала и който беше оставил незаличим отпечатък в паметта ми.

В съня ми се намирах в гробище през нощта и валеше дъжд. През няколко гроба от гробницата, до която стоях, се намираше моят собствен гроб. Не го бях видяла. Просто знаех, че е там с онази неопровержима сигурност на сънищата. Част от мен искаше да избягам от хлъзгавата от дъжда трева, от камъни и кости, колкото можех по-бързо и да не поглеждам назад, сякаш ако зърнех моя собствен гроб това щеше да подпечата съдбата ми. Но друга част знаеше, че никога няма да имам спокойствие в живота си, ако се боя да отида там и да погледна собствения ми надгробен камък, да се взра в собственото си име и да прочета на глас датата, на която бях умряла.

Събудих се от кошмара преди да направя избора си.

Не бях толкова глупава, че да мисля, че ще се събудя и от този.

Твърдо пренебрегвах дехидратираните човешки обвивки, които летяха като тръни по изпълнената с мъгла пуста улица. Прибрах картата, която бях начертала, в предния джоб на дънките си и се отдадох на мрачната мелодия на моя собствен ловец на плъхове^[1]. Видях изоставения квартал по малко по-различен начин от първия път, когато бях влязла в него.

Като гробище.

Спомних си оплакването на инспектор О’Дъфи, когато го срещнах за първи път: „Има скок в убийствата и изчезналите хора, какъвто не сме виждали преди. Сякаш половината от проклетия град е полудял“.

Не половината по мои сметки, поне още не — въпреки че можех добре да си представя смайването му от трупове, като този, който Сивият мъж беше оставил в пъба онази нощ. Липсващите хора на О’Дъфи бяха тук.

Навсякъде около мен. Подминавах ги пряка след пряка.

Бяха извън изоставени коли на спретнати купчини. Бяха пръснати нагоре и надолу по тротоарите, полупогребани под боклук, който никога повече няма да бъде събран, защото тези улици не се появяваха на нито една карта, използвана от градските чиновници. Някой добросъвестен метач или събирач на боклук може би понякога хвърляше поглед, докато минаваше и си казваше: „Боже, каква мръсотия е тук!“, но това без съмнение беше последвано бързо от някое: „Не е в моя маршрут, не е мой проблем“.

Опасността на Мрачната зона беше в това, че тези улици и булеварди може и да не се появяваха на никоя карта, но нищо не спираше хората да карат по тях или да вървят, точно както бях направила аз в първия ми ден в Дъблин. Беше толкова близо до квартала Темпъл Бар, че имаше много пешеходци, а аз самата бях виждала колко от тези пешеходци бяха туристи, твърде пияни и изпълнени с крек, за да забележат коренната промяна в обстановката, преди да е станало късно. Една кола може да имаше прилични шансове да се измъкне през нощта със запалени фарове и вътрешно осветление, стига шофьорът да не спира и да не излиза по някаква причина — например да се впусне в пиянско уриниране — но самата аз не бих рискувала.

Забелязах нещо, което ми беше убягнало първия път. Тук нямаше животни. Нито една съскаща котка, нито плъхове с мънистени очички, нито един гълъб. Беше истинска мъртва зона. Сега вече си обясних и тези много малко обвивки.

Сенките ядяха всичко.

— Освен Баронс — промърморих, по-дълбоко огорчена, отколкото исках да си призная. Онази нощ, когато се бяхме справили със Сивия мъж, бях усетила близост с моя загадъчен наставник. Бяхме екип. Бяхме отървали града от чудовище. Може би бях оплескала първия си опит, но крайният резултат беше добър, а аз щях да се справя по-добре следващия път. Аз го бях вцепенила, той го беше намушкал. Никоя друга красива жена нямаше да загуби красотата и младостта си по този начин. Никоя повече нямаше да умре от ужасна смърт. Чувството беше добро. И предполагам, че с част от ума си мислех, че когато най-после научех кой или какво беше убило Алина, Баронс щеше да ми помогне да го открия.

Не страдах от заблудата, че полицията, съдът или законът ще са в състояние да ми помогнат в търсенето на справедливост. Нямах съмнение, че нейният убиец (или убийци?), щеше да е нещо, което само Баронс, аз и други Шийте зрящи биха могли да видят, а аз знаех само за един друг Шийте зрящ. Не само че не мислех, че старата жена ще бъде много от помощ в повалянето на едно или десет Ънсийли, аз не исках нейната помощ. Не исках да я виждам никога повече. Знаех, че не е честно да убиеш вестоносеца едва, но поговорките ставаха поговорки, защото казваха истината. Възмущавах се от тази жена с всяка частица от себе си, както и от съобщението й.

Разтърсих глава и върнах мислите си към сестра ми. „ЛаРу 1247, Дж.“ — беше написала Алина. Тя искаше от мен да дойда тук и да намеря нещо. Надявах се да е дневникът й, но не можех да си представя защо би го скрила в изоставения квартал. Съмнявах се, че е мистериозната, смъртоносна Шинсар Дъб, защото (въпреки чувството за типичното, предизвикано от Фае, повдигане, с което започвах да се справям все по-лесно) не страдах от нищо, което да прилича дори малко на убийственото гадене, което ми причиняваха копираните страници от книгата. Единственото, което прихващах и което ме буташе-дърпаше в югоизточна посока, беше чувството за свръхестествена опасност, но то беше приглушено, сякаш каквото и да ме очакваше там, беше… ами… спящо.

Не бях способна да извлека много утеха от това, защото спящо беше просто още една дума за нещо, което е „готово да избухне всеки момент“, а от начина, по който животът ми течеше напоследък, ако имаше вулкан наблизо, то той щеше да изплюе лава в лицето ми по-скоро рано, отколкото късно.

Въздъхнах и забързах през мъглата.

ЛаРу 1247 изобщо не беше това, което предполагах.

Бях очаквала склад или една от онези разнебитени жилищни сгради, които бяха изникнали, измествайки къщите в района, когато индустрията се беше нанесла и беше поела нещата в свои ръце.

Това, което заварих, беше висока, луксозна тухлена къща с богато украсена варовикова фасада, точно по средата на пряка след пряка търговски представителства и складове.

Собственикът очевидно беше отказал да продава, устоявайки мъчително срещу промяната и разрухата на квартала до самия край. Жилището изглеждаше толкова не на място тук, както би изглеждал един Блумингдейл в центъра на евтин жилищен проект.

Имаше три оголени дървета в големия, мъглив, ограден с ковано желязо преден двор, без листа, без птици в клоните и бях готова да се обзаложа, че ако разровех при корените, нямаше да намеря и един червей в земята. Терасираните градини бяха празни, а каменният фонтан при големия, извит вход, отдавна беше пресъхнал.

Това беше Пустош.

Огледах елегантното жилище предпазливо. Богатата му осанка беше съсипана от това, което беше направено с многото високи прозорци. Всички те бяха боядисани в черно.

И имах зловещото усещане, че нещо се притискаше в тези големи, черни очи и ме гледаше.

— Какво сега, Алина? — прошепнах. — Наистина ли трябва да вляза вътре? — толкова много не ми се искаше.

Не очаквах отговор и не получих такъв. Ако ангелите наистина ни наблюдаваха, както вярваха някои хора, моите бяха глухонеми. Но пък и въпросът беше чисто риторичен. Нямаше начин да обърна гръб на това място. Алина ме беше пратила тук и аз щях да вляза, дори ако това беше последното нещо, което правя. Хрумна ми, че може наистина да бъде.

Не си дадох труда да се спотайвам. Ако някой или нещо ме гледаше, беше твърде късно за това. Изправих рамене, поех дълбоко въздух, закрачих по извитата алея от светли камъни, изкачих предните стъпала и ударих тежкото чукало във вратата.

Никой не отговори. Почуках отново след няколко минути, после опитах вратата. Собственикът не страдаше от грижи по сигурността. Вратата беше отключена и се отвори към пищно фоайе. Мраморен под в черно и бяло блестеше под искрящ полилей. Зад една кръгла маса с орнаменти, върху която имаше огромна ваза с ефектни копринени цветя, се виеше елегантно спираловидно стълбище, украсено с красив парапет.

Пристъпих вътре. Въпреки че външната част беше овехтяла и имаше нужда от неща като улуци и поправка на покрива, вътрешността беше обзаведена в стил Луи ХІV с плюшени столове и дивани, подредени срещу великолепни колони и пиластри^[2], богато издялани маси с мраморни плотове и красиви лампи с кехлибарено златни плафони. Нямах съмнение, че обзавеждането на спалнята щеше да е с богато орнаментирани огромни мебели в стила на Краля Слънце и че огромни огледала с позлатени рамки и картини на слабо познати сцени от митологията щяха да украсяват стените.

След като се поослушах, започнах да се движа из мъждиво осветената къща с една ръка на фенерчето, с другата на копието, като се опитвах да си съставя картина на обитателя й. В колкото повече стаи надзъртах, толкова по-малко разбирах. Бях видяла толкова много грозота за краткия си престой в Дъблин, че бях очаквала още, особено тук, в този занемарен, пустеещ район, но обитателят изглеждаше богат, образован, с извънредно изтънчен вкус и…

Умствено се шляпнах по челото. Тук ли живееше приятелят на Алина? Беше ли ме пратила тя право на адреса на убиеца си?

Десет минути по-късно намерих моя отговор в една спалня на горния етаж зад масивно легло, в просторен гардероб, пълен с дори по-фини дрехи, отколкото носеше Баронс. Който или каквото и да беше собственикът, той купуваше само най-доброто. Имам предвид абсурдно най-доброто. Неща, за които плащаш безумни суми само за да си сигурен, че никой друг на света не може да ги носи.

Захвърлени безгрижно на пода до колекция ботуши и обувки, която би могла да обуе армия от модели на Армани, открих органайзера на Алина, нейните фотоалбуми и два плика със снимки, които бяха проявени в някой от онези фотомагазини за един час в квартала Темпъл Бар. Пъхнах органайзера и албумите в огромното яке, но задържах пликовете със снимки в ръка.

След бърз, но щателен оглед наоколо в гардероба и в останалата част на стаята, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо друго нейно, забързах надолу, за да съм по-близо до изхода, в случай че ми се наложеше.

После седнах на най-долните стъпала под украсения със злато и кристали полилей и отворих първия пакет снимки.

 

 

Казват, че една снимка струва хиляда думи.

Тези определено струваха.

Най-после ще призная. Откакто чух описанието на приятеля на Алина — по-възрастен, светски, привлекателен, не ирландец — ме преследваше една съвършено параноична мисъл.

Дали не следвах стъпките на Алина точно? Чак до мъжа, който я беше предал? Беше ли сестра ми влюбена в Джерико Баронс? Беше ли моят тайнствен домакин и предполагаем защитник този, който я беше убил?

Когато влязох в тази къща, част от мен беше помислила: „А-ха! Значи тук е дошъл онази нощ. Това е истинският му дом, не книжарницата и той наистина е Мрачно Фае, но по някаква причина аз не мога да видя през него, а явно и Алина не беше могла.“ Откъде можех да знам? Ако той беше Секс-до-смърт-Фае под цялата тази деспотична властност, това определено щеше да обясни странните проблясъци на привличане, които бях изпитала към него в няколко случая. Може би имаше Фае, които някак можеха да се преобразят. Може би имаха талисмани или магии, които да скриват тяхната истинска природа. Бях видяла толкова много необясними неща напоследък, че не можех да приема, че това е нещо отвъд царството на възможното.

Бях се колебала в мислите си върху този проблем. Един ден смятах, че няма начин Баронс да е мъжът, убил сестра ми, на следващия бях почти убедена, че е той.

Сега знаех със сигурност. Приятелят на Алина определено не беше Джерико Баронс.

Бях поела на пътешествие през част от живота на сестра ми, която никога не мислех, че ще видя, започвайки с първия ден от пристигането й в Ирландия, през нейни снимки в Тринити, до такива, на които тя се смееше със състуденти в пъбове и танцуваше с приятели. Била е щастлива тук. Прехвърлях снимките бавно, нежно, докосвах с пръст зачервените й бузи и проследявах гладката линия на дългата й руса коса, като последователно се смеех и се опитвах да не плача, докато надзъртах в свят, който не очаквах да видя — света на живата Алина в този луд, пълен с креак и чудовища град. Боже, липсваше ми! Това, че гледах снимките, ми действаше като ритник в стомаха. Докато ги прехвърлях една по една, усещах присъствието й толкова силно, сякаш стоеше зад мен и ми казваше: „Обичам те, Джуниър! Тук съм с теб. Можеш да го направиш. Знам, че можеш“.

После картините се смениха, някъде около четири месеца след като беше пристигнала в Дъблин, според датите на снимките. Във втория пакет имаше десетки на Алина сама, направени из целия град и околностите и от начина, по който гледаше човека зад фотоапарата, беше очевидно, че вече е дълбоко влюбена. Колкото и да ме дразнеше да го призная, мъжът зад обектива беше направил най-красивите снимки на сестра ми, които бях виждала.

Иска ви се да вярвате, че има черно и бяло, добро и зло, герои, които са истински героични и злодеи, които са чисто и просто лоши, но през последната година научих, че нещата рядко са толкова прости. Добрите могат да правят някои наистина ужасни неща, а лошите понякога те изненадват до безумие.

Този лош беше видял и уловил най-доброто у сестра ми. Не само красотата й, а онази уникална вътрешна светлина, която я определяше.

Точно преди да я унищожи.

Беше ми невъзможно да разбера как така никой не можа да ми го опише. Хората сигурно са обръщали глави след него и сестра ми из целия град, но никой не беше в състояние да ми каже какъв цвят е косата му.

Беше блестящо бакърена, изпъстрена със златно и падаше до кръста му. Как можеха хората да не помнят това? Той беше по-висок от Баронс и под скъпите дрехи имаше тяло, което един мъж постига само с вдигане на тежести и крайна самодисциплина. Изглеждаше някъде около трийсетте, но лесно можеше да е по-млад или по-стар — имаше някакво безвремие у него. Кожата му беше гладка и със загорял златист тен. Въпреки че се усмихваше, странните му очи с цвят на бакър излъчваха арогантността и властността на аристократ. Сега разбирах защо беше обзавел дома си с екстравагантния разкош на Краля Слънце, който беше построил двореца във Версай — пасваше му като ръкавица. Изобщо нямаше да се изненадам да науча, че е крал на някоя от онези малки страни, за които са чували едва шепа хора. Единственото, което разваляше съвършенството му беше дълъг белег на лявата му буза, от скулата до ъгъла на устата, който обаче въобще не го обезобразяваше. Само го правеше по-интересен.

Имаше много снимки на тях двамата заедно, които очевидно бяха правени от някой друг, но все пак нито един човек не беше в състояние да го опише на полицаите или да им каже името му.

На някои снимки те се държаха за ръце и се усмихваха един на друг. На други явно пазаруваха или танцуваха върху маса в квартала Темпъл Бар.

На трети се целуваха.

Колкото повече гледах снимките, толкова по-трудно ми беше да видя този мъж като злодей. Тя изглеждаше толкова щастлива с него и той изглеждаше също толкова щастлив с нея.

Разтърсих глава рязко. Тя също беше мислила така. Беше му вярвала чак до деня, в който ми се беше обадила и ми беше оставила обезумялото съобщение: „Мислех, че той ми помага — беше казала, но — боже, не мога да повярвам, че съм толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!“

Един от кои? Ънсийли, което може някак да мине за човек, заблуждавайки дори Шийте зрящ? Зачудих се отново дали такова нещо е възможно. Ако не беше Ънсийли, какво беше и защо се беше съюзил с тези чудовища? Мъжът явно беше завършен актьор, за да заблуди Алина. Но тя го беше разкрила накрая. Беше ли станала подозрителна, за да го проследи дотук? До този дом в Мрачната зона, точно в центъра, където моето сетиво долавяше всякакъв вид предупреждения за свръхестествена опасност?

Като говорим за свръхестествена опасност, аз бях толкова устремена да проуча адреса, който Алина ми беше пратила, а после толкова се заплеснах със снимките, че не бях усетила, че каквото и да ме буташе-дърпаше в тази посока, не беше в къщата. Беше отзад, извън нея.

И ставаше все по-силно.

Много по-силно. Сякаш току-що се беше събудило. Пъхнах снимките обратно в пликовете, натъпках ги във вътрешните джобове на якето и станах. Докато бързах отново през първия етаж на къщата в търсене на заден вход, забелязах, че има нещо наистина сбъркано с огледалата по стените. Толкова сбъркано, че след като погледнах в първите няколко, спрях да гледам и рязко ускорих крачка. Тези нереално изглеждащи огледала бяха първото ми вкусване на истинската „различност“ на Фае. Някои Сийли и Ънсийли вървят и говорят точно като нас, но ние изобщо не сме един и същи вид.

Намерих задна врата, измъкнах се и се отправих към наполовина вдигнатата, нагъната стоманена врата на склада, който се намираше в края на уличката, на около петнайсет метра зад ЛаРу 1247. Това, което ме дърпаше, беше там.

Сега мога само да мисля, че в онзи ден съм била луда. Въпреки че се движех крадешком и се придържах встрани от входа, влязох право през него. Температурата падна рязко в момента, в който прекрачих прага и влязох в сенчестата вътрешност. Сградата можеше лесно да побере няколко футболни игрища. Беше стар разпределителен център, със стелажи за палета, издигащи се на височина десетина метра отляво и отдясно и централна алея между тях, достатъчно широка, за да се разминат два камиона. По дългата алея бяха пръснати опаковани с найлон палети, натрупани на четири-пет метра височина, които още не бяха разтоварени и прехвърлени на стелажите. Нащърбеният белязан цимент беше така осеян с безредно нахвърляни купища дървени щайги и товарачи, че изглеждаше сякаш е бил изоставен насред работа. В далечния край на алеята виждах скована, тежка светлина и чувах гласове.

Запълзях към светлината, промъквайки се крадешком от купчина щайги към товарачи, привлечена от инстинкт, който не можех нито да разбера, нито да отхвърля. Колкото повече приближавах, толкова по-студено ставаше. Докато стигнах до предпредпоследния ред стелажи между мен и каквото беше отпред, вече треперех и виждах как дъхът ми излиза на малки ледени кристали във въздуха.

До предпоследния ред металът на товарача, зад който се свих, беше болезнено леден на пипане.

При последния ред ми се гадеше толкова, че трябваше да седна и да остана неподвижна за малко. Между мен и това, което лежеше отпред, имаше само купчини палети в разбъркана редица, които изглеждаха сякаш бяха изблъскани, за да освободят по-голяма площ. Отвъд куповете можех да видя горната част на нещо, което приличаше на масивни камъни. Наситената светлина, която притискаше мрака към мястото, на което се бях свила, не беше естествена. Беше тежка, някак мрачна светлина и нито един от предметите, които осветяваше, не хвърляше сянка.

Нямам представа колко време ми отне да овладея бунта в стомаха ми. Може да са били пет минути, може да е било половин час, но накрая успях отново да стана и да се придвижа напред. Хрумна ми, че може би не трябва да се придвижвам напред, а трябваше да „бягам като от ада“, както ме беше посъветвал Баронс веднъж, и да не поглеждам назад, но в цялото това бутай-дърпай нещо имаше повече „дърпай“. Трябваше да видя какво става там. Трябваше да знам. Бях стигнала твърде далеч, за да обърна гръб сега.

Надзърнах през ъгъла иззад купчината палети и се дръпнах назад рязко.

Отпуснах се на пода на крака, които отново трепереха, с ръка на бясно биещото ми сърце и се молех жарко да не бях ставала от леглото тази сутрин.

След няколко дълбоки, внимателни вдишвания се облегнах напред и погледнах отново. Мисля, че се надявах просто да съм си го въобразила.

Не бях.

Бях виждала снимки в пътеводители и на картички, но очаквах да намеря такъв тип неща насред пасището на някой фермер, а не в задната част на индустриален склад, в сърцето на промишлен район насред града. Бях също така добила впечатлението, че са по-скромни по размер. Този беше огромен. Опитах се да си представя как е бил докаран тук, но после си спомних, че нямам работа с човешки начини на придвижване. С Фае всичко беше възможно.

Изправен зад около стотина Момчета-носорози и други подбрани Ънсийли, които не хвърляха сянка на тази тягостна, странна светлина, която се пръскаше от него, стоеше долмен^[3]. Два внушителни камъка се издигаха на около осем метра един от друг, а една дълга каменна плоча лежеше върху тях и превръщаше древните мегалити в портал.

Навсякъде около него върху циментовия под бяха изсечени символи и руни. Някои блестяха в кървавочервено, други пулсираха в онова зловещо синьо-черно като камъка, който откраднахме от Малусѐ. Фигура в червена роба стоеше с лице към долмена, дълбока гугла скриваше лицето й.

През камъните духаше арктически вятър, толкова студен, че от него дробовете ме заболяха, но той замразяваше не само плътта ми. Тъмният вятър захапа душата ми с остри ледени зъби и внезапно осъзнах, че ако трябва да му се съпротивлявам още дълго, просто щях да започна да забравям всяка надежда и всяка мечта, които някога са топлели сърцето ми.

Но не вледеняващият душата вятър, нито Момчетата-носорози, нито дори облечената в червено фигура, към която пазачите на Фае се обръщаха с „лорд Господарю“, ме накараха да се свивам в сенките.

Беше фактът, че огромният каменен портал беше отворен. И през него се изливаше орда от Ънсийли.