Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (6)

Пет

Надявах се да можете да ми кажете нещо за сестра ми — попитах предпоследния преподавател от списъка ми, професор С. С. Ахерн. — Знаете ли кои са били приятелите й, къде е прекарвала времето си?

Занимавах се с това почти цял ден. С разпечатката на имейла с програмата на Алина в едната ръка и с карта на района на университета в другата бях вървяла от зала в зала, бях чакала отвън, докато свърши съответната лекция, а после бях притискала преподавателите с въпросите си. Утре щях да направя същото, само че утре щях да тръгна след студентите. С малко късмет те щяха да ми донесат повече информация. Наученото дотук нямаше да напълни и напръстник. И нищо от него не ставаше.

— Вече казах на Гардий каквото знам. — Висок и слаб като върлина, професорът събра бележките си с чевръста експедитивност. — Вярвам, че инспектор О’Дъфи води разследването. Говорихте ли с него?

— Имам среща с него по-късно тази седмица, но се надявах да можете да отделите няколко минути междувременно.

Той постави бележките в куфарчето си и го захлопна.

— Съжалявам, госпожице Лейн, наистина знаех малко за сестра ви. В редките дни, в които си даваше труда изобщо да дойде на лекции, понякога взимаше участие.

— В редките дни, в които си даваше труда да дойде на лекции ли? — повторих аз. Алина обичаше колежа, обичаше да научава нови неща. Никога не бягаше от часове.

— Да. Както казах на Гардий, в началото идваше редовно, но присъствието й стана все по-спорадично. Започна да пропуска дори по три-четири лекции подред. — Сигурно съм изглаждала много учудена, може би малко като гръмната, защото добави: — Не е толкова необичайно в програмата за обучение на чужденци, госпожице Лейн. Млади хора, далеч от дома за първи път… без родители или правила… жизнен град, пълен с пъбове. Алина беше прелестно младо момиче като вас… сигурен съм, че е мислила, че може да си запълва времето с много по-добри неща, отколкото да седи в задушна зала.

— Но Алина не би постъпила така — възразих. — Сестра ми обожаваше задушните зали. Бяха най-любимото й нещо на света. Възможността да учи в колежа „Тринити“ беше всичко за нея.

— Съжалявам! Казвам само това, което наблюдавах.

— Имате ли представа кои бяха приятелите й?

— Боя се, че не.

— Тя имаше ли приятел? — настоях аз.

— Не, доколкото знам. В случаите, в които съм я виждал в компанията на други, не съм забелязвал. Съжалявам, госпожице Лейн, но сестра ви беше една от многото студенти, които преминават през тези зали всеки семестър и ако изобщо се е отличила, то беше чрез отсъствието си, а не чрез присъствието си.

Усмирена му благодарих и си тръгнах.

Професор Ахерн беше петият от преподавателите на Алина, с когото бях говорила до момента и портретът на сестра ми, който бяха обрисували, беше на жена, която не познавах. Жена, която не посещаваше лекциите, която не се интересуваше от обучението си и изглежда нямаше приятели.

Погледнах към списъка си. Оставаше ми да проследя още само един професор — жена, която преподаваше само в сряда и петък. Реших да се отправя към библиотеката. Докато бързах навън през големите тревни площи, изпълнени с излежаващи се студенти, попиващи късното следобедно слънце, обмислях възможните причини за необичайното академично поведение на Алина. Курсовете, предлагани чрез програмата за чуждестранни студенти, бяха създадени така, че да повишават културното съзнание, така че сестра ми (за която английският беше основен предмет и която имаше намерение да вземе докторска степен по литература) накрая се беше озовала с курсове като „Цезар в келтска Галия“ и „Въздействието на индустрията върху Ирландия през двайсети век“. Възможно ли беше тези предмети просто да не й бяха харесали?

Не можех да си го представя. Алина винаги е била любопитна за всичко.

Въздъхнах и веднага съжалих за дълбоко поетия въздух. Ребрата ме боляха. Сутринта се бях събудила, за да открия широка ивица синини по тялото си, точно под гърдите. Не можех да облека сутиен, защото от бельото болеше твърде много, затова облякох розова камизола, обшита с нежни рози, под розов пуловер, който допълваше моя Весел-Ярък-Секси-Розов-Апетитен маникюр и педикюр. Черни три четвърти панталони, широк сребърен колан, сребърни сандали и малка сребриста чанта „Джуси Кутюр“, за която спестявах цялото минало лято, допълваха тоалета ми. Бях вдигнала дългата си руса коса на висока конска опашка с красива емайлирана шнола. Може да се чувствах натъртена и объркана, но за Бога, изглеждах добре. Както усмивката, която не идваше от сърцето ми, така и откритата демонстрация на самоувереност, ме караха да се чувствам по-сигурна вътрешно, въпреки че отчаяно имах нужда от нещо за повдигане на духа.

„Давам ви срок до утре в девет вечерта да се махнете от тази страна и от пътя ми.“ Какво нахалство! Трябваше да си прехапя езика пред детинския импулс да му се сопна: „Или какво? Вие не сте ми шеф“, последван от дори още по-детинския да се обадя на мама и да ревна: „Тук никой не ме харесва и дори не знам защо“.

А оценката му за хората! Какъв циник!

— Ходеща жертва? Целуни ми петунията! — промърморих. Чух се и изстенах. Родена и отгледана в Библейския пояс^[1], мама беше заемала строга позиция относно проклинането, докато двете със сестра ми растяхме. „Една красива жена не трябва да има грозна уста“ — казваше тя. Затова с Алина изработихме наши собствени глупави думи за заместители. Вместо мамка му казвахме кофичка с фъдж. Задник беше петуния. Лайната бяха маргаритки, а думата с „Е“, която дори не помня кога за последен път бях използвала, беше жаба. Схващате идеята.

За съжаление ги казвахме толкова често като деца, че ни бяха станали навик, толкова труден за премахване, колкото и истинските ругатни. За мое безкрайно унижение, колкото по-разтревожена бях, толкова по-вероятно беше да се върна към речника си от детството. Беше малко трудно да накараш ергенско парти на бара да те приема сериозно, когато заплахата ти е: „По-добре се отдръпнете или охраната ще ви изкара маргаритките с ритници и ще ви изхвърли петуниите през вратата“. В този малко чувствителен век, възпитаният език ти докарва по-често подигравки. Прочистих гърло.

— Ходеща жертва? Целуни ми задника!

Добре, признавам, че когато Джерико Баронс свърши с мен, вече треперех в измислените си ботуши. Но го преживях. В ума ми нямаше и грам съмнение, че той е безскрупулен човек. Но един убиец щеше да ме е довършил още снощи. А той не беше. Беше ме оставил жива и според мен това означаваше, че щеше да продължава да го прави. Можеше да ме тормози и да ме заплашва, дори да ме натъртва, но нямаше да ме убие.

Нищо не се беше променило. Все още трябваше да намеря убиеца на сестра ми и оставах. И след като вече знаех как се пише, щях да открия точно какво е Шинсар Дъб. Знаех, че беше книга, но книга за какво?

 

 

С надеждата да пропусна тълпите в натоварените часове и да спестя пари, като ям по-рядко, спрях за късен обяд или ранна вечеря с хрупкаво изпържена риба и чипс, после се отправих към библиотеката. Няколко часа по-късно имах това, което търсех. Нямах представа какво да правя с него, но го имах.

Алина щеше да знае някакъв хитър начин да търси в компютърните индекси и да отиде право там, където искаше, но аз бях от онези, на които им трябваха плакати в края на пътеките. Прекарах първия си половин час в библиотеката, дърпайки книги за археология и история от рафтовете и трупайки ги на една ъглова маса. През следващия час, час и нещо ги преглеждах. В моя защита ще кажа, че използвах азбучните показалци в края на книгите и някъде към средата на втората ми купчина го намерих.

Шинсар Дъб¹: Мрачна светиня², принадлежаща на Туата Де Данан. Книгата е написана на език, познат само на най-древните от вида. Смята се, че сред кодираните й страници се намира най-смъртоносната от всички магии. Тя е донесена в Ирландия от Туата Де по време на нашествието, за което е писал псевдоисторикът Лиабар Габала³, и е била открадната заедно с другите Мрачни светини, като по този начин според слуховете е намерила пътя си до света на хората.

Примигнах. После сканирах страницата за бележките под линия.

¹Сред определени колекционери новобогаташи се появява вълна от интерес към митологически реликви и някои твърдят, че са виждали фотокопие на страница или две от този „прокълнат том“. Шинсар Дъб е не по-истински от митичното същество, което се твърди, че го е написало преди милион години, а именно Мрачния крал на Туата Де Данан. Според слуховете книгата е преписана с неразбиваем код на мъртъв език. Авторът е любопитен как някой колекционер предлага да бъде разпозната някоя част от нея.

²Казано е, че Туата Де Данан притежават осем древни реликви с безмерна сила — четири Светли и четири Мрачни. Светлите светини са Камъкът, Копието, Мечът и Котелът. Мрачните са Огледалото, Кутията, Амулетът и Книгата (Шинсар Дъб).

³Лиабар Габала (автор на „Книга на нашествията“) определя периода на съществуване на Туата Де Данан трийсет и седем години след Фир Болг (който последвал Цезар, внучката на Ной, партолоните и немедите) и сто деветдесет и седем години преди милезийците или Q-келтските гойделийски хора. Обаче по-ранни и по-късни източници опровергават истинската природа на Туата Де и датата на тяхното пристигане, както е представено в този текст от дванайсети век.

Затворих „Окончателен наръчник за артефакти — автентични и легендарни“ и се взрях в пространството. Някой можеше да ме нокаутира с перо. Сериозно. От онези перушинки от декоративните възглавници. Само ако го беше размахал към мен, щях да се катурна.

Митологична раса? Мрачен крал? Магия? Това да не беше някаква шега?

Алина се занимаваше с езотерични науки не повече от мен. И двете обичахме да четем или да гледаме по някой филм, но винаги избирахме посредствени мистерии, трилъри или романтични комедии и никога паранормални.

Вампири? Пфю! Я стига! Пътуване във времето? Ха, предпочитам анимационни филми пред тромав планинец с обноски на пещерняк всеки ден! Върколаци? О, моля ви! Това са чисти глупости. Кой иска да се чука с мъж, който е управляван от вътрешното си куче? Сякаш мъжете не са достатъчно странни и без ликантропски^[2] ген.

Не, благодаря, реалността винаги е била достатъчно добра за мен. Никога не съм искала да бягам от нея. Алина беше същата. Или поне аз винаги съм мислила така. Сериозно започвах да се чудя дали някога истински съм познавала сестра си.

Просто не разбирах. Защо би ми оставила съобщение, в което ми казва, че трябва да намеря книга за магия, която според Т. А. Мъртоу от „Окончателния наръчник“ дори не съществува?

Отворих книгата и прочетох отново първата бележка под линия. Възможно ли беше на света да има хора, които вярват в книга за магия, написана преди милион години, а сестра ми да е била убита, защото е застанала на пътя на фанатичното им търсене?

Джерико Баронс вярваше, че книгата е истинска.

Помислих за това една минута. Тогава значи и той е откачен, реших със свиване на раменете. Без значение колко добре е била направена, всяка книга би започнала да се разпада след няколко хиляди години. Книга на възраст един милион години щеше да се е разпаднала на прах преди еони. Освен това, ако никой не би могъл да я прочете, защо някой би я искал?

Озадачена започнах отново да чета, като вече довършвах втората купчина и започвах третата. След половин час бях намерила отговора и на този въпрос в книга за ирландските митове и легенди.

Според легендата, ключът към разшифроването на древния език и разбиването на кода на Шинсар Дъб е скрит в четири мистични камъка. (Четири е свещено число за Туата Де: четири кралски династии, четири Светини, четири камъка.) Във вещите ръце на друид един отделен камък може да бъде използван, за да хвърли светлина върху малка част от текст, но само ако четирите камъка са сглобени отново в един, ще бъде разкрит истинският текст в цялост.

Супер! Сега забъркахме и друиди в кашата. Потърсих и тях след това.

В предхристиянското келтско общество друидите са имали власт над богослуженията, над законодателните и съдебните въпроси, над философията и над обучението на елитните младежи в техния орден.

Това не звучеше толкова зле. Продължих да чета и стигнах до долу много бързо.

Друидите извършвали човешки жертвоприношения и се хранели с жълъди, за да се подготвят за пророчество. Вярвали, че денят следва нощта и се придържали към вярата в метемпсихозата — учение, според което човешката душа не умира, а се преражда в различни форми. В древността се е смятало, че друидите били посветени в тайните на боговете, включително по въпроси, касаещи манипулирането на физическата материя, на пространството и дори на времето. На древен ирландски друи означава магьосник, вълшебник, гадател…

Добре, това беше! Затръшнах книгата и реших да спра за днес. Лековерието ми беше подкопано. Това не беше типично за сестра ми. Нищо от това. Имаше само едно обяснение.

Джерико Баронс ме беше излъгал. И сигурно точно сега седеше в гъзарската си библиотека, в гъзарския си костюм за пет хиляди долара и ми се смееше.

Беше ме пратил за зелен хайвер, беше ми хвърлил огромна смрадлива риба. Беше ме отклонил от следата на това, което Алина наистина искаше да намеря с купчина боклуци за някаква глупава митична книга за черна магия. Като всеки добър лъжец, достоен за името си, той беше подправил измамата си с истина. Каквото и да беше Ши-саду, той искрено го искаше за себе си и затова ме измами. Развеселен от моята наивност, вероятно дори не си е направил труда да промени особено правописа на това, което тя беше казала.

— Ши-саду — изрекох сричките на глас и се замислих как наистина се пишат. Бях толкова лековерна. Може би имаше само две или три букви разлика между това, което Алина беше казала на галски, и това, което Баронс се престори, че означава, но тези няколко букви бяха разликата между плода на чистата фантазия и някакъв практичен, реален предмет, който би ми позволил да хвърля светлина върху смъртта й. Ако изобщо ми беше казал истината за това, че думата е галска. Не можех да се доверя на нищо, което беше казал. За да направи нещата още по-лоши, той се беше опитал да ме уплаши и да ме прогони извън страната. И ме беше насинил.

Ставах все по-бясна с всяка минута.

 

 

Напуснах библиотеката и се отбих в магазина да взема няколкото неща, които ми трябваха, после започнах да вървя през оживения квартал Темпъл Бар обратно към „Кларин“. Улиците бяха пълни с хора. Пъбовете бяха ярко осветени, врати стояха отворени в прохладната юлска вечер, а музика се изливаше на тротоарите. Сладури имаше навсякъде и аз получих повече от няколко подсвирквания. Барманка, млада сама жена и любителка на музиката — това беше моята стихия. Това беше крак. Но аз не се наслаждавах дори на частица от него.

Когато се вбеся, водя в главата си въображаеми разговори от онзи тип, в който казвате онова наистина умно нещо, за което ви се иска да се бяхте сетили навреме, но никога не го правите и понякога толкова се увличам в малките си раздумки, че накрая напълно забравям за всичко около себе си.

Така се озовах пред „Книги и дреболии Баронс“, вместо пред „Кларин“. Нямах намерение да ходя. Краката ми просто ме отведоха там, където устата ми искаше да бъде. Беше девет и двайсет, но не давах и миша маргаритка за глупавия краен срок на господин Баронс.

Спрях пред книжарницата и хвърлих бърз поглед наляво, към изоставената част на града, в която се бях загубила предишния ден. Четири етажа ремонтирани тухли, дърво и камък, „Книги и дреболии Баронс“ изглеждаше като бастион между добрата част на града и лошата. Отдясно уличните лампи изливаха топла, кехлибарена светлина, хората се викаха един друг, смееха се и говореха. Отляво няколкото все още работещи улични лампи хвърляха болнав, блед блясък, а тишината се прекъсваше единствено от случайното хлопане на врата със счупени панти от вятъра.

Пропъдих неприятния квартал от ума си. Имах работа с Баронс. Надписът „отворено“ на прозореца не светеше — работното време, записано на вратата, беше от обед до осем вечерта — и вътре имаше само мъждива светлина, но скъпият мотор беше паркиран отпред на същото място като вчера. Не можех да си представя Фиона да възсяда мъжкарския мотор, нито пък Баронс да кара улегналия сив седан, типичен за горната средна класа. Което значеше, че той беше някъде тук.

Свих юмрук и затропах по вратата. Бях в отвратително настроение, чувствах се измамена и обидена от всички, които бях срещнала в Дъблин. От пристигането ми едва неколцина бяха приемливо учтиви, никой не беше мил, а няколко бяха неоправдано груби. И после казваха, че американците са лоши. Почуках отново. Изчаках двайсет секунди и затропах отново. Мама казва, че имам нрав на червенокоса, но познавам няколко червенокоси и не мисля, че съм толкова лоша. Просто когато имам трън в петата, трябва да направя нещо. Като идването ми в Дъблин, за да накарам полицията да възобнови разследването на смъртта на Алина.

— Баронс, знам, че сте вътре. Отворете! — извиках. Няколко минути тропах и виках. Точно когато започвах да мисля, че може би все пак не е там, един дълбок глас дойде от мрака вляво, белязан от онзи непроследим акцент, който намекваше за време, прекарано на екзотични ширини. Като места с хареми и опиумни бърлоги.

— Жено, вие сте глупачка на ента степен. — Взрях се в мрака. На половината път към другата пряка имаше по-наситено петно в мрака, за което приех, че е той. Беше невъзможно да отлича формата му, но това петно мрак изглежда съдържаше повече материя и повече сила, отколкото сенките около него. Също така ме накара да потреперя малко. Да, това сигурно беше той.

— Не чак такава глупачка, за каквато ме мислите, Баронс. Не чак такава глупачка, че да се хвана на тъпата ви история.

— Агне в град на вълци. Чудя се само кой ще ви грабне.

— Агне, пету… задника ми. Вие не ме плашите.

— А, да. Глупачка на ента степен.

— Знам, че ме излъгахте. Какво е това ши-саду наистина, Баронс? — Не възнамерявах да наблягам на непознатата дума, но изглежда сякаш тя отскочи от околните сгради с резкия рикошет на изстрел. Или това, или за един странно удължен момент над нощта се спусна пълно мълчание, като едно от онези ненавременни затишия в разговор, които винаги стават точно когато казвате нещо от сорта на: „Можете ли да повярвате каква вещица е Джейн Доу?“, а Джейн Доу стои в отсрещния край на внезапно стихналата стая и на вас ви се иска да потънете в земята. — По-добре да ми кажете, защото няма да си тръгна, докато не го направите.

Беше до мен, преди да мога да мигна. Мъжът имаше светкавични рефлекси. Оказа се, че не е бил там, където мислех. Той се отдели от сенките на няма и три метра от мен и ме блъсна във вратата.

— Проклета глупачка, не говорете за такива неща на открито в нощта! — притисна ме към вратата и се пресегна през мен към ключалката.

— Ще говоря каквото… — прекъснах, взирайки се зад него. Петното мрак, което бях взела за него, беше започнало да се движи. И вече имаше второ петно, плъзгащо се отстрани на една от сградите, малко по-далеч и беше невъзможно високо. Погледнах към другата страна на улицата, за да видя що за идиот върви през този ужасен квартал през нощта, хвърляйки сянката.

Нямаше никой.

Погледнах обратно към двете тъмнини. Те се движеха към нас. Бързо.

Погледнах към Баронс. Той беше неподвижен, взираше се надолу към мен. Обърна се и погледна през рамо в посоката, в която се бях вторачила, после обратно към мен.

После бутна вратата, натъпка ме вътре, затвори вратата и плъзна три резета зад нас.