Карън Мари Монинг
Тайната на забранената книга (4)

Три

На следващия ден ми трябваше известно време да открия управлението на Гарда, намиращо се на Пиърс Стрийт. В града нещата изглеждаха много по-различно, отколкото на картата. Улиците не се отклоняваха под съвсем същите спретнати ъгли и имената им се сменяха ни в клин, ни в ръкав между две преки.

Минах покрай едно и също кафене и покрай будка за вестници три пъти. Мъж вижда дявола в полето на област Клер, Шесто видение този месец тръбеше един таблоид. Древните се завръщат, твърди медиум — оповестяваше друг. Чудех се кои са „Древните“. Може би застаряваща рок група? На четвъртото минаване се спрях и попитах възрастния продавач за посоката.

Не можах да разбера и една дума. Започвах да откривам отчетлива връзка между възрастта на говорещия и неразбираемостта на акцента. Докато прошареният джентълмен изстрелваше порой от очарователни весели думи, които за мен нямаха абсолютно никакъв смисъл, аз кимах и се усмихвах широко, опитвайки се да изглеждам интелигентна. Изчаках, докато му свърши въздухът, после рискувах — какво пък, шансовете ми бяха петдесет на петдесет — и се обърнах да тръгна на север.

С рязък цъкащ звук, той сграбчи рамото ми, обърна ме в противоположна посока и излая:

— Да н’си глуа, моме?

Мисля, че може да ме е нарекъл и космат задник. Усмихната весело, тръгнах на юг.

Сутрешната рецепционистка в „Кларин“, жена на двайсет и нещо на име Бонита (която разбирах с малко затруднение), ме беше уверила, че не бих могла да пропусна управлението, щом стигна там. Беше казала, че историческата сграда прилича малко на староанглийско имение, направено изцяло от камък, с много комини и с кръгли кулички на всеки ъгъл. Беше права, така беше.

Влязох в управлението през висока дървена врата, разположена в дълбока, висока каменна арка и се записах при дежурната.

— Аз съм Маккайла Лейн — минах направо на въпроса аз. — Сестра ми беше убита тук миналия месец. Искам да се видя с детектива, който разследваше случая. Имам нова информация за него.

— С кого си работила, мила?

— Инспектор О’Дъфи. Патрик О’Дъфи.

— Съжалявам, мила! Нашият Пати го няма няколко дни. Мога да ти запиша среща с него за четвъртък.

Среща за четвъртък? Аз имах следа сега. Не исках да чакам три дни.

— Има ли друг инспектор, с когото да говоря за това?

Тя сви рамене.

— Може. Но най-добър късмет ще имаш с този, който е работил по случая й. Ако беше моя сестра, щях да чакам Пати.

Преместих се нетърпеливо от крак на крак. Нуждата да действам прогаряше дупка в стомаха ми, но исках да направя това, което беше най-добро за Алина, а не това, което беше най-бързо.

— Добре. Да уговорим среща за четвъртък тогава! Има ли свободен час за сутринта?

Тя ме записа първа за деня.

 

 

След това отидох в апартамента на Алина.

Наемът й беше платен до края на месеца — без връщане — но нямах представа колко време може да ми отнеме да подредя нещата й и да опаковам всичко за пращане обратно в Джорджия, затова реших, че е най-добре да започна веднага. Нямах намерение да оставя и едно парцалче от сестра ми на шест хиляди и петстотин километра от дома.

Имаше полицейска лента пред вратата, но тя вече беше срязана. Отворих си с ключа, който инспектор О’Дъфи ни беше изпратил по пощата в малък пакет с личните й вещи, намерени с тялото. Апартаментът й миришеше точно както и стаята й у дома — на свещи „праскови и сметана“ и на парфюма на Есте Лаудър „Бютифъл“.

Вътре беше тъмно, щорите бяха дръпнати. Пъбът отдолу още не беше отворил, затова беше тихо като в гроб. Заопипвах за ключа на лампата. Бяха ни казали, че апартаментът й е преобърнат изцяло, но не бях подготвена за това. Навсякъде имаше прах за отпечатъци. Всичко чупливо беше счупено — лампи, дрънкулки, чинии, дори огледалата на полицата над газовата камина. Диванът беше нарязан, възглавниците разкъсани, книгите изкормени, етажерките смазани и дори пердетата бяха на ивици. Под краката ми изхрущяха дискове, когато пристъпих в дневната.

Дали това е било направено преди или след смъртта й? Полицията нямаше предположения за времето. Не знаех дали това, което виждам, е вторичен продукт от безсмислена ярост, или убиецът е търсил нещо. Може би нещото, което Алина беше казала, че ние трябва да намерим. Може би беше решил, че тя вече го е намерила, каквото и да беше.

Тялото на Алина се беше появило на километри в пълна с боклуци уличка на противоположната страна на река Лифи. Знаех точно къде. Бях виждала снимки от местопрестъплението. Знаех, че преди да напусна Ирландия, ще се озова на тази уличка, за последно сбогуване със сестра ми, но не бързах да го направя. И това, което видях до този момент, беше достатъчно лошо. Всъщност успях да издържа точно пет минути в апартамента. Заключих и забързах надолу по стълбите, изскачайки от тясното стълбище без прозорци в мъгливата уличка зад бара. Бях благодарна, че имам още три седмици и половина да се справя със ситуацията, преди наемът й да изтече. Следващия път щях да дойда подготвена за това, което щях да намеря. Следващия път, щях да дойда въоръжена с кашони, с чували за боклук и с метла.

Следващия път, си казах, докато прокарвах ръкав по бузата си, нямаше да плача.

 

 

Прекарах остатъка от сутринта и голяма част от дъждовния следобед свряна в едно интернет кафене, опитвайки се да проследя нещото, което Алина беше казала, че трябва да намерим — ши-саду. Опитах с всяка търсачка. Попитах Джийвъс. Опитах с търсене на текст в местните вестници, надявайки се на попадение. Проблемът беше, че не знаех как се пише, не знаех дали е лице, място или нещо и независимо колко пъти прослушвах съобщението, все още не бях сигурна, че разбирам какво казваше тя.

Просто хей така реших да потърся странната дума, която старицата беше казала предишната вечер — ту-а-дей. Нямах късмет и с това.

След няколко часа обезсърчаващо търсене — бях пратила и няколко имейла, включително един емоционален до родителите ми — поръчах още едно кафе и попитах две симпатични ирландски момчета зад гишето, които изглеждаха приблизително на моята възраст, дали имаха някаква представа какво е ши-саду. Нямаха.

— Ами ту-а-дей? — попитах, като очаквах същия отговор.

— Туа-дей? — повтори тъмнокосият с леко по-различна интонация, от тази, която бях използвала.

Кимнах.

— Една стара жена ми го каза в пъба снощи. Някаква представа какво значи?

— Да. — Той се засмя. — Това е всичко, което вие, проклетите американци, идвате тук и се надявате да намерите. Това и гърнето със злато, нали така, Шеймъс? — Той се захили, обръщайки се към русия си приятел, който се закиска.

— Какво е то? — казах предпазливо.

Пърхайки с ръце като с малки крила, той намигна:

— Ами това са малките феи, драга.

Малките феи. Да. А-ха. С думата турист, щампирана на челото ми, си взех димящата чаша, платих кафето и придружих пламтящите си бузи обратно до масата.

Откачена стара жена, мислех ядосано, докато изключвах компютъра. Ако отново я видя, щеше да си получи едно хокане.

 

 

Заради мъглата се загубих.

Щях да съм си добре, ако беше слънчев ден. Но мъглата беше начин дори най-познатият пейзаж да се преобрази в нещо чуждо и злокобно, а мястото вече беше толкова чуждо за мен, че бързо доби и злокобни характеристики.

В един момент мислех, че съм се отправила право към „Кларин“, порейки напред пряка след пряка, без наистина да обръщам много внимание къде се намирам, в следващия бях в стопяваща се тълпа на улица, която не бях виждала преди, и внезапно се оказа, че на зловещо тихата и изпълнена с мъгла уличка сме останали само трима. Нямах представа колко далеч бях отишла. Умът ми беше зает с други неща. Може би бях изминала километри.

Хрумна ми наистина умна идея. Или поне така мислех. Щях да последвам един от другите пешеходци и със сигурност щях да се озова обратно в основната част на града.

Закопчах якето си, за да се предпазя от ситния дъжд и избрах по-близкия от двамата — жена на около петдесет с бежов дъждобран и син шал. Трябваше да вървя близо, защото мъглата беше много гъста.

След две преки тя стискаше чантата си здраво под мишница и ме стрелкаше с нервни погледи през рамо. Отне ми няколко минути, за да разбера от какво се плашеше — от мен. Накрая си спомних какво бях чела в пътеводителя за престъпленията в центъра на града. Невинно изглеждащи младежи от двата пола бяха отговорни за повечето.

Опитах се да я успокоя.

— Изгубих се — извиках. — Просто се опитвам да се върна в хотела си. Моля ви, ще ми помогнете ли?

— Спри да ме преследваш! Стой настрана! — извика тя, забързвайки крачка с развени поли на дъждобрана.

— Добре — спрях, където бях. Последното нещо, което исках, беше да я прогоня. Другият пешеходец беше изчезнал и имах нужда от нея. Мъглата се сгъстяваше с всяка минута и нямах представа къде се намирам. — Вижте, съжалявам, че ви уплаших! Можете ли да ме насочите към квартала Темпъл Бар? Моля ви! Аз съм американска туристка и се загубих.

Без да се обръща или да забавя крачка дори малко, тя размаха ръка в обща посока някъде наляво, после изчезна зад ъгъла, оставяйки ме сама в мъглата.

Въздъхнах. Значи ляво.

Отидох до ъгъла, завих и закрачих с умерено темпо. Оглеждайки внимателно околността, докато вървях, забързах малко. Изглеждаше, че се отправям към разрушена индустриална част на града. Магазините с апартаменти над тях отстъпиха място на порутени, подобни на складове сгради от двете страни на улицата с разбити прозорци и увиснали врати. Тротоарът се стесни и вече беше широк само няколко стъпки, а боклуците се увеличаваха все повече с всяка крачка. Започна силно да ми се гади, предполагам от смрадта на канали. Трябва да е имало стара хартиена фабрика наблизо. Плътни остатъци от шуплив пожълтял пергамент с различни размери се търкаляха по празните улици. Тесни кални пасажи, маркирани при входовете с лющещи се боядисани стрелки, водеха към рампи, които изглеждаха така, сякаш последната доставка е била преди двайсет години.

Тук рухнал комин се протягаше и се топеше в мъглата. Там изоставена кола стоеше с открехната шофьорска врата, а до нея бяха изоставени чифт обувки и купчина дрехи, сякаш шофьорът просто беше слязъл, беше се съблякъл и беше изоставил всичко. Беше зловещо тихо. Единствените звуци бяха от заглушените ми стъпки и от бавния барабанен ритъм на улуците, които се отводняваха в канализацията. Колкото по-навътре навлизах в рушащия се квартал, толкова повече исках да избягам или поне да се впусна в здрав спринт, но се тревожех, че ако имаше неприятни обитатели от човешки вид в района, бързото тупкане на петите ми в паважа можеше да привлече вниманието им. Боях се, че тази част на града е толкова изоставена, защото бизнесът се е изнесъл, когато бандите са се нанесли. Кой знае какво дебне зад тези изпочупени прозорци? Кой знае какво се е свило отвъд тази полуотворена врата?

Следващите десет минути бяха едни от най-мъчителните в живота ми. Бях сама в лоша част на чужд град без никаква представа дали вървя в правилна посока, или съм се отправила към нещо още по-лошо. Два пъти ми се стори, че чух нещо да прошумолява в близките алеи, докато преминавах. Два пъти потисках паниката и отказвах да бягам. Беше невъзможно да не мисля за Алина, за подобното място, на което беше намерено тялото й. Не можех да се отърся от усещането, че имаше нещо нередно тук и това беше нещо далеч по-сбъркано от простото изоставяне и от разрухата. Тази част на града се усещаше не просто празна. Усещаше се… ами… изоставена… сякаш преди десет преки трябваше да съм подминала табела, на която да пише „Надежда всяка тука оставете“.

Гаденето ми се засилваше и кожата ми започваше да настръхва. Бързах напред пряка след пряка в обща посока наляво, доколкото улицата позволяваше. Още не беше време за вечеря, но дъждът и мъглата бяха довели мрака и няколкото улични лампи, които не бяха счупени преди години, започнаха да трепкат и да светят. Нощта падаше и скоро щеше да е тъмно като в катран в тези отдавна засенчени пространства между слабите и редки локви светлина.

Ускорих крачките си до спринт. На ръба на истерията от мисълта, че съм се загубила в тази ужасна част на града през нощта, аз едва не се разхлипах от облекчение, когато забелязах ярко осветена сграда на няколко преки напред, която сияеше като оазис от светлина. Хвърлих се в бяг, на който досега бях устоявала. Докато приближавах, забелязах, че всички прозорци са здрави, а високата тухлена сграда е безукорно възстановена и че първият етаж е окичен със скъпа, подновена фасада от тъмна череша и месинг. Големи колони обрамчваха вход с красива врата от черешово дърво, със странични прозорци от цветно стъкло и с подхождаща напречна греда. Отстрани на високите прозорци имаше подходящи колони с по-малък размер и покрити със сложни решетки от ковано желязо. На улицата отпред бяха паркирани нов модел седан и скъп мотоциклет.

Отвъд сградата можех да видя магазини с апартаменти на втория етаж. По улиците имаше хора — перфектни нормално изглеждащи купувачи, посетители на ресторанти и пъбове.

Просто изведнъж отново бях в прилична част на града! „Слава Богу!“ — помислих. По-късно нямаше да съм толкова сигурна кой точно ме спаси от опасността в онзи ден или дали изобщо бях спасена. У дома в Джорджия имаме приказка: „От тигана право в огъня“. Подметките на обувките ми сигурно пушеха.

„Книги и дреболии Баронс“ обявяваше весело боядисан фирмен герб, който висеше перпендикулярно на сградата, провесен над тротоара на красиво изработена месингова конзола, забита в тухлите над вратата. Светлинна табела, прикрепена към старомодните зеленикави прозорци казваше, че е отворено. Нямаше начин да прилича повече на идеалното място да повикам такси, дори ако над вратата имаше надпис: „Добре дошли, загубени туристи! Повикайте вашето такси тук!“

Бях приключила за този ден. Без повече питане за посока, без повече вървене. Бях мокра и ми беше студено. Исках гореща супа и още по-горещ душ. И го исках повече, отколкото исках да стискам скъпоценните пенита.

Звънците издрънчаха, когато бутнах и отворих вратата.

Пристъпих вътре и спрях, мигайки от удивление. От външния вид очаквах очарователен малък магазин за книги и дреболии с вътрешни размери на университетски „Старбъкс“. Това, на което налетях, беше подобно на пещера помещение, пълно с рафтове с книги, пред които библиотеката, която Звярът на Дисни даде на красавицата в деня на сватбата им, изглеждаше недозаредена.

Между другото, обичам книгите повече от филмите. Филмите ти казват какво да мислиш. Една добра книга те оставя да избереш няколко мисли сам. Филмите ти показват розова къща. Една добра книга ти казва, че има розова къща, и те оставя да нарисуваш завършващите детайли, а може би дори да избереш стила на покрива и да паркираш собствената си кола отпред. Въображението ми винаги превишаваше всичко, което един филм можеше да ми даде. Например проклетите филми за Хари Потър. Те не представяха дори отчасти онази самодива Фльор Делакор!

И все пак никога не съм си представяла такава библиотека. Стаята беше може би трийсет метра дълга и дванайсет метра широка. Предната част се издигаше чак до покрива. Беше висока четири етажа или повече. Не можех да различа подробности, но на куполовидния таван беше нарисуван оживен стенопис. Рафтове за книги бяха подредени на всяко ниво от пода до корнизите. Пътеки на платформи зад елегантни перила позволяваха достъпа до второто, третото и четвъртото ниво. Дървени стълби се плъзгаха на смазани колела от една секция към друга.

Първият етаж имаше свободно стоящи рафтове, подредени в широки пътеки отляво, две уютни места за сядане и гише на касиер отдясно. Не можех да видя какво се простира отвъд истинския балкон на горните етажи, но предположих, че още книги и може би някои от онези дреболии, за които се споменаваше на табелата.

Не се виждаше жива душа.

— Ехо? — извиках аз, докато се въртях в кръг и изпивах гледката с очи. Книжарница като тази беше страхотна находка, невероятен край на иначе ужасен ден. Докато си чаках таксито, щях да прелистя няколко нови четива. — Ехо, има ли някой тук?

— Ще дойда при вас след миг, скъпа — долетя женски глас от задната част на магазина.

Чух тихо шептене на гласове — женски и мъжки, после тракане на токчета по дървен под.

Едрогърдата, елегантна жена, която се появи, някога е била зашеметяваща красавица като филмовите звезди от миналото. В момента беше някъде в началото на петдесетте. Лъскавата й тъмна коса беше събрана отзад на кок и разкриваше бледо лице с класически черти. Времето и гравитацията бяха белязали еластичната някога кожа с линиите на фин пергамент и бяха нагънали веждите й, но тази жена винаги щеше да бъде красива, чак до деня, в който умре. Носеше дълга сива права пола и тънка ленена блуза, която подчертаваше пищната й фигура и разкриваше намек за дантелен сутиен отдолу. Светли перли блестяха меко от врата, китката и ушите й.

— Аз съм Фиона. Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа?

— Надявах се да използвам телефона ви, за да си повикам такси. И ще купя нещо, разбира се — добавих набързо. Много от местните плакати на магазини съветваха, че телефоните и тоалетните са само за плащащите клиенти.

Тя се усмихна.

— Няма нужда от това, скъпа, освен ако не желаете. Разбира се, може да използвате телефона.

След като прелистих телефонния указател и набрах номера на службата за таксита, реших да се възползвам добре от двайсетте минути чакане, като избрах два трилъра, модно списание и последната книга на Джанет Еванович^[1]. Докато Фиона таксуваше покупките ми, реших да стрелям в тъмното, като мислех, че всеки, който работи с толкова много книги, трябва да знае по малко от много неща.

— Опитвам се да открия какво означава една дума, но не съм сигурна на какъв език е и дали изобщо я произнасям правилно — й казах.

Тя маркира последната книга и ми каза общата сума.

— Коя е тази дума, скъпа?

Погледнах надолу, докато тършувах в чантата за кредитната карта. Книгите не бяха в бюджета ми и щеше да се наложи да отложа, докато се върна у дома.

— Ши-саду. Поне така мисля, че е — намерих портфейла си, извадих картата „Виза“ и отново погледнах към жената. Беше застинала и изглеждаше бяла като привидение.

— Никога не съм чувала за нея. Защо я търсите? — каза тя стегнато.

Примигнах.

— Кой каза, че я търся? — Не бях казала, че я търся. Просто попитах какво значи думата.

— Защо иначе да питате?

— Просто исках да знам какво означава — казах.

— Къде чухте за това?

— Какво ви интересува? — Знаех, че съм започнала да звуча отбранително, но наистина, какво й ставаше? Думата очевидно значеше нещо за нея. Защо не искаше да ми каже? — Вижте, това наистина е важно.

— Колко важно? — попита тя.

Какво искаше? Пари? Това можеше да е проблем.

— Много.

Тя погледна отвъд мен, през рамото ми и изрече една-едничка дума като благословия:

— Джерико^[2].

— Джерико? — повторих като ехо, без да разбирам. — Имате предвид древния град?

— Джерико Баронс — каза богат, изтънчен мъжки глас зад мен. — А вие сте? — Не ирландски акцент. Но нямах никаква идея какъв беше акцентът.

Обърнах се с името ми, кацнало на върха на езика, но думите не успяха да излязат. Нищо чудно, че Фиона произнесе името му така. Разтърсих се вътрешно набързо и подадох ръка.

— Маккайла, но повечето хора ме наричат Мак.

— Имате ли фамилия, Маккайла? — Той притисна кокалчетата ми за кратко към устните си и пусна ръката ми. Кожата ми пламтеше там, където я бяха докоснали устните му.

От въображението ми ли беше, или погледът му беше хищнически? Боях се, че ставам малко параноична. Беше дълъг, странен ден след още по-странна нощ. В ума ми започваха да се оформят заглавия от Ашфорд Джърнъл: Втора сестра Лейн се среща с престъпление в Дъблинска книжарница.

— Само Мак е достатъчно — изплъзнах се аз.

— И какво знаете за ши-саду, само Мак?

— Нищо. Точно затова питам. Какво е?

— Нямам представа — каза той. — Къде чухте за нея?

— Не си спомням. Какво ви интересува?

Той кръстоса ръце.

Аз кръстосах моите. Защо тези хора ме лъжеха? Какво, за Бога, беше това нещо, за което питах?

Той ме изучаваше с хищническия си поглед, оценяваше ме от глава до пети. Аз също го изучавах. Той не просто заемаше пространство, той го насищаше. Преди стаята беше пълна с книги, сега беше пълна с него. Беше висок около метър и деветдесет — метър и деветдесет и два, имаше тъмна коса, златиста кожа и тъмни очи. Чертите му бяха силни и изсечени. Не можех да налучкам националността му нито пък акцента — нещо европейско, идващо от Средиземноморието или пък може би като наследство от тъмна циганска кръв. Носеше елегантен тъмносив италиански костюм, яркобяла риза и вратовръзка в ненатрапчив десен. Не беше красив. Това е твърде спокойна дума. Беше наситено мъжествен. Беше сексапилен. Привличаше. В него се усещаше непреодолима чувственост, в тъмните му очи, в плътните му устни, в начина, по който стоеше. Беше от типа мъже, с който не бих флиртувала и след милион години.

Усмивка накъдри устните му. Изобщо не изглеждаше по-мило отпреди и не се заблудих нито за миг.

— Знаете какво означава — казах му. — Защо просто не ми кажете?

— Вие също знаете нещо за нея — каза той. — Защо не ми кажете?

— Аз попитах първа. — Детинско може би, но беше единственото, което можах да измисля. Не го удостоих с отговор. — Ще разбера по един или друг начин — казах. Ако тези хора знаеха какво е, някъде в Дъблин някой друг щеше също да знае.

— Както и аз. Не се съмнявайте в това, просто Мак.

Дадох му най-ледения си поглед, усърдно практикуван върху пияни, похотливи клиенти в „Тухларната“.

— Това заплаха ли е?

Той пристъпи напред и аз се сковах, но той се пресегна покрай мен, над рамото ми. Когато отстъпи назад, държеше кредитната ми карта.

— Не, разбира се — погледна към името ми, — госпожице Лейн. Виждам, че кредитната ви карта е издадена от „СънТръст“. Това не е ли южняшка банка в САЩ?

— Може би — грабнах картата си от ръката му.

— От кой щат в Юга сте?

— Тексас — излъгах.

— Нима? Какво ви води в Дъблин?

— Не е ваша работа.

— Стана моя работа, когато влязохте в моето учреждение, разпитвайки за ши-саду.

— Значи наистина знаете какво е. Току-що го признахте.

— Не признавам нищо. Както и да е, ще ви кажа това: Вие, госпожице Лейн, нагазвате в дълбокото. Приемете съвета ми и се измъкнете, докато все още е възможно!

— Твърде късно. Не мога. — Неговата снизходителна властност ме вбесяваше. Когато се вбеся, забивам пети точно където съм.

— Жалко! Няма да изкарате и седмица, така както наивно налагате със сопата. Ако благоволите да ми кажете какво знаете, може да успея да увелича шансовете ви за оцеляване.

— Никакъв шанс. Не и преди да ми кажете какво знаете вие.

Той издаде нетърпелив звук и очите му се свиха.

— Проклета глупачка, нямате представа в какво…

— Някой да е поръчал такси тук? — Звънците на вратата издрънчаха.

— Аз — изстрелях през рамо.

Джерико Баронс беше започнал леко движение напред към мен, сякаш искаше да ме задържи. До този момент въздухът беше зареден с агресия и имаше загатната заплаха, но нямаше нищо явно. Сега нещата се бяха влошили и вече бях малко уплашена.

Погледите ни се сключиха и застанахме за момент в тази замръзнала жива картина. Почти можех да видя как пресмята важността — ако изобщо имаше такава — на внезапната ни аудиенция.

После ми отправи леко сардонична усмивка и наклони глава, сякаш за да каже: „Вие печелите този път, госпожице Лейн“.

— Не разчитайте на това втори път — промърмори той.

Спасена от звънеца, аз грабнах чантата с книгите и тръгнах назад. Не откъснах очи от Джерико Баронс, докато не излязох през вратата.