Винс Флин
Комбинаторът (56)

56.

Централата на ОРС, Исламабад, Пакистан

Кенеди влезе в кабинета на генерал Ахмед Тадж с Майк Неш, който бе пристигнал от „Баграм“. Беше му разказала за случилото се с Касар. Тадж, Дурани и Насир бяха с военните си униформи, само Ашан носеше цивилен костюм. Кенеди се зарадва да го види, макар че той не изглеждаше добре.

Кабинетът беше огромен, вероятно наследство от британците. Изглеждаше четири пъти по-голям от този на Кенеди. Стените и таванът бяха облицовани с тъмна дървена ламперия. Имаше три големи каменни камини и два плоскоекранни телевизора. Всички стени бяха закрити от огромни библиотеки. По средата на помещението имаше масивна заседателна маса, друга, малко по-малка — до бюрото на Тадж. Генералният директор и тримата му заместници стояха до дясната камина. Кенеди се приближи и ги поздрави един по един.

Когато стигна до Ашан, каза:

— Надим, съжалявам за трудностите ти. Едно от нещата, които бих искала да изясня днес, е твоето положение.

— Тези обвинения са абсолютно скалъпени — емоционално заяви Дурани.

Кенеди погледна предателя от лявата си страна. В самолета бе имала предостатъчно време да прочете доклада за аферата „Рикман“ и да анализира възможните мотиви на двамата главни виновници. За Рикман не можеше да предполага защо е решил да стане предател, но при Дурани нямаше съмнение. Той искаше работата на Тадж и да отстрани от пътя си Ашан и всяка друга възможна конкуренция. Смяташе да използва информацията на Рикман, за да си създаде авторитет, и до две години вече да управлява Обединените разузнавателни служби и всички тайни операции.

Тадж я погледна мрачно:

— Директор Кенеди, трябва да ви предупредя. Надим е тук само като услуга на нашия президент към вашия. Той вече не работи за ОРС и не участва в срещата като официално лице.

— Да, много интересно. Мисля, че някой се опитва да изиграе вашата разузнавателна служба, както и моята, но това ще обсъждаме по-късно.

— Да — измърмори Тадж, въпреки че нямаше представа какво има предвид Кенеди. — Заповядайте, седнете.

Посочи й големия кожен диван точно срещу камината, на който можеха да се поберат шестима души. От двете му страни имаше още два, малко по-малки. Дурани и Ашан седнаха на десния, а Насир и Неш — на левия.

Тадж предложи чай. Кенеди отказа. Извади папката, която носеше, давайки на всички да разберат, че няма намерение да си губи времето.

— Този проблем във вашето посолство е много вреден за двустранните ни отношения — отбеляза Тадж.

— Да, съгласна съм с вас.

— В такъв случай трябва незабавно да ни предадете тези четирима души — заяви Дурани, сякаш това бе единственото решение.

Кенеди се престори, че не го е чула, и пак се обърна към Тадж:

— Не искам между нашите две страни да има напрежение, но тук става нещо нередно и докато не разберем какво, тези четирима мъже ще получат убежище на суверенната територия на Съединените американски щати.

Дурани се изсмя.

— Генерале — обърна се към него Кенеди, — нали не оспорвате факта, че американското посолство е суверенна американска територия?

— Не, но не съм сигурен, че имамите го знаят.

— Защо тогава не им го обясните, вместо да пращате политическите си агенти да ги провокират?

— Съжалявам, директор Кенеди, но не сте информирана добре — спокойно отговори Дурани.

— Не съм съгласна с вас, генерале, но както винаги, мненията ни се разминават.

Кенеди отвори папката и извади няколко снимки. Остави три комплекта на масата, сякаш раздаваше карти за игра — един пред Дурани и Ашан, един пред Тадж и един пред Неш и Насир.

— Сигурно сте запознати с отвличането, разпита и убийството на един от хората ми в Афганистан.

Всички кимнаха и Кенеди продължи:

— Срещу друг от служителите ми също бе направен опит за убийство. При престрелката бяха убити двайсет и един полицаи. Оказа се, че са получили заповед да нападнат хората ми от генерал Каим, който оттогава е в неизвестност. — Кенеди посочи снимките. — Вижте тези двама души. Единият беше убит при атаката, а другият засега е в неизвестност. Познавате ли ги?

Никой не отговори.

Кенеди добави:

— Според нашите сведения двамата са агенти на ОРС.

— Какво намеквате? — гневно попита Дурани.

— Не намеквам нищо. Опитвам се да получа отговори. Моля ви, покажете тези снимки на хората си и се опитайте да разберете кои са тези агенти.

— Това е безобразие — възмути се Дурани. — Опитвате се да отвлечете вниманието ни от факта, че макар да се водите наш съюзник, държите в посолството си пакистански граждани, които сте вербували да ни шпионират.

— Не искам да споря за това, генерале. Само се опитвам да разбера кой е организирал координирана атака срещу хора от моята разузнавателна служба миналата седмица.

Дурани разпери възмутено ръце.

Тадж се намеси:

— Съжалявам, директор Кенеди, но нямаме информация за това, за което говорите.

— Може би нямате… а може би имате. Приготвила съм ви още интересни сведения. — Кенеди извади копия от подписаните показания на Обрехт, които беше взела от Уилсън. Раздаде три комплекта на мъжете около масата. — Чували ли сте за швейцарската банка „Шпаркасе Шауфхаузен“?

Лицето на Ашан просветна.

— Това е банката, в която се твърди, че имам един милион долара, преведени ми от вашето правителство.

— Май чух нещо такова. Изглежда, че в същата банка има влогове на покойния вече господин Рикман и друг мой служител, макар да съм сигурна, че те никога не са откривали сметки в тази банка. Или по-скоро, че господин Рап със сигурност няма сметка в тази банка, а за Рикман няма как да разбера.

— Защо? — попита Дурани.

— Защото е мъртъв. Няма начин да докажем, че не е открил влог. — Кенеди отново се обърна към Тадж. — Мисълта ми е, че тази банка е била използвана, за да се обвинят в корупция няколко души от ЦРУ, които всъщност са невинни. Дезинформацията е била подхвърлена на ФБР в опит да се започне криминално разследване срещу ЦРУ. За щастие други елементи във ФБР смятат, че отвличането на господин Рикман и опитът за покушение срещу господин Рап са част от същия заговор. Струва ми се малко странно, че информацията за сметката на генерал Ашан, в която уж са отишли придобитите му по престъпен начин пари, идва от същата банка.

— Никога не съм чувал за тази банка — заяви Тадж. — А вие? — Заместниците му поклатиха глави и той добави: — Да, наистина странно съвпадение. Защо му е на някого да обвинява Рикман, Рап и Ашан, ако са невинни?

— Много добър въпрос, генерале.

— Говорихте ли с представители на банката?

— Не, още не сме. В петък вечерта изпратихме наши хора в Цюрих, които още издирват господин Обрехт, банкера, който е отворил трите влога. Случило се е обаче нещо странно. — Кенеди за трети път отвори папката и извади още снимки. — Докато моите хора наблюдавали провинциалното имение на хер Обрехт, оттам минала кола с четирима души. Все още нямам пълна информация, но е имало гонка и престрелка. — Тя подхвърли снимките на тримата застреляни мъже върху масата. — Четвъртият мъж е избягал и хората ни не са успели да го догонят, но имаме сравнително точно описание. Бил е с черна коса, мургава кожа, тъмни очи и… приличал на тези тримата. — Кенеди посочи снимките и попита: — От каква националност мислите, че са тези хора, генерал Тадж?

Генералният директор на ОРС погледна снимките. На челото му се появиха капчици пот. След кратко неловко мълчание отговори:

— Приличат на пакистанци.

— Какво според вас са правили в Швейцария? Вие ли сте ги изпратили да разпитват хер Обрехт?

Тадж почувства такъв срам, какъвто не бе изпитвал в живота си.

— Извинете ме, директор Кенеди, но мисля, че ще е по-добре да продължим разговора утре. Трябва да поговоря насаме със заместниците си.

— Разбира се, господин генерал. Ако ви потрябвам, в посолството съм.