Винс Флин
Комбинаторът (53)

53.

Цюрих, Швейцария

Тревогата на Рап все повече се увеличаваше, докато голямата кола пълзеше нагоре по планинския път. В последните години Европа бе станала много труден терен за действие. Нямаше го вече времето, когато човек можеше да преминава от една в друга страна незабелязано. Сега имаше камери навсякъде, дори в селцата, разпръснати из Швейцарските Алпи. Компютърните системи на митническите и полицейските служби бяха свързани и всеки можеше да говори с всекиго по вездесъщите мобилни телефони. Влизането в държава като Швейцария невинаги представляваше проблем. Дори нямаше проблем да убиеш човек като Обрехт. Проблемите идваха после. Всеки оставяше цифрова следа след себе си и разследващите вече доста успешно сглобяваха мозайката и откриваха вероятните извършители.

Страхът, че ще те хванат след деянието, бе съвсем основателен, както израелците лично се бяха убедили при опита за атентат срещу висшия функционер на „Хамас“ Махмуд ал Мабхух в Дубай. Камерите на митницата и в хотела бяха записали как екипът от тайни агенти се готви за операцията и после напуска страната. Поуката беше ясна: да се промъкнеш в чужда държава, за да крадеш или шпионираш, все още бе сравнително лесно, но ако смяташ да убиваш и не искаш снимката ти да се появи на телевизионните екрани по целия свят, трябва да намериш начин да заличиш цифровите си следи.

Затова организирането на такива операции беше станало изключително сложно. Вместо да кацнат направо в Цюрих и да минат през митническата проверка, членовете на екипа се приземиха във военновъздушната база „Рамщайн“, където на паспортите им бяха поставени подходящите печати, документиращи, че са пристигнали във Франкфурт два дни по-рано. След това местните агенти ги заведоха до близкото частно летище, откъдето с друг полет заминаха за Цюрих. С митнически печати от Европейския съюз осемте мъже слязоха безпрепятствено на терминала за частни самолети и натовариха багажа си на две беемвета „Серия 7“. Носеха шест автомата, дванайсет пистолета, половин килограм пластичен експлозив и различни технически средства. Нищо от това нямаше да мине през нормална митница.

Единствената охранителна камера, която видяха, беше на изхода от летището, но през черните стъкла на беемветата тя нямаше как да заснеме нещо. Беше събота следобед и още в „Рамщайн“ екипът бе информиран, че Обрехт е тръгнал от дома си в Цюрих към имението си на брега на Боденското езеро. Получиха видеозапис от мястото, заснет от малък безпилотен самолет.

Рап, Хърли и Колман го изгледаха и това, което видяха, не им хареса. Хърли се изненада от размерите на имението, а Колман се разтревожи заради числеността на охраната.

В продължение на близо седемдесет години различни хора от ЦРУ поддържаха отлични отношения с една швейцарска банка, собственост на семейство Олмайер. След като изгледа записа от планера, Рап каза на Хърли:

— Мисля, че трябва да се свържеш с Олмайерови и да ги питаш какво знаят за Обрехт. Този човек със сигурност не е обикновен банкер. Ако това имение е негово, значи сигурно е собственик на цялата банка, а ако е собственик на банката, защо му е да се занимава с човек като Гоулд?

Разпитът на Гоулд продължи кратко, защото бързаха за полета, но бяха научили достатъчно за Обрехт. Поне така си мислеше Рап тогава.

— Казах ти, че трябва да го вземем с нас — измърмори Хърли, имайки предвид Гоулд. — Това нищожество ни излъга.

Гоулд им беше казал, че Обрехт не му е само частен банкер. Освен това швейцарецът уреждал договорите му и преговарял за цената с евентуалните поръчители.

— Значи би трябвало да знае кой те е наел, за да ме убиеш — отбеляза Рап в килията за разпит.

Гоулд се въздържа да потвърди, защото Обрехт рядко се срещал с поръчителите, но пък се занимавал с банковите трансфери, а те можеха да разкрият човека, поискал главата на Рап.

Рап погледна видеозаписа от огромното имение. Имотът струваше минимум 25 милиона долара. Гоулд явно ги беше преметнал и тази мисъл го вбеси.

— Няма начин този човек да е обикновен банкер.

— Може да му е наследство — предположи Колман.

Рап накара Маркъс Дюмон да открие кой е собственик на имението. Днес не беше добър ден за хакера. През по-голямата част от полета той неуспешно се опитваше да проникне в компютърната система на банката на Обрехт. Рап рядко го беше виждал толкова изнервен.

Гоулд явно ги беше излъгал. Колкото до предложението на Хърли да вземат наемния убиец в Швейцария, Рап не би издържал и секунда повече в присъствието на мръсника. Повдигаше му се от него и ако сериозно бе решила да го запази жив, Кенеди трябваше да го скрие някъде, защото той искаше да го убие.

Въпреки че нещата не изглеждаха добре, екипът продължи с втория етап от пътуването. Може би нямаше да успеят да се доберат до Обрехт, докато е защитен в имението си, но той едва ли щеше да седи там вечно. В неделя вечерта най-вероятно щеше да тръгне обратно за Цюрих. Криволичещият планински път бе идеално място за засада.

Рап караше, а Хърли седеше до него. Дюмон и Хайек бяха отзад. Хакерът още се опитваше да проникне в системата на банката, а Хайек — да засече мобилния телефон на Обрехт с цифров скенер. Гоулд им беше дал номера, но засега не откриваха нищо, а това означаваше, че или телефонът е изключен, или наемният убиец ги е излъгал и за тази подробност.

Срещнаха се с разузнавателния екип в покрайнините на градчето Енгвилен. За радост на Рап с тази задача бяха натоварили мъж и жена — така можеха да минат за двойка и будеха по-малко подозрение. Вече бяха минали веднъж покрай входа на имението и потвърдиха информацията от безпилотния самолет. На главния портал имаше четирима мъже с тъмносини униформи на спецчастите, а по-навътре се виждаше куче с водач. Рап изгледа видеозаписа, който бяха направили, и отбеляза:

— Охраняват го като среща на Г-8^[1].

Рап, Хърли и Колман поговориха още десетина минути с двамата агенти. Положението изглеждаше безнадеждно. Мъжът и жената бяха сигурни, че имението разполага с модерна система за охрана. На записа от разузнавателния самолет се виждаха общо осем телохранители. Колко още имаше в къщата, не се знаеше.

Всички споделяха мнението, че ще е най-разумно да изчакат Обрехт да излезе от имението и да го нападнат по пътя за Цюрих. Междувременно Хайек, с помощ от Лангли, щеше да продължи с опитите да засече сигнал от къщата, а Дюмон — да проникне в компютърната система на банката.

Колман отиде с хората си в града да разузнаят и да потърсят място без охранителни камери, където да пренощуват. Рап и Хърли останаха до колата. Помълчаха известно време. И двамата носеха тъмни костюми и леки якета. Температурата беше около десет градуса, но следобедното слънце ги сгряваше.

Хърли запали цигара и дръпна от нея. Вдигна лице към небето и се наслади на слънчевите лъчи.

— Знаеш ли кое е странно?

— Има много странни неща, Стан. Кажи нещо по-конкретно.

Хърли отвори очи и погледна по-младия си колега.

— Чувствам се добре.

— Това е хубаво.

— Имам предвид, че в момента ми е абсолютно спокойно.

Замълча за няколко минути. След малко попита:

— И ти ли си мислиш това, което и аз?

— Да — отговори Рап, — но на портала сигурно има камери.

Хърли сви рамене:

— Какво ми пука? След шест месеца ще съм мъртъв.

— Защо говориш така?

— Защото е вярно — отвърна Хърли, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.

— Може би, но все пак…

— Недей да си хабиш думите. С теб никога не сме се лъгали. Хайде да не започваме сега.

Хърли беше прав. Двамата винаги бяха искрени един с друг, ако се изключат може би първите една-две години от познанството им. Нямаше смисъл сега да се опитват да отричат истината. Хърли щеше да се справи с проблемите си както реши.

— Добре, да тръгваме. — Рап се отдели от колата. — Носиш ли си документите от Интерпол?

— Не тръгвам без тях.

— Хубаво. Ще изпратя съобщение на Скот да го предупредя.

Качиха се в колата. Рап запали и потегли по гладкия междуселски път.

— Къде отиваме? — попита Хайек от задната седалка.

— Стан иска да каже „здрасти“ на хер Обрехт.

— Шегуваш се.

Хърли поклати глава:

— Аз не се шегувам с такива неща, принцесо.

— Ама… нали щяхме да изчакаме до утре, да тръгне за Цюрих?

— Бихме могли — съгласи се Рап.

— Обаче може да стане голяма каша — добави Хърли. — Затова ще се опитам да вляза през главния вход. Ще се изненадаш колко често действа.

— Пък дори да не действа, пак върши работа — отбеляза Рап.

— Как така? — не разбра Хайек.

— Това ще го стресне — обясни Хърли. — Сега се чувства защитен, мисли си, че всичко е наред. Ние ще разклатим клетката му и това може да го накара да използва телефона, който се опитваш да засечеш. Може да реши да се измъкне от леговището си или да направи нещо друго. Във всеки случай, така ще е по-добре, отколкото да чакаме цяла нощ в това забутано селце, а утре да се окаже, че нашият човек няма да пътува с кола до града, а ще вземе хеликоптер.

На Хайек не й остана време да обмисли този нов план, защото само след няколко минути спряха срещу вратата на имението. Хърли подаде на Рап комплект документи и провери дали неговата служебна карта от Интерпол е наред.

Рап погледна четиримата охранители през предното стъкло.

— Какво мислиш… наемни ченгета или истински професионалисти?

Хърли огледа за момент мъжете, после отговори:

— Изглеждат ми истински.

— На мен също.

— Значи няма да се опитвам да нахълтам. Ще си поговорим, после ще им оставя визитката си. — Хърли слезе и тръгна към вратата. — Пожелайте ми късмет.

Старецът пресече улицата. Никой не знаеше точната възраст на Хърли, но Рап предполагаше, че е около седемдесет и пет. Старият шпионин се движеше като двайсет години по-млад, но лицето му носеше белезите на множество преживени трудности.

— По дяволите — изръмжа Дюмон от задната седалка.

Рап погледна в огледалото. Дюмон беше учил в Масачузетския технологичен институт заедно със Стивън, малкия брат на Рап. Компютърният гений се беше сблъскал с федералните власти след опит за проникване в компютрите на една от най-големите нюйоркски банки. Рап накара Кенеди да се застъпи за него. Вместо затвора Дюмон избра да работи за Лангли. Досега Рап почти не го беше виждал да се ядосва.

— Какво има, Маркъс?

— Лайняна работа, Мич.

— В какъв смисъл?

— Изобщо не мога да припаря до системата им.

— Защо?

— Тия гадове използват някаква тежка защита… като китайците или нашите хора във Форт Мийд^[2]. Говоря ти за свръхмодерна защитна стена.

Рап нямаше представа за какво говори хакерът, но се опита да помогне:

— По-лесно ли ще бъде, ако се върнеш в Лангли на по-мощен и по-бърз компютър?

Дюмон го погледна в огледалото с изражение, което казваше: „Не се преструвай, че разбираш нещо“.

Рап сви рамене:

— Само се опитвам да помогна.

Дюмон продължи да трака с пръсти по клавиатурата.

— Искам да кажа, че това не е нормално — обясни. — Единствените хора, които плащат за толкова скъпа защитна система, са абсолютните параноици, и то не от онези, които се страхуват от сянката си само защото така им харесва. Говоря ти за хора, които наистина имат какво да крият.

Рап гледаше Хърли и телохранителите, но още мислеше за притесненията на Дюмон. Хер Обрехт щеше да се окаже по-интересна личност, отколкото бяха очаквали.

След кратък разговор Хърли даде визитна картичка на един от охраната и се върна в колата.

— Как мина?

— Симпатяга — отбеляза Хърли, като се облегна назад и оправи сакото си.

— Британец?

— Не, един от нашите. Зелена барета. Другите двама са британци, а третият ми се струва, че е от полските спецчасти.

— За кого работят?

— За Обрехт.

— Директно за него? Не са ли към фирма?

— Не. Наел ги е преди около месец.

Това бе интересно съвпадение.

— Нещо друго?

— Да. Написах номера си на картичката и му казах да го даде на шефа си. Гледай… — Хърли посочи отсреща. — В момента му се обажда. — Бодигардът държеше слушалка в едната си ръка и картичката на Хърли в другата. — Казах му да съобщи на шефа си, че искам да поговорим за Луи Гоулд.

Това изненада Рап.

— Харесва ми — отбеляза той. — Ако Гоулд ни е казал истината, Обрехт много ще се уплаши.

— Мислиш ли, че ще ми се обади?

— Не. По-скоро ще накара адвокатите си да се обадят в Интерпол, ще те провери и ако информацията на картичката ти е вярна, чак тогава може да ти позвъни. Обаче, понеже е събота, можем да го очакваме най-рано в понеделник.

— Да… сигурно си прав.

Погледаха бодигарда още няколко минута. След малко Рап каза:

— Знаеш ли какво си мисля? Маркъс още не може да проникне в сървъра на банката. Каза, че имат много яка защита.

— Не се изненадвам. Сега банките обръщат голямо внимание на сигурността.

— Това е различно — заяви Дюмон от задната седалка. — Не е нормалната система за сигурност.

— Мисълта ми е — продължи Рап, — че Обрехт изглежда твърде загрижен за сигурността. Прилича ли ти на човек, който ще седне с някой агент на ФБР и ще споделя по собствено желание поверителна информация за финансовите трансакции на клиентите си?

Хърли се намръщи:

— Не, не ми прилича.

— Тая работа намирисва. Мисля, че някой се опитва да ни метне.

Рап забарабани с пръста по кормилото и тъкмо се канеше да предложи да се връщат в градчето при Колман, когато иззад близкия ъгъл се показа тъмносиво пежо. Когато наближи портала на имението, колата намали — което не беше странно, щом човек види масивна врата от ковано желязно и въоръжена охрана. Стъклото на Рап беше смъкнато и той се облегна на кормилото, за да разгледа по-добре шофьора и пътниците в пежото. Имаше четирима души, всичките с катраненочерна коса и мургава кожа. Шофьорът имаше гъсти мустаци, но този, който привлече вниманието на Рап, беше возещият се на задната седалка. Когато двете коли се изравниха, погледите на двамата мъже се срещнаха и на лицето на непознатия Рап видя изненада и страх.

Пежото отмина бързо и преди Рап да успее да изкаже мислите си, Хърли рече:

— Какво, по дяволите, правят четирима мангали в Швейцария в събота вечер? Едва ли разглеждат забележителности.

Рап не знаеше дали мъжете бяха афганистанци, но беше сигурен, че онзи на задната седалка го позна. Той превключи на скорост и погледна в огледалото.

— Видя ли онзи тип на задната седалка?

— Да… гледаше, сякаш е видял призрак. — Хърли погледна назад. — И дори не спряха да си поприказваме. Я обърни и давай след тях.