Винс Флин
Комбинаторът (44)

44.

Лангли, Вирджиния, САЩ

Кенеди за осми път пусна крайния обработен вариант на записа. Шокът не беше така силен, както при първото или второто гледане и това я накара да се запита колко пъти трябва да го гледа, докато този ужас престане да й прави впечатление. Знаеше, че това никога няма да се случи, но тайно се надяваше, че може да стане.

На вътрешната памет на камерата имаше точно два часа запис. Два часа от най-жестокото, нечовешко насилие, което Кенеди бе виждала, макар да знаеше, че такива неща се случват. И преди беше виждала подобни записи. Саддам Хюсеин имаше много такива. Не й се налагаше обаче да гледа повече от една-две минути от тях, защото специалистите ги преглеждаха преди нея. Тя получаваше само отделни откъси, съдържащи важни за разузнаването кадри.

Сега бе принудена да изгледа целите два часа. Направи го по време на полета от „Баграм“. Сутринта, след като Хайек им показа записа, научиха, че тялото на Хъбард е било открито в един склад в индустриалната зона на Джелалабад. Бил застрелян с един куршум в главата. Малко преди обяд Майк Неш я посъветва да се върне в главната квартира. Кенеди предпочиташе да остане, но той настоя. Каза й, че след смъртта на Рикман и Хъбард най-лошото е отминало. Тя трябваше да се върне във Вашингтон, където много хора очакваха обяснения. Беше прав. Всички знаеха, че ще бъде трудно. Кенеди трябваше да се върне в Америка и да остави Неш и Шниман да се погрижат за нещата тук.

Тя бе обучена да се справя с трудностите на професията си, но все пак си оставаше човек. Да гледа как Рикман умолява мъчителите си да спрат, беше едно от най-съсипващите неща, които бе виждала. Предчувствието за мрачния край тегнеше над сцената. Не следваше неочакван хепиенд, в стаята нямаше да нахълтат командоси от спецчастите и да застрелят двамата похитители. Тя вече знаеше края и това правеше гледането още по-мъчително. Цялото облекчение, че след смъртта на Рикман тайните й ще бъдат съхранени, отстъпи място на смразяващото чувство за вина, че търси утеха в смъртта на човек, за когото е носила отговорност.

Рап както винаги отгатна мислите й. По някое време, докато прелитаха над Европа, Кенеди огледа седалките в самолета и реши, че всички или спят, или се опитват да спят. Беше време да види целия разпит. Пусна лаптопа и загледа последните два часа от живота на Рикман. През повечето време плака. Някъде към края Рап се приближи от лявата й страна и затвори лаптопа. Тя свали слушалките от ушите си.

Той седна срещу нея, наведе се и попита:

— Защо си причиняваш това?

Кенеди се опита да се успокои, избърса очите си с ръкава на пуловера.

— Трябваше да го изгледам. Трябва да знам какво им е казал.

Рап бавно, неодобрително поклати глава:

— Не е вярно. Половината от това, което Рик казва, не се чува дори без страничен шум… а тук, на петнайсет хиляди метра височина, не можеш да разбереш и двайсет процента. Аудиозаписът трябва да се изчисти и в момента нашите хора в Лангли правят точно това. Щом кацнем, ще получиш пълен запис на казаното от Рик. След двайсет и четири часа ще имаш доклад за вероятните вреди и ние ще се заемем да ги неутрализираме. Няма никаква причина да гледаш това, освен ако не искаш да се самоизтезаваш.

— Томас винаги ми е казвал, че трябва да разбера колко точно може да загрубее играта.

Имаше предвид Томас Станфийлд, своя учител в занаята и предшественик на сегашния й пост. Рап много уважаваше този човек, но понякога му се струваше, че началничката му се престарава, когато се опитва да се мери със стандартите на Станфийлд и легендите за него.

— Ти никога не си имала проблем да се абстрахираш от тези неща. Не се самоизмъчвай сега. Вината не е твоя. Никой не е виновен. Това е част от работата ни.

— Точно тази част не ми харесва.

— Никой от нас не я харесва, но продължаваме напред. — Рап стисна ръката й. — Преди време един човек, когото много уважавам, ми каза да си поплача, а после да се стягам и да се връщам в играта.

— Стан?

Рап кимна. Коравият, безкомпромисен Стан Хърли бе известен с особените си методи за окуражаване.

— Ами ако не мога? — попита Кенеди.

— Тогава отиди да говориш с нашия любим психиатър.

Такъв разговор бяха провели в самолета. Сега Кенеди се завъртя със стола и погледна дърветата около река Потомак. Още не си беше уговорила среща с доктор Люис, но смяташе да го направи. Имаше нужда от помощта му, за да се справи с чувството на вина и облекчение. Проблемът беше да намери време. Дните й бяха запълнени със срещи, отложени заради спешното заминаване за Афганистан или организирани след връщането й със съюзници, искащи да обсъдят инцидента с Рикман. Налагаше се дори да отиде до Конгреса. Искаха да им докладва този следобед и Кенеди им беше подготвила изненада.

Анализът на ДНК от пробите, събрани от Хайек в помещението за изтезания, разкриваше нещо интересно. Единият от хората на видеозаписа беше Уафа Задран, лежал три години в „Гуантанамо“. Неколцина членове на Смесената комисия по разузнаването ожесточено критикуваха ЦРУ и Пентагона заради центъра за задържане в Куба и твърдяха, че служи като средство за вербуване на терористи. Тези политици вярваха в опасната теория, че ислямските фанатици мислят, действат и се държат като всички други хора и ако си добър към тях, и те ще са благосклонни към теб. Това мнение в най-добрия случай можеше да се дължи на наивност, а в най-лошия — на користни подбуди. Каквато и да беше истината, то не помагаше в борбата срещу ислямския тероризъм. Задран бе поредното доказателство за провала на късогледата им политика, но Кенеди познаваше много добре тези политици. Те никога нямаше да поемат отговорността за действията си.

На вратата се почука и влезе жена на видима възраст около петдесетте. Бети Уолнър беше директор на Отдела за връзки с обществеността.

— Всички са готови — каза тя. — Имам ли разрешение да пусна клипа?

Въпросният клип беше начинът да успокоят паникьосаните си агенти и информатори. Идеята беше на Чък О’Браян, директора на Националната служба за секретно разузнаване. Както се изрази той:

— Мъртъвците не издават тайни. Това ще сложи край на паниката.

Отначало Кенеди беше против идеята. ЦРУ не обичаше да показва пред обществеността поверителни кадри, а този запис отговаряше на всички условия за поверителност. Везните окончателно натежаха в полза на това решение, след като терористите пуснаха в интернет втори преработен клип от изтезанията на Рикман. Стана очевидно, че ще се опитат да използват докрай кадрите от записа и ще представят нещата така, сякаш американецът все още е жив. Идеята на О’Браян трябваше да осуети плана им. Публикуването на клипа от смъртта на Рикман щеше да прекъсне играта като късо съединение. Освен това то беше сериозна възможност да поставят талибаните в неловко положение, като покажат как един от хората им екзекутира двама от своите. Щяха да изглеждат като аматьори.

— Да, Белият дом даде зелена светлина — отговори Кенеди, като посегна към чая си.

— Получих много молби за интервюта с теб — съобщи Уолнър.

— В момента съм прекалено заета.

— Знам, но ще трябва да дадеш изявление. Да разкажеш за Рикман и Хъбард и колко много са направили за родината. Трябва да го направиш.

Кенеди кимна:

— Да, ще му дойде времето.

— Трябва да е днес.

Кенеди не се засегна. Уолнър просто си вършеше работата.

— Ще се постарая да подготвя нещо до вечерта.

— Освен това ще бъде много полезно, ако се срещнеш с петима-шестима репортери.

— Неофициално ли?

Уолнър поклати глава:

— Не и в този случай, Айрини. Твърде сериозно е. Чете ли днешните вестници?

— Не.

— Кресльовците на Капитолия са побеснели заради реинтеграционната програма и насилието между наши и афганистански служители. Обвиняват Белия дом, а ти си по средата на огъня. Ще те привикат в някоя комисия пред камерите и ще те разпънат с въпроси. Най-добрият ти шанс е да започнеш да обмисляш отговорите си отсега.

Кенеди погледна към късия коридор в другия край на стаята, свързващ кабинета й с този на заместник-директора. Стоуфър се приближаваше с група от най-близките й съветници. Тя нямаше сили да се занимава с медиите сега. Искаше да чуе какво имат да кажат съветниците й. Обърна се към Уолнър:

— Измисли план и ела след няколко часа да ми го разкажеш.

Уолнър излезе, а Кенеди взе чашата си и отиде в къта за сядане, състоящ се от дълъг диван с гръб към прозореца, правоъгълна масичка и четири кресла — две срещу дивана и по едно от двете страни на масичката. Тя седна на обичайното си място и остави чашата върху стъкления плот.

— Е, какво е положението? — попита съветниците.

Директорът на Службата за секретно разузнаване погледна първо Стоуфър, после Рап и се покашля:

— Айрини, всички сме много разстроени. Ужасно е, но предвид обстоятелствата смъртта на Рик не е чак толкова фатално бедствие. Знам, че звучи жестоко, но такава е действителността на работата ни.

— Това ли е твоята оптимистична гледна точка?

О’Браян я погледна леко смутено:

— Не се гордея, но ако така го тълкуваш, това си е твое право. — Той нервно завъртя златната венчална халка на безимения си пръст. — Можеше да бъде сто пъти по-лошо.

Кенеди свали очилата си и потърка очи.

— Понякога не изглежда така.

— Спомняш ли си Бъкли? — мрачно попита О’Браян.

Бил Бъкли беше началник на бейрутското представителство на ЦРУ, отвлечен от „Хизбула“ през 1984 г.

Кенеди си спомняше Бъкли. Беше приятел на родителите й. След отвличането и последвалите изтезания похитителите му бяха измъкнали информация за цялата му мрежа от шпиони и информатори. Един по един тези хора просто изчезнаха или бяха намерени мъртви. Катастрофата парализира дейността на ЦРУ в региона за повече от десетилетие.

— Мисля, че тази седмица всички сме мислили много за Бил. — Кенеди се загледа в чашата си за момент и призна: — Прав си, можеше да бъде и много по-лошо, но по някаква причина това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Не искам да прозвучи коравосърдечно, но за Рик сигурно е било облекчение. След всичко, което е преживял… — О’Браян поклати глава. — Не пожелавам това и на най-лошия си враг.

Дали заради сътресението, или защото винаги бе разсъждавал така, Рап не разбираше емоциите, които всички споделяха. Това беше ЦРУ, и по-точно Службата за секретно разузнаване. Отделът бе пълен с корави копелета от всички военни и разузнавателни подразделения. Работата им беше да поемат рискове, да изпълняват мръсни поръчки. Можеха да отричат изтезанията, като ги наричат „интензивни методи за разпит“, но методите, използвани и от Рап, и от Рикман, не бяха просто „интензивни“. Такъв бе светът, в който работеха. Неприятно беше, че Рикман е бил подложен на такива жестокости, но все пак те бяха професионалисти. Имаше и още нещо, което го глождеше, но не можеше да определи защо. Имаше чувството, че нещо не е наред, че нещо не пасва.

— Как е главата?

Рап се обърна към Кенеди, която го гледаше. Той се чувстваше добре, само малко уморен.

— Добре съм.

Тя присви очи и отбеляза:

— Изглеждаш, сякаш те боли.

— Не… само си мислех за нещо. — Рап се облегна на масата и събра ръцете си отпред. — Добре, какво става с онзи кретен от ФБР?

— Нещо много интересно. Скот го е видял да се вози със стария ни приятел сенатор Ферис.

— Имаме ли аудиозапис?

— Не, за съжаление.

— Трябва ли да се притеснявам заради Уилсън?

Кенеди поклати глава:

— Тази сутрин има среща при директор Милър. Обсъдихме въпроса и Милър ме увери, че Уилсън вече не е проблем.

— Хубаво. — Рап бързо смени темата. — Ами записът от разпита? Чух, че Рик ги е пратил малко за зелен хайвер.

— Така е — намеси се Стоуфър, като отвори една кожена папка. — Подхвърлил им е няколко имена… на хора, които, доколкото знам, не работят за нас.

— Кои? — поинтересува се Кенеди.

Стоуфър намести очилата си и прочете:

— Алексей Гарин от руската Служба за външно разузнаване, Дирекция С. — Подсвирна леко. — Малко хора ще повярват на това.

— Не съм сигурна, че някой ще има куража да се разправя с Алексей. Той не се колебае, когато трябва да убие някого.

Всички се съгласиха и Стоуфър продължи:

— Шахрам Джафари, директор на Иранската служба за атомна енергия. На това също трудно ще се хванат, но иранците са такива параноици, че ще вгорчат живота на Джафари — поне за известно време. Ще го скъсат от проверки, докато докажат, че е чист. Последният не е толкова невинен. Рик е споменал Надим Ашан от ОРС. Той реално не работи за нас, но е ценен съюзник.

— Защо му е на Рик да замесва Ашан? — попита Рап.

О’Браян си сипа чаша кафе и предположи:

— Може би това е било първото име, което му е хрумнало. Бил е готов на всичко, за да спре болката. Знаеш как е.

Рап знаеше, но Рикман не беше толкова глупав. Със сигурност е имал готов списък в главата.

— Трябва да проучим отношенията му с Ашан. Да видим дали няма да изскочи нещо.

— Вече го правим — увери го Стоуфър.

Вратата на кабинета се отвори и влезе Стан Хърли.

— Извинявайте за закъснението. Какво пропуснах?

Рап погледна учителя си, който се приближи до масата със спокойна плавна походка. Седемдесетгодишният старец изобщо не приличаше на неизлечимо болен от рак. Походката на Хърли беше единственото нещо в него, което издаваше възрастта му. Той беше корав мъж, с труден характер и резки маниери. Сега Рап го виждаше за първи път, след като бе научил за раковото му заболяване. За частица от секундата му се прииска да стане и да го посрещне, може би да го прегърне, но поривът бързо премина. Хърли не беше по прегръдките. Не обичаше пряк контакт с хора, затова Рап само му кимна.

Кенеди и Стоуфър бързо разказаха на Хърли какво са говорили досега. След като свършиха, О’Браян се намеси:

— Айрини, Бети иска да дам изявление пред пресата. Да кажа нещо за Рик, Хъб и саможертвата им.

Кенеди кимна:

— Би било добре. Благодаря.

Известно време никой не проговори. Всички гледаха Рап, който стискаше и разпускаше ръце, сякаш правеше упражнение за успокояване на нервите. Стоуфър заговори първи:

— Мич, какво има?

Рап не беше сигурен, че е най-подходящият момент, но знаеше, че е най-добре да сподели мислите си сега:

— Съжалявам, ако ще ви разваля купона, но нещо не е наред.

— Какво не е наред? — попита Кенеди.

— Всички си отдъхвате с голямо облекчение, само аз не мога да се отърся от чувството, че някой се опитва да ни изиграе.

— Не разбирам — сподели О’Браян. — Нали Рик е мъртъв?

Рап не беше подготвен да отрече това твърдение, но и не бе убеден, че Рикман вече не е между живите.

— Виждаше се в тайната квартира — продължи той, като си спомни четиримата мъртви бодигардове. — Отвличането беше изпълнено изключително прецизно. Дори ние бихме се гордели с така проведена операция. — Погледна Хърли. — Най-модерната охранителна система е била обезвредена, без нашите наблюдатели в Лангли да заподозрат нещо. Четири куршума, четирима убити телохранители и нито изстрел повече… всичките със заглушител. Сейфът е отворен, не разбит, а лаптопът на Рик, всички документи, пари и бог знае още какво — изчезнали. И няма нито един свидетел.

— Не схващам накъде биеш — искрено призна Стоуфър.

Кенеди потърка челото си. От самото начало знаеше, че Мич няма да приеме това. Нямаше как да е просто. Стоуфър, от друга страна, твърде много уважаваше Рап. Излязъл от средите на анализаторите, той бе виждал твърде много свои предшественици да се отнасят към хората в секретното разузнаване с пренебрежение. Затова полагаше всички усилия да се вслушва в гласа на подчинените си.

— Съгласен ли си, че Рик е мъртъв? — попита Кенеди.

Рап се замисли за момент, преди да отговори:

— Не съм сигурен.

О’Браян изстена:

— Стига, Мич, не може да е толкова сложно. На записа се вижда как умира. Виждаш паниката на лицата на двамата мъчители, когато осъзнават какво са направили. Чуваш гнева в гласа на третия мъж, когато не напипва пулс.

— Да… знам — отговори Рап с тон, сякаш сам не си вярваше.

— После третият мъж екзекутира другите двама. Знаем, че това е реално, защото намерихте телата на същото място, където се виждат на видеозаписа.

— Да, но не намерихме трупа на Рик.

— Това изобщо не ме изненадва — уверено заяви О’Браян. — Опитват се да ни убедят, че е още жив. Сега ще пускат малко по малко части от разпита, обаче не знаят, че ние го имаме целия, защото са взели картата, без да правят сметка, че камерата има вътрешна памет.

Рап не беше толкова сигурен, но реши да се придържа към онова, което знаеше:

— Някой, или по-скоро няколко души нападат тайната квартира и застрелват абсолютно прецизно охраната. После Рик е закаран в друга къща само на няколкостотин метра от неговата, вероятно от същите хора. Там започват да го измъчват и след няколко дни той умира. Трети мъж, който очевидно командва операцията, се ядосва и изпразва пълнител с петнайсет патрона в двамата, които са прецакали нещата.

— И твоята теза е…? — попита О’Браян, сякаш досега всичко му звучеше съвсем логично.

— Ние сме стрелци — продължи Рап, като посочи себе си и Хърли. — Ако бяхме атакували тайната квартира, нещата щяха да се развият по същия начин. По един куршум в главата на всеки бодигард. Ако бяхме взели Скот и неговите момчета, щяхме да изхабим някой и друг куршум повече… мисълта ми е, че винаги има стил на действие. Добрите стрелци са дисциплинирани. Няма значение колко сме ядосани, ние не изпразваме цели пълнители в хората само защото не сме на кеф.

Хората около масата обърнаха очи към Хърли, за да чуят неговото мнение. Той поглади с пръст сухите си устни и кимна:

— Има право.

— Може да е изключение — възрази О’Браян. — Да хвърлиш толкова усилия, за да отвлечеш Рик, и после да го оставиш да умре, след като си го пречупил, но едва е започнал да говори. — Той замълча, представяйки си се в същата ситуация. — Аз бих изпуснал нервите си, дори само за секунда.

— Нека така да го кажа. Хората, които са нападнали тайната квартира, са били професионалисти. Двамата биячи, които са измъчвали Рик, не са професионалисти. Това личи по самите им движения. Третият мъж… — Рап поклати глава. — Той вече е друга работа. Докато гледам записа, все ми се струва, че играе за пред камерата.

— Звучи ми малко пресилено, Мич — отбеляза Кенеди.

— Може и така да е. Обаче четохте ли доклада от балистиката? — Другите поклатиха глави, затова Рап продължи: — Трима от телохранителите са застреляни по средата на челото с деветмилиметрови куршуми. И тримата са били на долния етаж. Четвъртият е бил застрелян в тила с 45-и калибър. Той е бил на горния етаж и е отивал към стълбите. Личното оръжие на Рик беше 45-калибров „Кимбър“.

— Чух такива намеци — отбеляза О’Браян с видимо неодобрение. — Мисля, че четвъртият бодигард е бил вътрешният човек на похитителите и Рик го е разкрил в последната минута, затова го е застрелял.

— Ами дезактивирането на охранителната система?

— Бодигардовете са знаели кодовете за задействане и дезактивиране.

— Да, но не и кодът за прекъсване на сателитното наблюдение. Да се изключи цялата система, камерите, всичко… само Рик можеше да го направи. Или Маркъс. Не банда талибани.

— Те са живеели с Рик — намеси се пак Кенеди. — Напълно е възможно да са видели как въвежда кодовете.

— Хубаво, ами сейфът? Бил е отворен без никакъв опит за разбиване. Сидни го провери. В коридора на горния етаж всичко беше в кръв, но върху сейфа нямаше и петънце. Тя изказа много логичното предположение, че е бил отворен от човек, който не е бил ранен. Отначало предположих, че просто Рик е бил много страхлив и го е отключил още щом са допрели пистолет в главата му. Обаче, ако вярваме на това, което виждаме на записа, той се оказва адски корав мъж. Трябвало е да го смажат от бой, за да го принудят да отвори сейфа, а в такъв случай по него щеше да има следи от кръв.

— Не знам, Мич — поклати глава Стоуфър. — Не звучи много убедително.

— Знам, но хайде… помислете за минута. Влезте в кожата на разузнавачи и помислете как ние планираме тези неща. Какви усилия полагаме, за да заблудим врага, когато целта ни е съвсем друга.

Кенеди винаги подкрепяше откритите дискусии, но тази теория щеше да доведе до параноичното мислене, при което започваш да виждаш чужди шпиони навсякъде около себе си.

— Нима искаш да ни кажеш, че Рик стои зад собственото си отвличане? Че го е организирал, после е изтърпял тези ужасни мъчения и сега е още жив?

Рап знаеше колко абсурдно звучи, но не можеше да се отърси от чувството, че има нещо, убягващо засега от мисълта му, което би могло да обясни подозренията му. Той стана и отиде до прозореца.

— И аз не знам какво да мисля.

— Мич, мисля, че това е прекалено — обади се О’Браян, като поклати глава.

Рап се обърна към едрия ирландец:

— Прочете ли предварителния доклад на Сидни?

— Не.

— Прочети го. Разгледай снимките от тайната квартира. Виж с каква прецизност е изпълнено всичко. Постави се на мястото на похитителите. Всичко е изпълнено безупречно.

— Не казвам, че не е така — защити се О’Браян, отказвайки да погледне от ъгъла на Рап.

— Сега виж другата част. Същата група професионалисти оплескват нещата, убиват Рик и после се избиват помежду си.

— Това се вижда на записа. Фактите са неоспорими.

— Така е. Същите хладнокръвни главорези, които са обезвредили тайната квартира, губят всякакво самообладание само няколко дни по-късно, случайно записват всичко на видео и оставят записа, за да го открием.

— Не са издържали на напрежението. В напечена ситуация не всеки мисли трезво като теб.

— А пък някои хора са адски хитри. Ние виждаме това, което искаме да видим. Защото алтернативата Рик да е още жив и да разкрива тайните ни е немислима. — Рап се върна до масата и добави: — Честно ми кажете. Има ли някой от вас, който не си отдъхна, когато видя на записа, че Рик умира?

Всички поклатиха глави.

— Това страшно улеснява живота ни.

— Мич — намеси се Стоуфър, — разбирам теорията ти, но тези терористи не са най-умните хора на света. Това, че са се прецакали и провалът им подпомага нашите по-мащабни стратегически цели, не означава, че се опитват да ни измамят.

— Знам, но не мога да се отърся от чувството, че опасността още не е отминала. Трябва да проверим внимателно всичко. Трябва да видим какво се е случило с парите, които е раздавал Рик. Къде, по дяволите, е лаптопът му и имаме ли представа какво е съдържал? И през цялото време, докато търсим тази информация, трябва да си задаваме един въпрос.

— Какъв? — поинтересува се Кенеди.

— Какво да очакваме, ако нарочно са оставили записа, за да го намерим.

— О, стига — измърмори О’Браян. — Това е несериозно.

Кенеди погледна Хърли. Старецът изглеждаше замислен — вглъбен в обширната мислена информационна банка, натрупана от богатия му практически опит.

— Стан, какво мислиш?

Отначало Хърли не чу въпроса. Умът му беше другаде, далеч назад в миналото, когато играта се играеше по други правила.

— Мисля, че Мич може да е прав. Разбира се, може и да греши, но няма как да си позволим да не проучим тази възможност.

— Не съм сигурен, че можем да си позволим да се ровим в това — възрази О’Браян. — Жестоката истина е, че Рик е мъртъв и много хора искат да остане така.

Хърли замърмори, както правеше, когато се ядосаше. След като изръмжа нещо под носа си, каза:

— Значи предлагаш всеки път, когато ни се стовари такава гадост, да си заравяме главата в пясъка? Това е най-малоумното нещо, което съм чувал.

Външен човек би очаквал О’Браян да се обиди от думите на Хърли, но всички толкова бяха свикнали със стила на стареца, че никой не приемаше критиките му лично.

— От самото начало изглежда, че някой ни разиграва — продължи Хърли. — Талибаните нямат достатъчно опит, за да изпълнят нещо такова. Може да са участвали… да са осигурили хора, дори да са превзели тайната квартира, но е абсурд да са наели Гоулд. Организаторът на всичко това мести хората като пионки върху дъска за шах, както правеха руснаците навремето. Познавал е достатъчно Мич, за да е наясно, че когато му подхвърли информацията за кучето, веднага ще отиде да провери. Сигурно са следили Хъбард, защото само минути след като е казал на Мич за ветеринарната клиника, са изпратили Гоулд на мястото и са извикали корумпирания полицейски началник да почисти. Това не е дело на талибаните. Прекалено сложно е.

Стоуфър се обади смутено:

— Руснаците ли подозираш?

Хърли сви рамене. Не се бе замислил конкретно за това, но всичко беше възможно.

— Не знам кой е организаторът, но който и да е, трябва да е адски хитър. Режисирали са този театър и сега ни водят за носа. Склонен съм да се съглася с Мич. Хора, които са си дали труда да организират всичко това, няма да зарязват трупове и камери, освен ако не искат ние да ги намерим.

Кенеди почувства ново надигащо се главоболие, и не защото се ядосваше на Хърли и Рап, а защото знаеше, че са прави. Някой се опитваше да ги подлъже, че са избегнали най-лошото.

О’Браян започна да спори с Хърли и Рап. Кенеди стана и отиде при бюрото си. Никой от другите не забеляза. Тя отвори горното чекмедже и извади шишенце тиленол. Изтръска две малки червени хапчета в дланта си и ги глътна с малко вода.

— Господа. — Не й обърнаха внимание, затова повиши глас, докато всички млъкнаха и погледнаха към нея. — Трябва да намерим трупа му. Дотогава ще приемем, че е още жив.

О’Браян си отвори устата да каже нещо, но Кенеди вдигна ръка като регулировчик и добави:

— Официалната ни позиция е, че Рик е мъртъв. Но неофициално започваме да разследваме, ако не за друго, то за да разберем коя разузнавателна служба стои зад това.

Рап се изправи. За първи път след излизането си от болницата изпита прилив на енергия. Закопча сакото си и каза:

— А когато разберем кой стои зад всичко…?

— Ще му изпратим много лична честитка.