Винс Флин
Комбинаторът (31)

31.

Военновъздушна база „Баграм“, Афганистан

Уилсън беше отново на главния пропуск на болницата и пъпчивият войник недоумяваше как някаква необразована латиноамериканка е успяла да попречи на девет специални агенти от ФБР да си вършат работата. Единствената причина Уилсън да не се разкрещи на прекалено скъпоплатените си и прекалено квалифицирани кадри бе фактът, че самият той не бе успял да преодолее съпротивата й, а все пак командваше.

Той обаче не беше стигнал до сегашната си позиция, като се е отказвал при всяко препятствие, което му се е изпречвало. Не, Джоел Уилсън не беше толкова лесен! Ако тази кучка горе си мислеше, че може да му се опъва, скоро щеше да получи хубав урок. Като барабанеше нервно по плота на регистратурата, той попита:

— Кой командва това място?

— Съжалявам, сър, какво имате предвид по-конкретно?

— Това място! — повтори Уилсън, като вдигна ръка и посочи цялото фоайе.

Този разговор затвърждаваше убеждението му, че армията се е превърнала в бунище за най-малоумната паплач на цяла Америка.

— Бригаден генерал Ърл Крайцер, сър.

Уилсън пропусна името с пренебрежение.

— А болницата?

— Полковник Уайман, сър. Той е командир на медицинския батальон. Подполковник Брънкхорст е началник-щаб.

— Тук ли са сега?

— Подполковник Брънкхорст е тук, сър. Мога ли да попитам за какво става въпрос? — Младежът вдигна телефонната слушалка от таблото пред себе си. — Тя ще иска да знае.

— Става въпрос за грубиянката от интензивното отделение. Някоя си… сержант Санчес.

Очите на младежа от Канзас се разшириха тревожно и той остави слушалката върху таблото.

— Главен сержант Санчес?

— Да, същата.

Младокът се огледа плахо на всички страни.

— Теоретично, сър, подполковник Брънкхорст е по-старша, но истината е, че на практика главен сержант Санчес командва това място.

— Мамка му! — изруга Уилсън и удари с ръка по плота.

— Дано не сте направили нещо, за да я ядосате, сър. — Младокът се наведе напред и добави шепнешком: — Тя е човек, с когото не е препоръчително да се карате.

— Хайде бе!

Уилсън беше на път да си изпусне нервите, но в този момент видя нещо изключително странно. По коридора към него се приближаваше една от бившите му подчинени във ФБР, Сидни Хайек. В миналото двамата имаха сложни отношения, които тя провали. От сигурни източници той знаеше, че сега Хайек работи в ЦРУ. Уилсън се показа във фоайето.

— Сидни! — извика и й помаха приятелски. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя тук.

Хайек обикновено умееше да скрива емоциите си, но сега не успя. Джоел Уилсън беше единствената причина да напусне ФБР.

— Какво правиш тук? — сопна се тя.

Уилсън се ухили с момчешката усмивка, с която толкова се гордееше.

— Аз задавам въпросите тук. — Посегна да докосне рамото й, но тя отстъпи бързо назад. Той се опита да замаже положението: — Изглеждаш супер.

Тя скръсти ръце и погледна хората зад него.

— Какво правиш тук?

— И аз се радвам да те видя, Сидни. Жалко е, че трябваше да дойда до другия край на планетата, за да те срещна пак. Имаш ли време да пием по кафе?

Хайек не отговори. Не разбираше какво става. Пред нея стоеше мъжът, който бе разрушил живота й. Мъжът, който я беше тероризирал сексуално и почти я тласна към самоубийство. Той знаеше всичко, но въпреки това сега стоеше пред нея и се държеше така, сякаш бяха добри приятели.

— Няма да пия кафе с теб — отсече тя, като си спомни съвета на психотерапевта си да бъде твърда и непоколебима.

— Жалко, защото помощта ти може да ми бъде полезна. Чувам, че от известно време си в Лангли. С какво се занимаваш там?

— С какво се занимавам, е поверителна информация. Не ти влиза в работата.

Уилсън се изсмя гръмогласно:

— Сигурно не знаеш каква е новата ми работа в Бюрото. Станах началник на Отдела за контраразузнаване. Нали се сещаш… хората, които шпионират шпионите и други такива неща.

Хайек сви рамене в опит да изрази мислите си: „Изобщо не ми дреме с какво се занимаваш“.

Уилсън се наведе към нея и се усмихна лукаво:

— Твоята работа всъщност е моя работа.

На Хайек й се искаше да изчезне. Направи крачка встрани и каза:

— Имам работа.

Понечи да се отдалечи, но той я сграбчи за ръката.

— Не бързай толкова, госпожичке.

Тя се завъртя и вдигна юмрук.

— Махни си проклетите ръце от мен!

Уилсън я пусна и вдигна умиротворително ръце:

— Успокой се де. Нападение над федерален агент е най-сигурният начин да влезеш в затвора.

— А какво ще кажеш за сексуален тормоз над федерален агент?

След като бе потискала емоциите си с години и беше мислила, че се е отървала от този неуравновесен маниак, тя вече не можеше да овладее нервите си.

Уилсън се беше оправял с нея в миналото, щеше да се справи и сега.

— Виждам, че арабският ти темперамент не се е усмирил.

— Аз съм наполовина ливанка, наполовина американка, надут бял пуяк такъв!

Достатъчно високо, за да го чуе тя, Уилсън прошепна:

— Няма по-страшно наказание от злобата на отхвърлена жена.

— Това ли си повтаряш постоянно? Мислиш си, че като си мой шеф и измисляш фалшиви оправдания, за да оставаш насаме с мен, можеш да ме вкараш в леглото си? Нима си въобразяваш, че отказът да легна с теб по някакъв начин показва, че те желая?

Бе повтаряла това безброй пъти по време на терапията с доктор Люис, щатния психиатър на ЦРУ. Хайек беше възпитавана в традиции, от които се опитваше да се освободи. Баща й, ливански емигрант, очакваше от нея да стане най-много медицинска сестра. За него жените имаха точно определено място в този свят и то не допускаше носене на оръжие, значка и преследване на злодеи. Искаше да ожени красивата си дъщеря на осемнайсет за сина на един от приятелите си. Всичко беше уредено. От нея се очакваше да започне да му ражда внуци веднага. Без знанието й дори бяха запазили час в църквата „Сейнт Марън“. Отлична ученичка, Сидни бе привлякла вниманието на училищния съветник в гимназията. Когато баща й обяви плановете си за нея, тя вече знаеше не само че е приета в Чикагския университет, ами и че се отдаде изцяло на учението.

Целият й свят сякаш се срина за няколко дни. Тя отказа да се подчини на баща си и той я изхвърли на улицата. В тази класическа игра на „аз ще ти покажа“ нито бащата, нито дъщерята искаха да отстъпят. С времето все повече се отчуждаваха и в един момент Хайек осъзна, че може да оцелее и без семейството си. Състудентите й в Чикаго станаха новото й семейство, а после ФБР — новият й живот. Тя откри независимостта и се зарече никога повече да не се превръща в жертва. Никога повече да не позволява мъж да командва живота й. Справяше се отлично, докато не срещна майстора на манипулациите Джоел Уилсън.

През безкрайните терапевтични сеанси доктор Люис й помогна да разбере, че си е изградила някои много вредни защитни механизми. Най-очевидният от тях беше потискането на чувствата. Тя бе свикнала просто да свежда глава, да преглъща горчивината и да продължава нататък. Когато Уилсън започна да я тормози, още повече се затвори в себе си.

„Повече няма да мълча“ — помисли си сега.

— Надявах се да получиш помощ, след като избяга от Бюрото, но не изглежда да има ефект.

— Задник такъв! Никой друг не умее да изкривява фактите като теб. — Хайек се обърна към другите мъже, облечени с черни костюми или с по-ежедневни дрехи. — На някого от вас харесва ли му да работи за този кретен? — Всички я гледаха с каменни лица. — Никога не му се доверявайте. Никога… нито за секунда, защото той не уважава никого освен себе си. Мисли се за единствения достоен човек във Вашингтон. Всички други са заменими.

— Достатъчно! — изкрещя вбесен Уилсън. — Не ме интересуват психичните ти проблеми. Тук съм в качеството на официално лице и ти ще отговаряш на въпросите ми.

— Я си го начукай, задник. Ако искаш да говориш с мен, първо ще се обадиш на адвоката ми.

Уилсън се ухили:

— Вече имаш адвокат? Значи криеш нещо.

Хайек беше казала каквото имаше да казва. Беше се освободила от всичко, което е премълчавала с години.

— Добре, хайде да чуя — изрече високо. — Какви въпроси имаш? Хайде питай.

Уилсън не беше подготвен за такава злоба. В собствените си представи той само бе помагал за кариерата на Хайек. Те бяха двама красиви млади хора и изглеждаше съвсем естествено да се наслаждават на физическа близост помежду си. В неговите представи това бе един вид отворена връзка.

— Много хитро. Само че това е строго секретна мисия. Ела с нас и ще го обсъдим.

— Какво става тук? — чу се хладен глас. Не беше силен или властен, но тонът изразяваше абсолютен авторитет.

Морето от костюмирани мъже се раздели, за да даде път на директорката на ЦРУ, пред която агентите на Уилсън бяха като момчета от ученически хор. Телохранителите й приличаха на отряд от специалисти по различни бойни изкуства, въоръжени с автомати.

— Госпожо директор — възкликна Уилсън, като се опитваше да запази спокойствие, — точно с вас исках да говоря.

Кенеди спря пред него като хищник, който се опитва да прецени дали си струва да се напряга, за да убие някое животинче. След кратко неловко мълчание отбеляза:

— Не ми се вярва.

— Какво не ви се вярва?

— Че искате да говорите с мен.

— Стига, госпожо директор, винаги ми е приятно да си бъбря с вас.

— Как може да сте искали да говорите с мен, като дори не знаехте, че съм тук?

Уилсън се усмихна смутено, докато се мъчеше да измисли подходящ отговор. Кенеди не беше глупачка.

— Не се случва всеки ден директор на ЦРУ да посети „Баграм“. Слуховете се разпространяват бързо.

Кенеди го погледна предпазливо. Не вярваше на нито една негова дума.

— Бих казала, че още по-рядко се случва действащият началник на контраразузнаването на ФБР да отиде толкова далеч от родината.

— Ходим където се налага.

При нормални обстоятелства Кенеди би се държала по-дипломатично, но след като един от хората й беше убит, двама изчезнали, четвърти лежеше в болницата, а афганистанските власти искаха кръв, изобщо не й беше до глупостите на Уилсън. Затова тя премина направо към проблема:

— Какво искахте да питате агент Хайек?

— Съжалявам, но не мога да обсъждам неща, свързани с актуално разследване.

— Нима? — Кенеди пристъпи две крачки напред. — Искам да си помислите добре, преди да отговорите на следващия ми въпрос. Познавате ли правилата, които трябва да спазвате, ако искате да разпитвате мои хора?

— Разбира се, че ги познавам.

— Значи сте взели необходимите мерки, за да действате по официалния ред?

— С агент Хайек се познаваме отдавна — отбеляза Уилсън, сякаш нямаше смисъл да преувеличават проблема. — Смятах просто да си поговорим приятелски.

Кенеди кимна бавно. Направи няколко крачки, докато застана пред Уилсън. Даде му знак да се наведе, за да не ги чуят другите. Той се приведе и доближи лявото си ухо към устата й.

— Много добре знам за познанството ви с агент Хайек. Стойте далеч от нея, или ще ви вгорча живота, както не сте и сънували. — Кенеди направи крачка назад и повиши глас, за да я чуят всички. — Така, за в бъдеще, специален агент Уилсън, ако искате да говорите с някого от хората ми, ще се обаждате на мен за разрешение. Ясно ли е?

Преди Уилсън да успее да отговори, в коридора отекна писклив глас като автомобилен клаксон:

— Какво става тук, по дяволите?

Уилсън погледна над рамото си и видя кресливата латиноамериканка да се приближава към тях. Лицето му се изопна.

Тя размаха пръст към него и заяви:

— Ти да се погрижиш да извадиш заповедта, за която говорихме, иначе, кълна се, ще накарам да те изхвърлят не само от болницата, а и от базата!

За този ден на Уилсън му се бяха събрали твърде много препирни, пък и не изгаряше от желание да отговаря на въпросите на Кенеди, затова измънка:

— Съжалявам за недоразумението, директоре, ще се свържа с вашата служба.

Без да дочака отговор, се шмугна покрай Кенеди и тръгна към вратата.

Директорката на ЦРУ го изгледа объркано. Напереният Джоел Уилсън бе известен с това, че търсеше споровете, а не бягаше от тях. Тя погледна ядосаната главен сержант Санчес, която се приближаваше по коридора. Беше говорила с нея по-рано и жената се държа много услужливо във връзка с лечението на Рап.

— Главен сержант Санчес, какви са тези заповеди, за които говорите?

Санчес беше задъхана и зачервена. Вдигна пръст към Кенеди и каза:

— Момент. — Обърна се към войника на регистратурата. — Веднага се свържи с охраната на базата. Искам да говоря незабавно с полковник Депулио, а ако го няма — с майор Калахан. Тука станахме зоологическа градина. — Обърна се отново към Кенеди, като си пое въздух: — Съжалявам, госпожо директор. Какво питахте?

— Този мъж, който току-що излезе. Споменахте за някаква заповед.

Санчес кимна енергично:

— Искаше да влезе без позволение при вашия господин Кокс, само че го наричаше господин Рап. Било част от някакво официално разследване.

Санчес продължи да приказва, но Кенеди вече не я слушаше. Имаше зловещото чувство, че някой, или по-скоро цяла организация, прави всичко възможно, за да осакати Службата за секретно разузнаване. Твърде много привидно случайни събития се бяха струпали едновременно — твърде много, за да бъде съвпадение. Уилсън беше предсказуем. Беше самовлюбен и искаше да се докаже, като унищожи всичко, което не се подчинява на Отдела за контраразузнаване към ФБР. За съжаление ЦРУ бе най-очевидната му мишена. Освен това беше известен с упорството си. Щеше да рови, докато намери каквото търси, използвайки всякакви нечестни трикове. Кенеди осъзна, че незабавно трябва да поеме инициативата в свои ръце.