Винс Флин
Комбинаторът (13)

13.

Наемникът беше убил осемдесет и седем други човешки същества. Поне за толкова държеше сметка. Вероятно имаше още, телохранители и други, умрели по-късно от раните, които им е нанесъл. Истинският брой може би надвишаваше сто, но официалният оставаше осемдесет и седем. С много от тези убийства се гордееше — това бяха жестоки хора, сеещи болка и разрушение с алчността си за власт и пари. Имаше и доста, за чиято смърт знаеше, че ще отговаря пред Създателя. Повечето от тях беше ликвидирал в ранните етапи на кариерата си, преди да усъвършенства уменията си и да започне да подбира мишените. Някои бяха грешка, други бе убил от липса на опит. Беше използвал голите си ръце, жици, ножове и отрова, но най-често огнестрелно оръжие. В няколко случая, за които съжаляваше, бе прибягвал до експлозиви, които бяха изключително ефикасни, но непредсказуеми по отношение на страничните поражения.

Той умееше да убива. Правеше го твърде добре и това за малко да го погуби. В този занаят човек не можеше да расте, ако не е убеден в способностите си, но прекалената самоувереност определено можеше да му коства живота. След тринайсет години в бизнеса наемният убиец знаеше, че понякога трябва да кажеш „не“ — ако не за друго, дори само защото си казал „да“ твърде много пъти. Предизвикателството и парите бяха невероятна мотивация и той постоянно се стремеше да се усъвършенства. Затова търсеше все по-трудни поръчки: за да се доказва пред себе си, защото нямаше с кого друг да се съревновава. Всъщност беше доста глупаво — сякаш очакваше, че някой ден ще го номинират за най-добрия наемен убиец на десетилетието.

В крайна сметка самолюбието му и един изключително висок хонорар за малко не го срещнаха със смъртта. Онази поръчка промени всичко. Направи го по-мъдър. Той все още беше уверен в себе си, но много по-ясно осъзнаваше слабостите си и факта, че има и други хора, способни колкото него, пък дори и няколко по-добри. За последните беше най-трудно да прецени. По необходимост той никога не се срещаше с поръчителите. Не искаше да знаят как изглежда, а и те, ако имаха малко мозък, не биха показали лицата си пред един наемен убиец от световна класа. По тази причина се налагаше да използват посредници, които уреждаха договорите и плащанията. През цялата си кариера той бе използвал само трима такива. Първите двама бяха починали: единият от естествена смърт, другият — от куршум в главата, докато спокойно се разхождаше в парка „Ел Ретиро“ в Мадрид. Испанецът не разбираше добре поверителното естество на съвместната им работа, пък и фактът, че крадеше, също не му помогна да оцелее.

През последните две години и нещо наемникът работеше с един руснак и досега всичко вървеше гладко. Сегашната поръчка обаче все повече намирисваше и той вече съжаляваше, че не се отказа. Освен най-очевидната опасност — мишената, имаше още куп проблеми. Най-сериозният от тях беше поръчителят, който вече се опитваше да го контролира. За последните няколко часа убиецът получи информация, която го накара да се замисли кой може да е неизвестният му работодател. Човешко беше да си зададеш този въпрос, но обикновено мотивите бяха стандартни. Сега беше друго. Тайнственият поръчител му подаваше сведения, до които само вътрешен човек можеше да се добере. Това възбуди у наемния убиец чувството, че е наблюдаван. Неизвестният работодател се опитваше да се меси в работата му, а това не му харесваше. Този тип се изживяваше като кукловод и се опитваше да дърпа конците му, сякаш имаше работа с аматьор. След като стана ясно, че мишената е самият Мич Рап, пиколото донесе голям хартиен плик, в който имаше адрес, карта, ключ и точни инструкции кога и как да извърши покушението. Отначало наемникът се обиди. Той беше професионалист, по дяволите. Щом този поръчител разбираше толкова, да беше отишъл сам да застреля жертвата.

Убиецът обаче обузда самолюбието си и се съсредоточи върху усещането, че тази поръчка започва все повече да излиза извън обичайните параметри на риска. Един вътрешен глас — гласът на здравия разум — настояваше да хване такси за летището и незабавно да напусне страната. Ако го наблюдаваха обаче, това нямаше да е толкова лесно. Другият вътрешен глас — онзи, който понякога го тласкаше към неразумни постъпки — му нашепваше, че поръчката е твърде привлекателна, за да се откаже. Засега любопитството и голямото заплащане надделяха.

Той извади от хотелския сейф фалшивия си паспорт и кредитна карта на същото име, известна сума пари и няколко други изтъркани документа, каквито всеки опитен митничар очаква да намери в портфейла на мъж, преминал четирийсетте. Сложи си камуфлажни панталони, туристически обувки, работна риза и леко сиво яке „Норт Фейс“. В джобчето в долния край на левия си крачол пъхна сгъваемо ножче „Кършо Блек Блър“, ако случайно се наложеше да убие безшумно някого.

Следващото нещо в екипировката му беше аварийният комплект, който носеше, в случай че положението стане неспасяемо. Постави специално пригодената си раница на бюрото и провери съдържанието й. Вътре имаше автоматичен пистолет FNH 5.7. Наемният убиец беше използвал на практика всяка марка леко огнестрелно оръжие, известно на човечеството, и бе установил, че при пряка престрелка никое не може да се мери с този модел по три причини: първо, слабият откат, второ, големият капацитет на пълнителя от двайсет патрона и трето, уникалните 5.7х28-милиметрови куршуми, проникващи през почти всяка бронирана жилетка. Пистолетът имаше къс заглушител на дулото и три резервни пълнителя. Раницата съдържаше и две звуково-светлинни гранати M84 с часовников взривател, които бяха много ефикасни за отвличане на вниманието.

Самата раница беше най-впечатляващата част от екипировката. Бе изработена от брониран плат и с едно бързо дръпване на ципа и дръжката наемникът можеше да покрие с едната половина главата, а с другата — гърдите си. С още няколко движения, отнемащи не повече от две секунди, раницата се превръщаше в бронирана жилетка, в която пистолетът и няколко други полезни инструмента се разполагаха удобно на гърдите. Той закопча около кръста си още една чантичка, съдържаща втори обектив за цифровия фотоапарат и свръхкомпактен 9-милиметров пистолет „Берета“ с петсантиметров заглушител.

Останалите неща напъха в стандартен черен сак. Винаги внимаваше какво пипа, затова пет минути му бяха достатъчни, за да заличи отпечатъците си в стаята. Хотелът беше пълен с камери за наблюдение и нищо чудно, ако някой в посолството ги следеше в реално време. Нямаше никакво съмнение, че ще видят лицето му, но колкото и да не му харесваше, нямаше как да предотврати това.

Затова закачи на врата си фотоапарата „Канон EOS 5D Mark II“, който допълваше прикритието му като фотограф на свободна практика, и излезе. Задържа двата електронни ключа, единия в раницата, другия в портфейла, за да може да влезе в стаята, ако се наложи, но от опит знаеше, че повече няма да се върне. Много по-вероятно беше да напусне по спешност страната. Той се усмихна за пред цифровите камери във фоайето и поръча на портиера да му извика такси. Служителят го попита дали напуска хотела и той отговори с не, макар че точно това смяташе да направи.

Наемният убиец бе посещавал почти всеки голям град на всички континенти освен Антарктида. Много добре познаваше разликите в жизнения стандарт на отделните страни. Въпреки всички средства, които американците и коалиционните им партньори бяха осигурили за изграждане на градската инфраструктура, Кабул си оставаше мизерна дупка. По тротоарите се трупаха боклуци, улиците бяха целите в дупки и ако имаше служба за почистване, това не личеше по нищо. Поради сравнително голямата надморска височина и редките валежи всичко бе покрито с фин слой прах. Освен това изхвърлянето на боклуци където им падне, изглежда, беше нещо като национален спорт за афганистанците.

Шофьорът беше много приказлив, което не се хареса на наемния убиец, но събитията се бяха развили толкова бързо, че нямаше време да избира. При нормални обстоятелства щеше да смени поне три таксита, но сега бързаше да провери мястото, където му бяха наредили да убие Рап. Тази част от задачата го дразнеше най-много. Като професионалист той беше свикнал сам да избира времето и мястото на убийството. Цялата работа му изглеждаше твърде нагласена.

Офис сградата беше на една пряка от река Кабул — пълно с боклук блато, което в края на пролетта и началото на лятото преливаше от бреговете си с вода от топенето на планинските снегове, но през есента отново се смаляваше до едва църцореща бара, използвана от местните за бунище. Въпреки че сградата се намираше само на няколко километра от хотела, на таксито му трябваха близо петнайсет минути, за да стигне. Липсата на светофари и голямото обедно движение затрудняваха шофирането. С няколкото думи на арабски, които знаеше, наемният убиец установи, че шофьорът говори английски, което много улесни комуникацията. След кратък пазарлък се споразумяха каква цена да плати, ако наеме таксито за следващите няколко часа. Убиецът показа на шофьора къде да го чака, после извади стодоларова банкнота и я скъса през средата. Това никак не се хареса на афганистанеца. След кратка препирня убиецът му обясни, че когато си свърши работата, ще му даде другата половина на банкнотата плюс още сто долара. Това поуспокои шофьора. Двамата си размениха телефонните номера и убиецът слезе, като остави в багажника куфара си.

Обиколи квартала, като се преструваше, че снима, но всъщност правеше цифров запис на околността. В района имаше много дву- и триетажни административни и жилищни сгради. По европейските стандарти изглеждаше мизерно, но за Кабул бе един от елитните квартали. От двете страни на улицата бяха струпани сергии, на които се продаваше всичко — от традиционните ризи, каквито носеха почти всички мъже, до ярко оцветени пластмасови столове и масички, удивително богат асортимент. Имаше плодове и всякакви други хранителни продукти. Убиецът знаеше, че тези търговци усещат пулса на улицата, на която прекарваха шест дни седмично от изгрев до залез-слънце. Ако усетеха нещо необичайно, щеше да проличи по държанието им.

Той внимаваше да не насочва апарата директно към хората, защото това ги изнервяше. Преструваше се, че снима далечни обекти. Ветеринарната клиника беше на съседната пресечка и имаше частен паркинг отстрани. Офис сградата, откъдето трябваше да убие Рап, беше точно отсреща, на около 80 метра от сегашното му положение. На пръв поглед мястото изглеждаше идеално.

Убиецът се огледа още веднъж и влезе в сградата. Нямаше фоайе, само малка площадка за стълбите към горния етаж. Той бързо обиколи долния и с безпокойство установи, че няма втори изход. Дори само това бе достатъчно основание да прекрати мисията, но имаше още време и любопитството го накара да се качи горе. Няколко минути му бяха необходими, за да нагоди зрението си към лошата светлина. Мина покрай вратата на офиса, в който според инструкциите трябваше да отиде, стигна до края на коридора, където с облекчение видя метална стълба, водеща към покрива. Върна се пред офиса, разкопча чантичката на кръста си и стисна с дясната си ръка намиращия се вътре пистолет, в случай че се наложи да го използва. Ключът лесно влезе в ключалката.

Наемният убиец отвори вратата, като се прикриваше зад касата. Офисът беше обикновено помещение с размери пет на пет метра, с мръсни напукани стени и мокет, изтъркан на местата, където се бяха намирали мебелите на предишния собственик. До прозореца някой бе оставил сгъваема масичка и стол. Върху масата имаше правоъгълен черен калъф, каквито многократно беше виждал. Наемникът затвори и заключи вратата и се приближи към калъфа, сякаш той можеше да го ухапе. След кратко колебание извади чифт гумени ръкавици от чантичката на кръста си и си ги сложи. Дръпна ципа и внимателно отвори калъфа. Вътре имаше лъскав нов автомат „Хеклер и Кох 416“. От възхищение наемният убиец леко подсвирна. „Хеклер и Кох 416“ беше най-модерният модел щурмова карабина на пазара. Бе снабдена с изключително фина оптическа система, която в ръцете на опитен стрелец я правеше безпогрешна на разстояние до шестстотин метра. От шейсет метра можеше да улучи човек в главата и със затворени очи. Благодарение на късото газово бутало системата изстрелваше куршума с невероятна точност и нещо по-важно, оръжието рядко засичаше.

Той извади автомата от калъфа и го завъртя в ръце. Заглушителят бе поставен в самостоятелно отделение. Оръжието беше изящно изработено. Наемникът натисна с палец лостчето за освобождаване на пълнителя и огледа патроните. По негово желание автоматът беше зареден с революционните свръхзвукови боеприпаси 300BLK на „Ремингтън“, които имаха значително по-голяма пробивна сила от стандартните 5,56-милиметрови. Убиецът постави пълнителя на мястото му, включи електронния мерник EOTech и вдигна автомата на рамото си. Застана на два метра от прозореца и се прицели към входа на клиниката. Червената точка се фокусира неподвижно върху дръжката на вратата. На такова малко разстояние нямаше нужда от статив. Нямаше нужда и от тройния увеличител, но въпреки това го постави. Искаше да види дали някой го наблюдава. Започна огледа от лявата си страна, като проверяваше всяка удобна за снайперисти позиция.

След пет минути внимателно оглеждане не забеляза признаци някой да го наблюдава, но знаеше, че това не е гаранция. За достатъчно опитен снайперист би било елементарно да се скрие на хиляда метра от мястото. След като върна автомата в калъфа, убиецът взе хартиения плик и изсипа съдържанието му на масата. От него падна чертана на ръка карта, показваща достъпа до покрива и пътя за отстъпление през покривите на съседните къщи до аварийна стълба, по която можеше да слезе на улицата. Той остави картата настрана и взе снимката на Рап, която също беше в плика. Намръщи се — поръчителят вече му я беше изпратил във файл по телефона. Извади запалката си и изгори картата и снимката, пусна ги на пода и стъпка няколкото недогорели парченца.

Вдигна фотоапарата и пусна записа, който беше направил. Тук беше от около три минути, а вече бе забелязал двама души, които проявяваха твърде необичаен интерес към офиса. И двамата бяха удобно разположени на пресечките от двете страни на карето.

Тъкмо се канеше да ги провери по-внимателно, когато получи ново текстово съобщение, уведомяващо го, че Рап е тръгнал. Щеше да пристигне след около шест минути. Пулсът на убиеца се ускори — отдавна не му се беше случвало. Той вдиша дълбоко няколко пъти и тръсна ръце, за да облекчи малко напрежението. Защо бяха сложили двама съгледвачи, ако някой вече следеше мишената? За съжаление отговорът беше очевиден. Задачата им не беше да наблюдават Рап. Имаше две възможни причини за присъствието им. Първата беше проста: да съобщят веднага на поръчителя за успеха или неуспеха на покушението. В това нямаше нищо лошо, само показваше за пореден път, че работодателят му разполага със сериозен ресурс. Втората възможна причина беше по-обезпокоителна — може би поръчителят планираше да го убие веднага щом се справеше с Рап.