Винс Флин
Комбинаторът (25)

25.

Военновъздушна база „Баграм“, Афганистан

Помещенията на ЦРУ се намираха покрай главната алея, идваща от летището, в един комплекс заедно с Общия разузнавателен център и Съвместното оперативно командване. Управлението имаше още един терен в края на летателната писта, където държеше самолетите си и някои други неща. Това беше малкото им автономно владение в рамките на огромната военновъздушна база. По необходимост шпионите трябваше да обменят информация с различни военни служби, но понякога прекалената откритост пред събратята им от армията не беше препоръчителна. Нуждата все пак бе майка на находчивостта, а ЦРУ имаше реална нужда да държи голяма част от работата си в тайна. Луи Гоулд беше ярък пример за това. Базата „Баграм“ имаше чисто нов център за задържане, снабден с молитвено помещение, молитвени килимчета, видеоигри, плоскоекранни телевизори и бройка на Корана за всеки затворник. Да поверят човек като Гоулд на грижите на военни, беше изключително лоша идея, по простата причина че самото му попадане в ръцете на ЦРУ трябваше да остане в тайна.

След инцидента с афганистанската полиция Кенеди даде на Неш да разбере, че самоличността на Гоулд не бива да се разкрива пред никого извън тесен кръг посветени. Дори Дарън Сикълс и всички останали служители в посолството бяха изключени от този списък. Докато не научеха повече, Гоулд оставаше просто един от хората на Рап, ранен по време на престрелката. Кенеди искаше да запази присъствието му в тайна, докато сама не го разпита. Двамата имаха много допирни точки, за част от които бе сигурна, че Гоулд не подозира. При първите разпити пред Неш наемният убиец беше сдържан и отказваше да сътрудничи. Кенеди обаче имаше лостове да му повлияе, с каквито Неш не разполагаше.

Тя излезе от болницата и нареди на телохранителите си да я заведат обратно до хангара, където бе прибран самолетът й.

Кларк Джоунс, началникът на охраната й, я погледна загрижено:

— Заминаваме ли?

— Не. Само трябва да свърша нещо.

Потеглиха по гладко асфалтираните улици на базата с черния „Събърбан“, осигурен от местния шеф на ЦРУ. Минаха покрай пощата, закусвалнята „Бъргър Кинг“, фитнес залата и няколко други невзрачни сгради. Мястото беше малко късче от Америка. Хангарът се намираше в другия край на летателната писта, далеч от любопитни погледи. По нищо не се отличаваше от останалите хангари. Хеликоптерите, спрени отпред, приличаха на всички други „Блек Хоук“ на американската армия навсякъде около пистата.

Черният джип влезе в хангара, където се виждаха два красиви самолета „Гълфстрийм 550“ — първото, което правеше впечатление, беше отсъствието на отличителни знаци на военновъздушните сили на САЩ. В другия край бяха скупчени три разузнавателни самолета MC-12; във вътрешността на огромното помещение имаше още няколко различни летателни апарата.

Джипът на Кенеди спря до остъклените офиси. Телохранителите й скочиха навън още преди тя да сложи ръка на дръжката. Бил Шниман, главният представител на ЦРУ в базата, я чакаше пред вратата на офиса. Бодигардовете се наредиха в кръг около директорката. Всичко това й се струваше малко прекалено, но по време на полета Джоунс й беше изнесъл цяла лекция. Той командваше охраната й от по-малко от две години и сега за първи път „потъпкваше закона“, както се бе изразил. Рядко получаваше обяснения за случващото се, но понеже постоянно беше около началничката си, често се досещаше за някои неща.

Сега беше чул за отвличането на Рикман, един от най-висшите служители на ЦРУ в Афганистан, и опита за покушение върху Рап, най-близкия съветник и най-способния оперативен агент на Кенеди. Имаше и друга подробност, за която нямаше как да знае. Джон Хъбард, началникът на представителството в Джелалабад, беше изчезнал и местните агенти го издирваха отчаяно. Въпреки че не знаеха за Хъбард, Джоунс и хората му бдяха над началничката си като орлици над пиленцата си. Всичко това много я потискаше.

Шниман тръгна към Кенеди, но спря от другата страна на охранителния кордон.

— Шефке — извика, като се подсмихна по характерния си ироничен начин, — можеш ли да накараш хората си да се поотпуснат? Все пак ние контролираме тази база. Джихадистите са от другата страна на телената ограда.

Кенеди погледна бегло Джоунс:

— Кларк, ако обичаш кажи на хората си да го дават по-спокойно, докато сме в базата.

Изражението на Джоунс не се промени. Черните очи и гладката му черна кожа придаваха на лицето му строг вид, много подходящ за работата му. Със същия успех на челото му можеше да пише: „Не ме учи какво да правя“. За момент изглеждаше, че двамата ще се сдърпат. Джоунс огледа хангара, сякаш проверяваше за опасности, после даде знак на хората си да освободят малко пространство около началничката.

Шниман мина между едрите мъжаги и й подаде ръка:

— Добре дошла в „Спа Баграм“.

Кенеди се усмихна. В главната квартира на ЦРУ се шегуваха, че работата в „Баграм“ е като почивка на санаториум. Повечето изпратени на мисия там се връщаха отслабнали, в отлична физическа форма и усвоили нови професионални умения. Кенеди знаеше много добре кои са истинските предизвикателства. Дългото отсъствие разбиваше семейства и нерядко водеше до изневери. Най-големият проблем обаче беше стресът — постоянната работа и силният натиск за резултати смачкваха много хора.

— Извинявай, че не дойдох по-рано, но бях в болницата — каза тя.

— Няма проблем. Как е той?

— По-добре. Дойде в съзнание, но за известно време ще е извън строя.

— Лоша новина. Имам предвид това, че е извън строя.

— Разбрах какво имаш предвид — усмихна се Кенеди.

Малцина знаеха, че директорката на ЦРУ е започнала да възлага на Шниман все повече отговорности за операциите в страната. Беше изгубила доверие в Сикълс преди няколко месеца, когато получи сведения за твърде ентусиазираната му подкрепа за реинтеграцията. Как един от висшите служители в Службата за секретно разузнаване би могъл да си помисли, че този план е добра идея, Кенеди не можеше да разбере. Съзнаваше, че отговорността е изцяло нейна, защото тя го беше поставила начело на представителството в Кабул, а после глупакът се сближи твърде много с Държавния департамент и онази ужасна жена Ариана Винтър.

— Има ли нещо ново за Хъбард?

— Засега нищо. Телефонът му не може да се засече от сателитите, което и двамата знаем, че е лош знак. — Шниман сви рамене и добави: — Щеше ми се да ти съобщя по-добра новина, но така стоят нещата.

— Продължавайте да го търсите. Не можем така да губим хората си.

Кенеди се изкушаваше да добави, че това подронва престижа на институцията, но щеше да прозвучи твърде егоцентрично. Тези хора рискуваха живота си и нейният основен дълг беше да ги защитава.

— Няма да те лъжа, много от хората ни се страхуват. Подозират, че талибаните провеждат операция за прочистване на страната от наши агенти.

— Може да е вярно.

След като сведе очи към земята за момент, Шниман добави:

— Досега никой не е отказал да се подчини, но за малко не ги накарах да теглят сламки, за да определя кой ще отиде в Джелалабад да търси Хъбард.

Тези новини никак не се харесаха на Кенеди. Ето затова имаше нужда от Рап. Неговото хладнокръвие и безстрашие бяха заразителни. Последното, което й трябваше сега, бе служителите й да се страхуват да напуснат базата. Ако проблемът се задълбочеше, щеше да се наложи да потърси помощ от Съвместното командване. Момчетата в специалните части бяха безстрашни като Рап.

Шниман махна към вратата на остъкления офис:

— Едно кафе?

— Чай, ако може.

Той тръгна към вратата и Кенеди го последва.

— Извинявай, но тук е голяма бъркотия — оправда се Шниман. — Освен деветимата от твоя антураж, през последните два дни дойдоха петдесет и шест души допълнително.

— Трябва да ги разпратиш из страната. Колко прати в Джелалабад?

— Държа всички специалисти тук. Изпратих шестима оперативни и дванайсет от специалния отряд. Инструктирал съм ги никъде да не ходят поединично. Прикрепил съм по двама специални към всеки оперативен и трябва да се отчитат на всеки час.

Влязоха в малко помещение за почивка, оборудвано с микровълнова печка и хладилник. Шниман започна да рови в шкафовете, докато намери кутия с различни чайове. Подаде я на Кенеди, сипа си кафе, а на нея — чаша гореща вода.

— Кога за последно е чистено тук? — поинтересува се тя.

Шниман знаеше изискванията на началничката си, затова отговори:

— Преди по-малко от половин час.

Тя кимна одобрително, после попита:

— Колко близко си сътрудничеха Рик и Дарън?

— Краткият отговор е: „Не знам“. Повечето време прекарвам тук. Дарън ръководи работата в Кабул. Не ме питай откъде, но е останал с впечатлението, че се каня да го изместя. През последните пет месеца се държи като гъз. Хубавото е, че се виждаме само веднъж месечно. Лошото е, че не се грижи добре за хората си. Нямам представа какво са правили с Рик.

Кенеди се намръщи. Работата им беше да събират факти, но покрай фактите винаги имаше слухове и интриги.

— Браян, наистина ли очакваш да повярвам, че не си дочул нищо?

— Сикълс е мой пряк началник, освен това е голям гадняр. Не към теб, разбира се, но към подчинените си. Непоносим е.

— Разбирам, че спазвате служебната йерархия, но как очаквате от мен да оправя нещата, като ме държите в неведение?

Рап я беше предупредил, че подозира Сикълс в надвишаване на правомощията му, но досега никой не й беше казал нищо конкретно.

— Не знам какво да кажа. Работим на хиляди километри от Вашингтон. Справяме се както можем. Има решения, които много надвишават компетентността ми.

Кенеди реши да не настоява. Шниман беше прав, разбира се. Да обвиняваш в некомпетентност прекия си началник зад гърба му, беше сигурен начин да провалиш кариерата си.

— Нека това да остане между нас. Дарън няма да е началник на местното представителство още дълго.

Шниман не се изненада много.

— Колко му остава?

— Не съм убедена, че ще изкара до края на деня, но преди това трябва да ми каже някои неща, затова ще видим.

Шниман се изкушаваше да попита кой ще бъде назначен на негово място, но щеше да прозвучи твърде егоистично. Затова се върна на предишната тема:

— Има няколко неща, които леко намирисват.

— Какви например? — поинтересува се Кенеди, като скръсти ръце.

— През последните няколко месеца задвижиха прекалено активно тази програма за реинтеграция. Раздаваха пари наляво и надясно на всякакви гадове из цялата страна. Главно на хора, които през последните десет години се опитваме да ликвидираме. — Шниман поклати отвратено глава и добави язвително: — Шибаният Абдул Каим… казах на Дарън, че ако ми позволи да му пръсна мозъка, може той да прибере парите. Знаеш ли как реагира?

— Как?

— Уплаши се, и не от предложението да очистим Каим. Изнесе ми цяла лекция за главния инспекторат и как постоянно му дишали във врата. Как контролирали всичко и следели всеки цент да се отчита.

Кенеди се изненада:

— Главният инспекторат ли?

— Да.

По очевидни причини главният инспекторат на Лангли се ползваше с известна автономия. Все пак това беше смисълът на тази служба: да следи дали шпионите спазват правилата. Идеята беше абсурдна, разбира се, и наложена на Управлението от политиците в Капитолия. Самият факт, че очакваха да проработи, беше достатъчно куриозен. Ако ЦРУ можеше да инфилтрира шпиони във всяко правителство на света, дали щеше да му бъде трудно да вкара свои хора в главния инспекторат? Отговорът беше прост — не. Кенеди имаше свои хора в инспектората, които я информираха за всичко важно. Ако имаше разследване срещу Рикман и програмата за реинтеграция, тя щеше да знае. Все пак трябваше да проучи за всеки случай.

— Нещо за Хъбард?

Шниман сви рамене:

— Способен човек.

— Чух, че е станал момче за всичко на Рик.

— Да. Ако имаше нужда да приложи сила, Рик се обаждаше на Хъбард, въпреки че…

Шниман замълча. Сети се за нещо, което беше чул.

— Какво? — подкани го Кенеди.

— Рик имаше контакти с доста съмнителни типове. Винаги е било така, но покрай реинтеграцията стана още по-близък с някои престъпни елементи. Чух нещо от едно от момчетата в ГСО. По-скоро като оплакване.

ГСО означаваше „Група за специални операции“, военизираното крило на Службата за секретно разузнаване, и Кенеди обикновено ги използваше за деликатни операции.

— Какво ти каза той?

— Каза ми, че охраната на Рик е пълна смешка. Не можел да разбере защо е поверил всичко на местните. Каза, че човек като Рик винаги трябва да има американски бодигардове около себе си. Че е твърде важна мишена, за да се доверява на банда местни наемници.

— Съобщи ли тези опасения на Дарън?

— Да.

Кенеди за първи път чуваше нещо такова.

— Значи щатните телохранители на Рик…

— Стояха в базата и той ги използваше от време на време, когато искаше да демонстрира сила.

Кенеди се замисли върху новата информация за момент. В ситуации като сегашната някои малки подробности можеха да имат огромно значение. Тя си каза да не се съсредоточава твърде много върху това. Ако беше важно, щеше да мисли по-късно.

— Значи нямаме никаква представа къде може да е Хъбард?

— Никаква. Разпитахме цял куп информатори.

— Добре. — Тя погледна към вратата. — Засега най-важната ни задача е да намерим Рик. Вторият приоритет е да открием Хъбард. Трети — Каим.

— Разбрах.

— Хубаво. Кажи ми сега какво научихте с Майк от нашия гостенин.