Винс Флин
Комбинаторът (37)

37.

Джелалабад, Афганистан

Захир нямаше официална полицейска подготовка, но не беше глупак. Той поглади гъстата си черна брада и огледа труповете. Едрият мъж му изглеждаше познат. Беше един от праволинейните талибани. За разлика от Захир, който сменяше лагерите, ако се наложеше, за да оцелее, този мъж бе останал верен на каузата и след нахлуването на американците. По онова време Захир за първи път срещна Рикман. Американецът се появи в селото му на кон, с десетина брадати бойци и два американски военни самолета, кръжащи в небето като хищни птици. Новината вече се бе разпространила. Талибаните се бяха огънали под натиска на американците. За Захир, който беше специалист в предсказването от коя посока духа вятърът, решението беше лесно.

Предложението на Рикман бе ясно: Захир можеше да получи двайсет и пет хиляди долара и да помогне със свои хора на американците или кръжащите над главите им самолети „Хорнет F-18“ щяха да заличат селото от лицето на земята. Афганистанецът дори не се засегна. Това беше най-лесното решение в живота му. Той съзнаваше, че в хода на войната ще се наложи още много пъти да смени лагерите. Талибаните се бяха оттеглили в скривалищата си отвъд пакистанската граница, но щяха да се върнат.

Захир харесваше Рикман и го уважаваше. Американецът никога не вземаше твърде лично многократните промени в лоялността му. Той просто приемаше като предизвикателство да спечели Захир на своя страна. Онзи глупак Хъбард беше съвсем друга работа. На него му липсваше лукавството на Рикман. Беше адски лесен за манипулиране. Не като лудия американец отпреди два дни. Захир се беше опитал да научи повече за него, но възможностите му бяха ограничени и подозираше, че като повечето шпиони от ЦРУ мръсникът използва фалшиво име.

За първи път от четири години Сикълс не приемаше обажданията му, а това беше лош знак. После Хъбард изчезна, което изглеждаше странно, защото за последен път го бяха видели във военновъздушната база, а нямаше сведения да я е напускал. А и онази масова престрелка в Кабул. Двайсет и един афганистански полицаи бяха убити посред бял ден от група американски наемници. В продължение на два дни местните медии говореха само за това.

Захир знаеше, че по-голямата част от информацията е неточна. Той бе получил сведения, че Каим и хората му са нападнали американците. Генералът беше избягал, а Афганистанската национална полиция още не можеше да се опомни от шока. Едно беше да отклоняваш средства за собствено облагодетелстване, но да нападаш и убиваш американци бе истинска лудост. Да не говорим, че беше жертвал двайсет и един от собствените си хора. Захир можеше да се обзаложи, че генерал Каим вече е на едно от челните места в списъка за издирване на американците.

Пълен хаос. Защо му беше на Каим да прави такова нещо? Захир можеше само да предполага, но най-вероятно генералът бе получил обещания за много пари и власт, след като американците си тръгнат. Това беше новата игра — всички залагаха кога американските войски ще се изтеглят и талибаните ще се върнат. Захир разбираше, че положението не е толкова просто. Талибаните не можеха да контролират цялата страна. Различни местни главатари и наркобарони бяха обединили силите си и се бяха въоръжили.

Той самият беше красноречив пример. Планът му бе да прехвърли всичките си хора и оборудването, получено от американците, в селата. Боеприпаси и резервни части започнаха да изчезват от първия ден, в който облече униформата. Освен това сега ставаше много по-лесно с добре поддържаните камиони, оставени на негово разположение.

Захир никога не се беше съмнявал, че талибаните ще се върнат. Те бяха като бурени, част от пейзажа като дърветата и скалите, но той знаеше, че този път силите им щяха да са ограничени. Тайната на Афганистан беше в това, че всеки можеше да всява хаос, но никой не можеше да го управлява. Талибаните бяха разбрали това като мнозина други преди тях още от времето на Александър Велики. Въпреки всички жестокости срещу народа те трудно контролираха Кабул и другите големи градове, където хората не искаха да живеят под абсолютната власт на шериата. Повечето афганистанци предпочитаха да се подчиняват на някоя по-либерална форма на ислямските закони, но когато планинците започнеха да бият жените или дъщерите си само защото не харесват цвета на хиджаба им, омразата бързо се разпалваше.

Захир избягваше да дава пълната си подкрепа на талибаните по една проста причина: те нямаха авиация. Точно от авиацията най-много се страхуваше той. Американците бяха избили безброй бойци с безпилотните си планери и свръхмодерните си самолети. Повечето хора тук не разбираха, че те никога няма да си тръгнат напълно от страната. Самолетите им винаги щяха да бъдат там горе, да гледат и подслушват. Точно затова Захир толкова отчаяно искаше да даде на лудия американец информация, която да го задоволи. Бъдещето на Афганистан беше несигурно както винаги. Съюзи щяха да се създават и развалят, но в този конкретен ден Захир бе убеден в едно: беше се натъкнал на нещо, което можеше да спаси живота му. Сега трябваше само американецът да му се обади.

Когато телефонът най-после иззвъня, той беше на улицата, пушеше и се наслаждаваше на свежия въздух. В къщата зад него беше ужасна бъркотия. В подземието вонеше толкова гадно, че не можеше да издържи долу повече от минута. Дисплеят на телефона му показваше, че номерът е блокиран. С надежда и трепет, Захир вдигна:

— Началник Захир.

— Дано да имаш нещо важно за мен.

Захир чу заплашително бръмчене на ротори над главата си. Вдигна очи и затърси с поглед познатото сиво петно, но заради високата облачност не можеше да го види. Обхвана го зловещото чувство, че американците буквално го държат на мушка.

— Да, имам. Видяхте ли записа на господин Рик? Онзи, който се върти из интернет?

След кратка пауза американецът отговори:

— Да.

— Намерих нещо, което трябва да видите.

— Какво?

— Почти съм сигурен, че се намирам в къщата, където господин Рик е бил измъчван.

— Защо мислиш така?

Захир се обърна и погледна двуетажната постройка. Беше накарал един от хората си да провери в градския архив кой е собственикът.

— В мазето има помещение, където двете стени са закрити с чаршафи точно както на видеозаписа.

— Друго?

— Два трупа. — Пулсът на Захир се ускори. Точно тази информация щеше да спаси живота му. — Сигурен съм, че това са двамата мъже, които на записа измъчват господин Рик.

Настъпи ново неловко мълчание. Захир дочу слаби гласове от телефона.

— На записа мъжете са с маски. Как можеш да си сигурен?

— Още са с маските. Вдигнати върху главите им, без да закриват лицата.

— И са мъртви?

— Да… простреляни многократно.

— Добре, началник. Това е голям напредък, но не си мисли, че си се измъкнал. Искам да ми изпратиш снимки на телата и помещението. Ще се справиш ли?

— Да.

— Тук на екрана виждам, че си близо до тайната квартира на господин Рик. Така ли е?

— Да. Много близо.

— Запазихте ли местопрестъплението непокътнато?

— Да. Не сме пипали нищо.

— Хубаво. — След дълга пауза американецът каза: — Изпрати ми снимките и ще ти се обадя пак след пет минути да ти кажа какво да правиш.

— Разбрано. Но мога да гарантирам, че са същите мъже.

— Аз пък мога да ти гарантирам, че ако ме лъжеш или това е някаква клопка, си мъртъв.

— Никога не бих направил такова нещо.

— Нима? — изсумтя скептично американецът. — Нали знаеш генерал Каим?

Захир потрепери. Това беше последният човек, с когото искаше да го сравняват.

— Да.

— Чу ли какво се случи онзи ден в Кабул с твоите колеги от полицията?

— Да. Всички тук много се срамуваме от това.

— О, я не ме баламосвай. Аз бях там. Опитаха се да ни устроят засада. Убиха един от нашите още преди да разберем, че ни нападат. След това останахме само четирима срещу всички онези ченгета. Нещата не се развиха добре за тях. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Разбирам — отговори Захир, като се обърна към един от хората си, който му правеше някакви знаци.

— Не съм сигурен, че разбираш. Исках да кажа, че благодарение на генерал Каим сега сме доста изнервени. И следващия път, когато дойдем да те видим, няма да бъдем само четирима.

— Господин Хари — въздъхна Захир, — може да съм всякакъв, но не съм глупав. Знам, че ще преследвате генерал Каим като куче и ще го накарате да си плати за измяната. Аз не искам да бъда ваш враг. Не искам да бъда враг на Америка.

— Говориш прекалено хубави неща, Абдул, и това започва да ме изнервя. Не се опивай да ме прецакаш.

— Не се опитвам да ви прецакам, господин Хари.

— Изпрати ми снимките и ще ти се обадя пак.

Връзката прекъсна и Захир погледна телефона, като псуваше наум съвременните технологии, благодарение на които американците можеха да го следят навсякъде. Те знаеха точно местоположението му. Той отново се загледа в небето, търсейки някой от безпилотните им самолети. Стори му се, че чува слабо бръмчене, но не беше сигурен. Това беше другият ефект от въздушните кампании на американците. Психологическият натиск беше непоносим. Страхът, че някой планер кръжи незабелязано над главата ти и следи всяко твое действие, бе невероятно демобилизиращ. Към това се добавяше и знанието, че някъде на хиляди километри оттук някой седи пред компютъра насочил мерника към теб, и само чака заповед да натисне копчето и да сложи край на живота ти. Захир беше виждал как това подлудява хората и докато оглеждаше небето за летателния апарат, разбра колко лесно същото можеше да се случи и на него.