Винс Флин
Комбинаторът (3)

3.

Група мъже с униформи на афганистанската полиция се опитваха да се доберат до къщата. Рап раздразнено погледна един мъж с мазна черна брада, който спореше с момчетата на ЦРУ. Брадата очевидно беше боядисана. Беше сложил толкова много боя, че приличаше на актьор от немите филми, играещ пират. Отстрани Хъбард измърмори:

— Това не е добре.

— Кой е този? — попита Рап.

— Командир Абдул Сирадж Захир. Началник на местната полиция.

— Какъв го играе?

— Допреди шест месеца беше бунтовник. Всъщност по-скоро престъпен бос. Изнудваше и отвличаше из целия район между Джелалабад и границата. Сега с новата програма за реинтеграция гениите от Кабул решиха, че той е най-подходящ да оглави местната полиция.

Рап знаеше това име. Захир и хората му бяха отговорни за цял куп бомбени атентати в областта.

— И той ли получаваше подкупи от Рик?

— Все още преговаряха. — Хъбард махна на охраната при вратата и каза: — Няма проблем. Пуснете го.

С очевидно неудоволствие на лицето Захир мина между агентите на ЦРУ и се приближи към Хъбард, Рап и Колман. Обърна се към Хъбард и изсипа куп ругатни, изразяващи мнението му за него и за всички други американци по принцип.

Рап се отдръпна леко назад и се втренчи изпитателно в странния мъж, който толкова грубо бе нахълтал в тайната квартира. Надутото държане и заканите не бяха неочаквани, но имаше нещо необичайно — фактът, че Хъбард позволяваше на това нищожество да му държи такъв тон. Рап си напомни, че началникът на управлението в Джелалабад не се радваше на лукса да действа самостоятелно като него. Той се отчиташе пред шефа си в Кабул, Дарън Сикълс, който се интересуваше повече от външното впечатление, отколкото от резултатите. Сикълс трябваше да работи съвместно с куп други американски агенции и отдели, измислили абсурдната програма за реинтеграция. Сред редовите служители в Службата за секретно разузнаване се ширеше мнението, че шефът на кабулското представителство не ги подкрепя достатъчно. Рап бе готов да се обзаложи, че Сикълс е главният виновник за този нездравословен и непродуктивен стил на работа.

След като свърши с ругатните по адрес на Хъбард, Захир се обърна към Рап и Колман и попита:

— Какви, по дяволите, са тия двамата? Защо никой не ми съобщи за убийствата?

Винаги готов да отвърне на нападението, Рап се наежи и пристъпи напред, за да постави полицейския началник в обсега на юмруците си. Въпреки че изглеждаше над петдесетте, афганистанецът вероятно бе на неговата възраст. За разлика от Рап обаче, Захир беше пълен и в лоша физическа форма. Имаше шкембе и тази смешна, боядисана с вакса за обувки брада.

Хъбард си отвори устата да отговори, но Рап го спря, като хвана ръката му. После се обърна към афганистанеца:

— Кой съм аз, не ти влиза в работата. Колкото до това, защо не сме ти се обадили, отговорът е очевиден. Ти си престъпник и мръсник.

Лицето на Захир почервеня от гняв и той започна да заеква.

Хъбард вдигна ръка и се намеси:

— Началник… моят колега искаше да каже, че бяхме много заети тази сутрин и тъкмо смятахме да ви се обадим.

Рап изсъска, без да отмества очи от афганистанеца:

— Млъкни, Хъб! Изобщо не съм искал да кажа такова нещо. Исках да кажа на това долно лайно, че знам много добре кой е и ако има поне малко мозък в главата си, ще се пръждоса веднага, преди да съм го застрелял.

— Как смееш да ми говориш така?!

Захир направи крачка назад и посегна към големия кожен кобур на колана си.

С плавно движение Рап извади пистолета си, „Глок 19“, от десния вътрешен джоб на якето. Захир още се мъчеше да разкопчае капачето на кобура си. Вдигна очи и се втренчи в дулото на американеца, насочено към лицето му.

— Слушай сега много внимателно — спокойно изрече Рап. — И не искам да чуя нито дума от теб, докато не свърша.

Колман също бе извадил пистолета си, голям 45-калибров „Хеклер и Кох“, и се премести, за да хване на мерник двамата афганистански полицаи, които стояха при входната врата. Предпазителят беше освободен и той им каза на пущунски да държат ръцете си така, че да ги вижда.

Рап допря пистолета точно под носа на Захир.

— Ето какво трябва да знаеш. Аз не съм някой от лигльовците в Държавния департамент или второразреден генерал, който си мисли, че най-добрият начин да израсне в кариерата е, като целува скапания ти задник и се махне час по-скоро оттук, та някой друг да се занимава с отрепките като теб. Аз съм човекът, когото викат, когато ножът опре до кокала. Аз съм този, когото изпращат, за да постигне реални резултати, защото знаят, че не играя по правилата. Знам всичко за теб. Знам, че си убил много наши войници и си измъчвал и отвличал свои сънародници за собствена изгода. Ти си терорист и боклук, от онези, които ми доставя удоволствие да убивам. Обикновено не се замислям за хората, които трябва да ликвидирам, но ти попадаш в специална категория. Убеден съм, че ще направя голяма услуга на човечеството, като прекратя безполезния ти живот. Освен това съм в лошо настроение. Толкова лошо, че може би единственото, което би могло да ме развесели, е да пратя един куршум в главата ти.

Рап се вгледа за момент в лицето на Захир, после леко наклони глава, сякаш му хрумна друг начин да се справи с него.

— В интерес на справедливостта, може и да ти дам шанс да ме убедиш в противното.

Гърдите на Захир се повдигаха и спускаха учестено, сякаш не можеше да си поеме въздух. Мърдаше трескаво очи ту към Хъбард, ту към лудия, държащ пистолет, насочен в лицето му. Беше виждал много убийци и умееше да различи блъфирането от истинското намерение да се убива. Този тук очевидно говореше сериозно. Единственият начин за спасение, който му хрумна, бе да спомене човека, който го беше вербувал да се откаже от престъпния живот.

— Господин Сикълс е мой добър приятел — запелтечи Захир. — Много добър приятел. Той е много важен човек. Страшно ще се ядоса, ако разбере за това.

Значи предположението на Рап беше правилно. Началникът на представителството в Кабул бе дал властта на този мръсник.

— Дарън Сикълс — изсумтя презрително Рап — само си въобразява, че е важен, но всъщност е кръгла нула.

— Той е главният шеф на ЦРУ в моята страна!

— Той е кретен и фактът, че ти е дал полицейска униформа, го доказва. Затова измисли по-убедителен начин да ме умилостивиш.

Захир облиза пресъхналите си устни и напъна мозъка си да измисли нещо друго, с което да накара този американец да преосмисли заканата си. След дълго неловко мълчание не му хрумна нищо, затова той се усмихна престорено и се отдръпна една крачка назад, като измънка:

— Май по-добре да си тръгвам, а?

Рап сграбчи реверите на униформата му.

— Това не е решение. Или ще ми докажеш, че можеш да ми бъдеш полезен, или ще ти пръсна мозъка.

В очите на Захир се изписа надежда.

— Полезен ли?

— Да.

— Мога да бъда много полезен.

— Целият съм в слух.

— Познавам много хора… знам много неща. Мога да ти намеря всичко, което искаш. — За да не изневери на природата си, Захир добави: — Срещу подходящата цена, разбира се.

— Подходящата цена — измърмори Рап, развеселен от забележката. — Сега да ти обясня как ще действаме, и то само ако ми докажеш, че заслужаваш да живееш. Няма да ти платя нито цент. Единственото, което ще получиш от мен в замяна на услугите си, ще бъде животът ти. Мисля, че той е достатъчно важен за теб.

— Да, важен е. Но аз не съм богат човек.

— Спри да говориш за пари. Ставаш скучен, а ако ме отегчиш прекалено, прекратявам преговорите и те изпращам на оня свят.

— Кажи какво искаш от мен. Ще направя всичко.

Рап се замисли за Рикман. Истината беше, че много малко хора знаеха с какво точно се занимава. Кенеди и неколцина други в общи линии бяха в течение на оперативните му задачи, но по отношение на подробностите Рик ги държеше в неведение. Захир би могъл да разбули някои от тези тайни.

— Познаваш ли човека, който живее тук?

— Господин Рикман… много добре го познавам. Да. Той ми е добър приятел.

— Да не се отплесваме. Защо реши да дойдеш тази сутрин?

— Просто минавах и видях хората на господин Хъбард. Изглеждаше, че нещо не е наред, затова спрях да проверя какво става.

— Приличам ли ти на глупак, Абдул?

— Не — побърза да отговори Захир. — Не съм казал такова нещо.

— Тогава ми кажи истинската причина да дойдеш.

Захир се размърда нервно. Очевидно се мъчеше да измисли как да скрие истината. Търпението на Рап почти се изчерпи, затова той вдигна пистолета и почука с него афганистанеца по главата.

— Знам, че лъжата ти е втора природа — отбеляза, като поклати глава, сякаш предупреждаваше непослушно дете. — Съветвам те да го преодолееш. Някой ден ще те убият заради това.

Захир потърка главата си с дясната ръка.

— Чух слухове.

— Какви слухове?

— Че нещо се е случило с господин Рикман.

— Какво по-точно?

— Че се е случило нещо много лошо. Че са го отвлекли.

— Откъде го чу?

Да предоставя информация, без да получава нищо в замяна, беше много несвойствено за Захир, затова той излъга:

— Един от хората ми видял господин Хъбард да тръгва разтревожен от базата. Завъртях няколко телефона и разбрах, че нещо става в къщата на господин Рикман.

— Значи си се притеснил за господин Рикман.

— Да.

— Затова ли дойде да се правиш на глупак и да заплашваш хората?

— Не, бях загрижен.

Рап погледна часовника си. Беше десет и осем минути, а списъкът със задачите му постоянно се увеличаваше. Захир, колкото и голям мръсник да беше, можеше да бъде полезен. Рап бързо взе решение:

— Ето какво ще направим. Ти ще работиш за мен. Ще откриеш кой е отвлякъл господин Рикман. Имаш четирийсет и осем часа да ми дадеш информацията, която ми трябва. Ако не успееш, ще те убия.

Захир отново направи опит да се отдръпне назад. Имаше нужда от пространство, за да се съсредоточи, а не можеше да мисли, докато някой държи пистолет пред лицето му. Американецът просто пристъпи напред. Захир погледна към Хъбард с умоляващи очи, но тъй като не получи съдействие, прибягна към онова, което знаеше най-добре:

— Колко ще ми платиш?

Рап се изсмя мрачно:

— Няма да ти платя нищо. Всъщност ще направя точно обратното. Ако разбера, че ме лъжеш, ще разпратя снимката ти на всеки гадняр в този град и от другата страна на границата и ще обявя петстотин хиляди долара награда за главата ти. Ако мислиш, че можеш да избягаш в планината, ще те обявя за денонощно засичане със системата „Придейтър“. Ако се обадиш по телефона или се покажеш на открито само за секунда, ще ти пратя ракета „Хелфайър“ и ще те взривя на парчета.

За Захир заплахата звучеше съвсем реално. Беше се отървал от не един свой враг, като издаваше местоположението и телефонните им номера на ЦРУ. Самонасочващите се ракети бяха много ефикасни. След кратко размишление той осъзна, че поне за момента няма друг избор, освен да се подчини. Затова бавно кимна и каза:

— Ще видя какво мога да направя.

— Ако искаш да живееш, ще направиш повече. — Рап смъкна пистолета и добави: — Дай ми телефона си.

Захир послушно бръкна в джобчето на синьо-сивата си униформа, извади телефона и го даде на Рап, който го връчи на Хъбард.

— Качи се горе и го дай на Сид. Кажи й, че искам обичайното и да съобщи на нашите приятели в Щатите да го поставят на засичане. Кажи й също, че ми трябва дубликат. — След като Хъбард излезе, Рап отново се обърна към Захир. — Ще подслушваме всичко, което говориш, и ако не съм доволен от усилията ти, сделката пропада.

— Как пропада?

— Означава, че сделката се разтурва и ти умираш.

— Ами ако сделката не ми харесва?

Рап вдигна пистолета и го насочи отново към лицето на афганистанеца.

— Тогава решението е просто. — Посочи труповете на пода. — Ще ти пръсна мозъка и ще свършиш като тия четиримата.

— Не ми даваш възможност за избор.

— А когато ти отвличаш хора за подкуп, даваш ли им избор?

Захир не отговори.

— Знам, че това не ти харесва, Абдул, и причината е съвсем проста. Ти си рекетьор. Свикнал си да тормозиш хората. Заплашваш тях и семействата им с насилие, за да получиш каквото искаш. Сега аз те заплашвам и това не ти харесва, но на мен изобщо не ми дреме. Единственото важно за мен е да разбереш и да приемеш сделката. Какво е решението ти?

Пред дулото на пистолета Захир знаеше, че има само един изход — да се съгласи. По-късно, когато се махне далеч от този луд, щеше да измисли как да развали сделката.

— Нямам избор — оплака се той.

— Добре. Бих ти стиснал ръката, но знам, че това няма никакво значение; знам, че смяташ да ме прецакаш при първа възможност. Затова ето какво ще направим. — Рап извади телефона си, натисна няколко иконки и го вдигна, за да снима афганистанеца. — Усмивка. Това е за обявата, която ще изпратя, с обещание за петстотин хиляди долара награда за главата ти.

— Ама нали каза…

— Спокойно, знам какво съм казал. Ако изпълниш каквото искам, всичко ще е наред. Дори бих могъл да дам петстотинте хиляди на теб. Но ако само заподозра, че ме мамиш, свършено е с теб. И без това имаш достатъчно врагове. Ако обявя награда за главата ти, ще се наредят на опашка, за да приберат парите. По дяволите, така сигурно ще ни излезе по-евтино, отколкото да изхабим цяла ракета, за да те убием.

Хъбард пак влезе и върна телефона на Захир. Подаде на Рап друг апарат.

— Така ще поддържаме връзка. Ще мога да те следя и с двата телефона, но по този ще говорим. — Рап подаде апарата на Захир. — Ще ти се обадя след два часа и ако не ми вдигнеш, мъртъв си. Ако ми вдигнеш и кажеш, че не си открил нищо, мъртъв си. Разбираш ли?

Захир неохотно пъхна телефона в джоба си и кимна:

— Как да те наричам?

— Хари. — Това беше само един от псевдонимите на Рап. — Сега се махай и разбери какво се е случило с Джо Рикман.