Винс Флин
Комбинаторът (5)

5.

Джелалабад, Афганистан

Хъбард очевидно бе развълнуван. Отиде при прозореца, за да види как Захир и хората му си тръгват. Рап не му обърна внимание и за няколко минути обсъди с Колман по-нататъшните им действия. Точно свършиха, когато Хъбард се приближи. Той примигна няколко пъти и попита:

— Съзнаваш ли какво направи току-що?

— Мисля, че да — спокойно отговори Рап.

— Не съм сигурен. Този човек е луд. — Хъбард посочи към вратата, сякаш Захир още стоеше там. — Аз трябва да работя с него. Какво, по дяволите, си мислиш?

— Не можеш да подкупиш такъв човек. Накрая пак ще те прецака. При всяка възможност. Единственият начин да се справиш с такива като Захир е, като ги накараш да треперят за живота си.

— Дарън ще полудее, щом разбере. Цяла година изгуби, докато го убеди да работи за нас.

При споменаването на малкото име на Сикълс Рап кипна.

— Дарън е идиот.

— Идиот или не, той ми е началник и най-старшият представител на Управлението в Афганистан.

— Добре, свърши ли с мрънкането? — измърмори Рап повече като предупреждение, отколкото като въпрос.

— Не… не съм свършил. Изобщо не съм свършил. Ти ще стоиш тук една-две седмици и ще си се прибереш в Щатите, а аз ще остана да работя с този тип. Изобщо не познаваш Захир. Той е безскрупулен мръсник. Най-вероятно ще ме убие.

— Тогава убий го ти първи — изръмжа Рап.

Хъбард го погледна, сякаш е полудял.

— Дарън го покровителства… не мога да го убия.

— Аз ще се оправя с Дарън. Междувременно искам да си тренираш гръбнака. Как само го остави да нахълта и да ти приказва! Какво ти става бе? Ти работиш в шибаното ЦРУ, Хъб, не в Държавния департамент! Започни да се държиш подобаващо, или си търси друга работа. Дявол да го вземе… имаш наемници, бивши талибани, бойците от Северния съюз, бивши съюзници… всичките се навъртат и чакат да изпадне някой долар. Можеше да отидеш при Рик, да му дадеш десет-двайсет бона и да намериш петнайсет главорези, които да застрелят мръсника някоя сутрин, когато излиза от дома си.

— Не е толкова лесно.

— Така ли? — Рап стисна гневно зъби и опря пръст в гърдите на Хъбард. — В такъв случай този тип трябва да е Супермен, защото аз не помня колко боклуци като Захир съм очистил. За това не ти трябва висше образование.

— Дарън ще полудее — измънка в оправдание Хъбард.

— Казах ти, че аз ще се оправя с Дарън. — Рап нямаше търпение да стисне за гушата онзи книжен плъх. — Сега обаче искам да разпиташ всичките си информатори. Разрови кочината и разбери какво се е случило с Рик, а ако се натъкнеш на Захир и той си позволи дори само те изгледа накриво, веднага ми се обади. Разбрахме ли се?

Хъбард кимна бавно; съзнаваше, че не е разумно да продължава да спори.

— Добре, ще се заема.

— Хубаво. И запомни, че трябва да действаме бързо.

Рап чу някой да вика името му от горния етаж. Погледна нагоре, после към Хъбард. Потупа го по рамото и добави:

— Не забравяй кой си, Хъб. Не позволявай да те правят на глупак… особено през следващите четирийсет и осем часа. Ако не върнем Рик, Захир ще бъде най-малкият ни проблем.

Хъбард тръгна към вратата. Колман стоеше до Рап с 45-калибровия си „Хеклер и Кох“ в ръка. След като колегата им излезе, той измърмори:

— Не съм сигурен, че е подходящ за тази работа.

Рап също не беше сигурен в това, но не можеше да се сърди на Хъбард.

— Ако Дарън Сикълс ми беше шеф, бог знае какво щеше да стане с мен — отбеляза той.

— Ако Дарън Сикълс ти беше шеф, щеше да го убиеш — отговори Колман, без да отмества сините си очи от вратата. — Дявол да го вземе, Стан ти беше шеф и ти за малко не го очисти, а той е яко копеле. Сикълс е мека китка.

Рап се замисли за Стан Хърли — човека, който го беше обучил. Хърли беше един от най-коравите мъже, които познаваше — и гадно копеле. Оттогава бяха минали двайсет години. В последно време влиянието на възрастта започваше да си проличава при Хърли. Умът му все така работеше безупречно, но силите го напускаха.

— Вече не правят такива като Стан.

Колман се усмихна:

— Да, така е. Но и ти не падаш по-долу.

Рап се престори на обиден:

— Да не би да намекваш, че съм чудат инатлив старец, който пие и пуши прекалено, но все още преследва жените като двайсетгодишен хлапак?

— Приличате си повече, отколкото си готов да признаеш. Ако той беше тук, двамата щяхте да се сбиете кой първи да забучи пистолета си в муцуната на онзи терорист.

— Да, и той щеше да спечели — изсмя се Рап. — После щяхме да отлетим за Кабул и да повторим сценката със Сикълс.

— Е, денят още не е свършил. Мисля, че шансът да разкажеш играта на Сикълс днес е петдесет на петдесет.

Рап изруга наум. „Още едно излишно занимание“ — помисли си. Отгоре отново някой го извика и той отиде до основата на стълбите, като заобиколи мъртвите бодигардове. Погледна нагоре и попита:

— Какво има?

На горната площадка се показа лицето на красива брюнетка.

— Ела. Трябва да видиш нещо.

Рап се заизкачва, като стъпваше близо до стената, за да не настъпи кървавата диря. Сидни Хайек беше най-новият член в екипа му, включена по идея на Кенеди. Рап не беше особено доволен по ред причини. Първата беше доста ясна — в този занаят хората не печелеха лесно доверието му. Нямаше място за грешки, а залозите бяха толкова високи, че той предпочиташе да действа с по-малко хора, отколкото да вземе новобранец, заради когото всички може да загинат. Втората причина за безпокойство също бе очевидна — Хайек идваше от ФБР.

— Какво има? — попита Рап, когато се качи.

Както и останалите в екипа, Хайек носеше маслиненозелено работно яке с джобове, пълни с различни инструменти. По нареждане на Рап бе облякла бронираната си жилетка отдолу, за да не привлича внимание. Носеше също дънки, туристически обувки „Меръл“ и синя шапка на „Детройт Тайгърс“ с фенерче и микрокамера от двете страни на козирката. Погледна го с бадемовите си очи и попита:

— Скот каза ли ти за сейфа?

— Да. Някакъв признак, че е разбит?

— Не. Изглежда, че самият господин Рикман го е отворил.

Рап се намръщи:

— Да не правим прибързани заключения.

Хайек сви рамене:

— Не го познавам, но предполагам, че е бил единственият човек в радиус от две хиляди километра, който е знаел шифъра.

Всъщност в радиус от над десет хиляди километра, помисли си Рап, но не я поправи. Хайек беше от Детройт, единствена дъщеря на арменци, емигрирали от Ливан. Говореше свободно арабски и нещо по-важно, можеше да се разходи по улицата на всеки близкоизточен град, без да направи впечатление на никого. В отговор на обвинението й Рап каза:

— Той единствен е знаел шифъра.

— Е, сейфът е бил отворен с шифъра. Няма следи от бърникане в заключващия механизъм и доколкото мога да преценя, не е отворен насилствено.

— Сигурна ли си?

— Доколкото мога да съм сигурна след по-малко от един час оглед.

Рап се опита да си представи как е станало.

— Значи са го принудили с оръжие да отвори сейфа.

— Не познавам този човек, затова не мога да преценя.

След седемчасова съвместна работа Рап започваше да разбира стила й на действие. По-важно беше онова, което премълчаваше, отколкото което казваше.

— Явно имаш някакви съмнения.

— Винаги имам съмнения.

— Сподели.

— Има неща, които не пасват.

— Какви?

Тя се поколеба за момент, после каза:

— Ела да ти покажа. — Излязоха в коридора. — Внимавай къде стъпваш.

Рап погледна в краката си и заобиколи голяма локва кръв. Тогава забеляза няколко петна на стената.

— Какво е това?

— Всяко нещо с времето си. Искам първо да ти покажа кабинета.

Хайек влезе в стаята и отиде зад бюрото. Нямаше прозорци, стените и таванът бяха облицовани с шумоизолиращи плоскости, а подът — с каучукови плочки. Зад бюрото бе отворена тясна шумоизолирана врата. Зад нея се виждаше отвореният сейф.

— Какво трябва да видя? — попита Рап.

— Нищо.

Хайек изключи лампата на бюрото и включи ултравиолетовата крушка на шапката си. Насочи я към пода пред сейфа и започна да я движи наляво-надясно, докато претърси целия под.

— Няма кръв. Нито капка.

— Все още не разбирам — призна Рап.

— Ела насам.

Тя пресече стаята и излезе в коридора. Изгаси лампите там. Ултравиолетовото фенерче освети различни кървави петна.

— Тук има много кръв. Сега, не познавам Рикман, но съм чувала, че е сериозен човек.

— В какъв смисъл?

— Доколкото те познавам, някой трябва да те размаже от бой, преди дори да си помислиш, че може да отвориш сейфа.

Рап кимна.

— В кабинета му няма кръв.

— Насилието може да е започнало навсякъде… в кухнята.

Хайек поклати глава:

— В кабинета пак щеше да има кръв, дори да са само петънца. Обаче няма никаква.

Рап бавно започна да се досеща за теорията й.

— Какво друго си открила?

— Тази бъркотия. — Хайек посочи кръвта на стената. — Предполагам, че е на някого от убитите долу.

— Онзи с липсващото лице?

— Да. — Тя се приближи до стената и посочи едно пихтиесто парче. — Взех проби от всичко и ще ги изследвам, когато се върнем в Щатите, но съм 99 процента сигурна, че това е парче мозък с малко кръв и парченца кост. Отговаря на раната в главата на Неидентифициран труп номер четири на долния етаж.

— И с какво трябва да ме заинтересува това?

— Виж как са разпръснати петната. — Хайек вдигна ръка, сякаш държеше пистолет. — Телохранителят трябва да е гледал натам, към стълбите. Убиецът го е застрелял в гърба. Куршумът е преминал през главата му, излязъл е, опръскал е стената с мозък и човекът е паднал по очи. Ето откъде е дошла тази голяма локва кръв.

Рап се вгледа в кървавото петно на стената. Всичко съвпадаше.

— Съгласен съм. Какъв е изводът ти?

— Трима от бодигардовете са застреляни в лицето. Това е логично. Опитвали са се да отблъснат нападателите. Изправили са се срещу опасността. Този обаче е застрелян в тила. Не изглежда логично. Би трябвало да е застрелян на площадката, когато извършителите са се качили по стълбите.

Рап вече разбираше. Ядоса се, че не се е досетил по-рано.

— Добре ли огледа труповете долу?

— Достатъчно добре.

— Измери ли входните рани?

— Не точно, но съм почти сигурна, че първите трима мъже са застреляни с деветмилиметров. — Хайек вдигна найлоново пликче с три месингови гилзи. — Намерих ги на пода.

— Ами четвъртият убит?

Тя поклати глава:

— Огледах навсякъде в коридора и по стълбите, но не намерих гилза.

— Някакво предположение за калибъра?

— Предполагам… 45-и, с кух връх. Със сигурност не е същият калибър, с който са убити другите трима.

Рап премисли цялата информация, досещаше се какво означава това, но още не искаше да повярва. Отново погледна към кабинета. Нямаше признаци за борба. Нито една вещ не беше разместена. В коридора всичко беше в кръв. Той погледна петното с вид на сюрреалистична картина.

— Предполагам, че куршумът се е забил в стената.

— Да… ще го изчоплим, но исках първо да те попитам. Не знам какъв е този екип, който ще идва от Лангли… не искам да им се бъркам.

Рап можеше да се справи с този проблем.

— Извади куршума колкото можеш по-скоро. Има ли друго, което трябва да знам?

Хайек се поколеба, но отговори:

— Не.

— Изплюй камъчето.

— Не, няма нищо. — Тя поклати глава. — Ще знам повече, когато вържем петната от кръв с телата. Мисля, че ще получим доста добра картина кой къде е стоял, когато е станало нападението.

— Отлично се справяш, Сид. Засега обаче не казвай на друг. Докато не сме сигурни, не искам да се появят всякакви налудничави теории. Ако някой много любопитства, прати го при мен. Разбрахме ли се?

Кенеди й беше наредила да й докладва възможно най-пълна информация. Сега Хайек съзнаваше, че е попаднала между чука и наковалнята, но тъкмо бе започнала да печели доверието на Рап, затова отговори:

— Разбрано.

— Хубаво. Опаковай нещата и бъди готова за тръгване в десет.

— За къде бързаме?

— За среща в Кабул. С цялото кралско воинство.

— Май мразиш тези срещи.

— Мразя всякакви срещи, особено тези. — Рап си представи как Сикълс води заседанието без него. Не можеше да си обясни защо такъв човек работи в Управлението. — Искам да се погрижа този кретен да не забърка още по-голяма каша, отколкото е в момента.