Винс Флин
Комбинаторът (43)

43.

Исламабад, Пакистан

Генерал Дурани седеше на задната седалка в бронирания си „Мерцедес Е350“. Два абсолютно еднакви черни автомобила от същия модел караха след него. Колите бяха неразличими една от друга и през черните стъкла не можеше да се види кой се вози вътре. Дурани предпочиташе да пътува в предната кола, защото атентаторите най-често предполагаха, че мишената им е в средната. В интерес на истината, той не се опасяваше особено, че ще го взривят. Хората, които правеха това — военизираните групировки, работеха за него.

Конвоят спря пред охранявания вход на комплекса, в който живееше Дурани — Бахриа Таун, в покрайнините на Исламабад. Генералът бе помогнал на инвеститора да придобие терена, заемащ 18 000 хектара земя, като изгони наемателите и принуди упоритите собственици да продават. Освен че взе мерки подходящите чиновници да бъдат подкупени или заплашени, Дурани се погрижи частната охранителна фирма на комплекса да включва само верни на него бивши военни. В замяна на помощта той получи голямо имение, скрито сред палмова горичка. Триметровата външна стена ограждаше разположената на 700 квадратни метра главна постройка, две къщи за гости, покрит басейн и гараж за осем коли с помещения за прислугата и охраната. Всеки път щом влезеше в комплекса, Дурани изпитваше върховно блаженство. Само в любимия му Пакистан човек можеше да бъде възнаграден толкова щедро за самоотвержения си труд.

Мерцедесите набраха скорост по широкия ограден с дървета централен булевард. За разлика от останалата част на Исламабад и близкия Равалпинди тук не се виждаше нито едно боклуче. Портата на имението беше отворена и двама от телохранителите на Дурани стояха до страничните колони с автомати G3 на „Хеклер и Кох“. Мерцедесите минаха между тях и продължиха нагоре по дългата частна алея. Дурани не изчака охраната му да заеме позиции. Това беше неговото имение все пак — поне тук можеше да се чувства свободен. Тръгна към главната постройка, където на вратата го чакаше икономът.

— Добър ден, господин генерал — поздрави го дребният мъж с бяла риза и черни панталони. — Желаете ли нещо?

Дурани го подмина, без да го удостои с поглед, и спря в просторното мраморно фоайе.

— Вазир тук ли е?

— Да, господин генерал. Чака ви в шахската къща.

Дурани кимна леко и тръгна към асансьора. Качи се и натисна копчето за подземието. Генералът беше голям параноик и работата само засилваше подозрителността му. Затова, когато строяха къщата, бе накарал предприемача — негов добър приятел и бизнес партньор — да свърже с тунели всички постройки в имението. Искаше американците да знаят възможно най-малко за действията му. Тунелите му позволяваха да остане скрит от дебнещия поглед на сателитите им. Беше стигнал още по-далеч — накара един специалист от службата да му даде точните часове на преминаване на американските спътници, за да взема допълнителни предпазни мерки. Лошото беше, че мръсниците можеха да променят траекторията на сателитите. Освен това с помощта на разузнавателните безпилотни самолети намираха все повече и повече начини да го шпионират.

Дурани въведе шифъра и отвори стоманената врата. Тунелът не беше нищо особено — бетонни стени и таван, с обикновени крушки, защитени от метална мрежа, на всеки седем метра. Галерията между главната постройка и по-близката къща за гости беше дълга шейсет метра. При следващата врата Дурани зави надясно и продължи по друг, много по-къс тунел. Въведе друг шифър на таблото до трета врата, мина през мрачно подземно помещение и се заизкачва по стълбите. Когато стигна до приземния етаж, вече се задъхваше. Хвана се с една ръка за парапета, а с другата се потупа по гърдите.

От съседната стая се чу глас:

— Вие ли сте, генерале?

— Да — задъхано отговори Дурани.

Извади цигара и запали, после пусна парапета и влезе в разположения няколко стъпала под нивото на входната врата просторен хол. Дизайнът на тази къща за гости бе изчистен и модернистичен; преобладаваше белият цвят. По средата на хола имаше две бели кожени канапета и две модерни кожени кресла с метална рамка. Тези мебели бяха разположени върху голям бял килим и бял мраморен под със сивкави оттенъци.

Дурани не се приближи до госта си. Мъжът носеше черен костюм и седеше с кръстосани крака на едното канапе. В едната ръка държеше вестник, в другата — цигара, а до него бе оставен черен пистолет. Вазир Касар беше един от най-доверените офицери на генерала. Освен това беше арогантен мръсник. Той знаеше, че Дурани умира от любопитство да научи как вървят нещата, но не смяташе да му каже нищо, докато не попита.

— Е? — попита генералът, като го погледна с разширени от нетърпение очи.

— Какво „е“, генерале?

Дурани погледна пистолета, оставен върху белия диван, и това изведнъж го подразни.

— Прибери това чудо! Не е прилично, когато си гост в дома ми.

— Мислех, че съм ваш подчинен — отговори многозначително мургавият слаб мъж.

— Не ме разигравай. Кажи как мина.

— Не беше лесно — със сериозен тон отговори Касар.

— Жив ли е?

— Да. — Касар кимна към вратата. — Сложих го в крайната спалня.

Дурани плесна леко с ръце и едва се сдържа да не извика от радост.

— Добре, по-късно ще ми разкажеш подробностите, но преди това искам да го видя.

Бързо тръгна към стаята и стъпките му отекнаха в коридора. Беше готов да се затича, ако белите му дробове го позволяваха. Стигна до вратата в дъното и я отвори широко.

Това, което видя, го вцепени. Щорите не бяха спуснати и ярката дневна светлина проникваше безпрепятствено през ефирните бели завеси. По средата на голямото двойно легло, претрупано с бели възглавници, бели чаршафи и дебел бял пухен юрган, лежеше купчина лилаво-червена плът. Усмивката на Дурани помръкна.

— Аллах, аллах! Какво са ти сторили тези идиоти? — Той изтича до леглото и се вгледа в подутото и насинено лице. — Ти ли си това? Не мога да те позная.

Изродското лице бавно се обърна към него. Човекът не виждаше нищо. Плътта около очите му беше толкова подпухнала, че ги притискаше, сякаш на тяхно място имаше две праскови. Устните му бяха пукнати на много места и толкова подути, че горната се опираше в счупения и деформиран нос. Дурани беше видял видеозаписа в интернет, но си мислеше, че са му сложили грим, за да изглежда по-тежко обезобразен.

— Какво се е случило?

— Трудно говоря — избуча пребитият. — Счупиха ми челюстта.

Дурани настръхна от гняв.

— Ще ги убия! Кълна се, че ще ги убия!

Зад гърба му Касар се изсмя мрачно:

— Закъсняхте.

Дурани го погледна над рамото си:

— Как допусна това да се случи?

— Идеята беше ваша. Част от великия ви план.

— Това — заяви Дурани, като посочи американеца — не беше част от плана ми.

— Спокойно, Ахтар — каза Рикман, като вдигна лявата си ръка.

Когато видя разкривените му и изпочупени пръсти, Дурани отстъпи назад.

— Жив съм — добави Рикман. — Успяхме. Вазир очисти двамата глупаци. Казаха ми, че резултатът е впечатляващ. За щастие вече съм бил в безсъзнание.

— Много ли боли? — попита Дурани.

Болката бе относително понятие. Американецът не се чувстваше комфортно, но в сравнение с болките по време на побоя сега беше супер.

— Добре съм.

— Очевидно е, че не си. Смазали са те от бой.

— Ще оцелея.

— Не съм много убеден в това. — Дурани отново погледна Касар. — Как допусна да се случи?

— Той настояваше. Колко пъти ми повтаряхте, че работата ми е да изпълнявам заповеди. Исках да спра по-рано, но той искаше да изглежда по-убедително.

— Ще изпълняваш моите заповеди! — заяви Дурани, като неколкократно се удари по гърдите.

— Вас ви нямаше, генерале. Затова изпълнявах заповедите на Джо.

Понякога невъзмутимото поведение на Касар вбесяваше Дурани. Но вместо да се разкрещи, генералът отново се обърна към Рикман. На лицето му нямаше и един сантиметър без синина, оток или рана.

— Защо си причини това?

— Не съм си го причинил аз. Причиниха ми го твоите малоумни талибански приятели. Абсолютни тъпаци. Идеални за тази работа, между другото. Поздравявам те за избора.

Дурани се подсмихна. Рикман винаги намираше начин да го развесели.

— Изглежда, че са се престарали.

— Нямаше как иначе. Трябваше да изглежда истинско. Дурани беше смаян. Знаеше, че американецът е хитър, но нямаше представа, че е толкова издръжлив.

— Или си най-смелият мъж, когото познавам, или си луд. Кое от двете?

— По малко и от двете, предполагам — отговори Рикман и понечи да се усмихне, но спря, защото го заболя твърде силно.

Дурани се замисли за положението. Предпочиташе да не бяха рискували толкова, но се радваше, че Рикман е жив. Това беше най-великата шпионска машинация в историята.

— Днес е велик ден! — заяви той, като постави дясната си ръка върху рамото на Рикман и го стисна окуражително.

Американецът изстена от болка и Касар отбеляза:

— Мисля, че раменете му са се извадили, докато висеше. Не е добре да го пипате.

Дурани дръпна ръката си и попита:

— Лекарят прегледа ли го?

Касар поклати глава. Извади пакет цигари от сакото си, изтръска една и посочи с нея към Рикман.

— Той не позволи.

— Какво?

— Не поиска докторът да го прегледа — поясни Касар.

Дурани го погледна гневно. Касар беше единственият му подчинен, който дръзваше да пренебрегва заповедите му.

— Разбрах много добре какво каза. Защо не е позволил?

— Защото нямаше доверие на нашия лекар. Смята, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Така е, но той има нужда от медицинска помощ. — Дурани погледна пребития човек в голямото легло. — Трябва да повикаме лекар да те прегледа.

— И после да го убиете. — Рикман бавно поклати глава. — Ще се оправя, спокойно. Само ме оставете да почивам.

— Благодаря — измърмори Касар. — Задачата да убия лекаря щеше да се падне на мен, а аз харесвам доктор Бутани. Няколко пъти ме е шил… много полезен човек. Предпочитам да го запазим.

Дурани се обърна наполовина и даде знак на Касар да излезе. Наглецът дръпна силно от цигарата, сви рамене и се оттегли. Генералът се наведе над Рикман и попита:

— Вземаш ли нещо за болката?

— Да. — Американецът се сгърчи леко в опит да повдигне глава. — Не е толкова зле, колкото изглежда… поне в сравнение с боя, който изтърпях.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не. Само ме остави да лежа така.

Дурани присви очи. Нямаше големи познания по медицина или за човешката анатомия, но беше виждал достатъчно разпити. Много от тях завършваха със смърт и невинаги защото сърцето не издържаше. Доста често разпитваният умираше от инфекция. И нищо чудно, като се имаше предвид мръсотията в килиите. Като добавим тежкото натоварване върху нервната система и липсата на сън, това съвсем закономерно довеждаше до срив в имунната система и смърт. В този момент Дурани твърдо реши, че лекарят трябва да дойде до час. Доктор Бутани беше бивш военен, упълномощен да работи за ОРС. Освен това подкрепяше каузата за самоопределянето на Пакистан. Винаги съществува риск, разбира се, но Дурани можеше да нареди да убият доктора по-късно, ако сметнеше за необходимо.

Рикман се закашля леко и попита:

— Какво става с Рап?

Точно от този въпрос се опасяваше Дурани. Всичко друго вървеше идеално.

— Измъкна се, но не се безпокой. Има си други проблеми.

Рикман се опита да седне, но тялото му се разтърси от силна кашлица и той пак се отпусна на леглото. От устата му потече струйка кръв.

— Не мога да повярвам!

— Успокой се. Не се вълнувай.

— Казах ти, че задължително трябва да ликвидираме Рап. Това беше единствената част от операцията, в която нямахме право да се провалим.

— Знам, но твоят наемен убиец не стреля.

— Как така?

— Излезе от скривалището, отиде в клиниката и се предаде на Рап.

— Не ти вярвам.

— Това е истината. Бях изпратил двама от най-способните си хора и изгубих единия. Твоят наемник пресече улицата и се представи на Рап. Понеже той се провали, бях принуден да използвам подкреплението. Генерал Каим изпрати хората си и стана голямо кръвопролитие.

— Кръвопролитие?

— Двайсет и един от нашите бяха убити.

— Колко хора имаше Рап? — смаяно попита Рикман.

— Четирима. — Дурани вдигна пожълтелия си от цигарен дим показалец и закрещя: — Твоят наемен убиец се присъедини към тях! Казаха ми, че той лично е убил много от хората на Каим.

Рикман изведнъж изпита цялата сила на болката. Какъв беше тоя Рап? Защо все не умираше? Зловещо предчувствие стегна гърдите му и започна да го задушава. Обхвана го страх за Хъбард, който трябваше да изпрати Рап във ветеринарната клиника. Рикман планираше това повече от година. Беше сигурен, че Кенеди ще изпрати Рап да го търси, и познаваше начина му на мислене по-добре от самия него. Внимателно бе оставил подвеждащи улики, знаейки, че Рап ще усети, че нещо не е наред. Ако той беше оцелял, това означаваше, че Хъбард или е мъртъв, или е избягал, за да спаси кожата. Рикман изведнъж съжали, че не може да отвори очи, за да види изражението на Дурани.

— Ами Хъбард? Къде е той?

Дурани очакваше този въпрос, но в никакъв случай не можеше да каже истината. Не трябваше да я казва, ако искаше Рикман да работи за него. Американецът и без това бе достатъчно разтревожен, което беше много жалко, защото имаха толкова много поводи да празнуват. Истината бе, че Дурани никога не беше планирал да евакуира Хъбард от Афганистан. Къде щеше да скрие високия дебел плешив американец в страна, пълна с мургави мъже със среден ръст метър и седемдесет и пет? Беше се съгласил с желанието на Рикман да изтеглят Хъбард в Пакистан, защото само така щеше да го убеди да участва в плана му. Всъщност още от самото начало смяташе да убие Хъбард.

— Със съжаление трябва да ти съобщя, че приятелят ти е мъртъв.

Рикман преглътна тежко.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Как е станало?

— Мислим, че Рап го е убил, но не сме сигурни.

Смазаното тяло на Рикман се стегна и той изкрещя:

— Има ли нещо, което да сте свършили както трябва?

— Не си прав, Джо. От самото начало знаехме, че ще бъде сложна операция. Приятелят ти също го съзнаваше.

— Не мога да повярвам, че Рап е още жив, а Хъбард е мъртъв! Веднага трябва да изпратиш хора в Цюрих. Не можем да позволим Обрехт да попадне в ръцете на Рап.

— Вече се погрижих за това — излъга Дурани.

Съвсем беше забравил за измамата, в която бе замесен швейцарският банкер. След смъртта на Рап Обрехт щеше да бъде основният свидетел, който да го уличи в корупция. Такъв беше коварният план на Рикман.

— Най-важното е, че си жив — изтъкна Дурани. — Освен това си свободен и безмерно богат.

С всеки новонаучен факт Рикман се чувстваше все по-недоволен от положението си.

— Да, а Мич Рап е още жив и ще ме преследва до края на света, докато не ме убие.

— Никога няма да те намери. Планът ми действа безотказно. След пластичната операция никой няма да те познае.

Рикман отново се замисли за Хъбард.

— Как е умрял Хъб?

— Не знаем с точност… Знаем само, че не дойде на мястото за срещата.

Всъщност Хъбард дойде в склада в Джелалабад, каквато беше уговорката. Там го убиха, но тази информация само щеше да разгневи Рикман. Дурани знаеше кое е по-добре за него. Така нещата щяха да минат по-гладко.

— Значи може да е жив?

— Съмнявам се. Имаше престрелка… информацията е малко объркана, но изглежда, че Рап го е убил.

— Изглеждало… значи не сте сигурни. — Рикман започваше все повече да се вълнува. — Ако Хъбард е жив, ние с теб сме мъртви!

— Почти сме сигурни, че е убит — опита се да го успокои Дурани. — Просто съм внимателен с изводите.

— Внимателен! Защо не беше внимателен, когато трябваше да убиеш Рап? Мамка му! Казах ти, че ликвидирането му е най-важната част от плана. Бях изчислил всичко. Мич Рап е последният човек, който искам да ме издирва. Ти не го познаваш както аз. Няма да спре, докато не ме открие, а това означава и теб.

— Всички си мислят, че си мъртъв — небрежно напомни Дурани.

— Повечето, да. Защото им се иска да вярват, че е така. Само че Рап не разсъждава по този начин. Няма значение какво иска или не иска да вярва. Той е жив детектор за измами. Ще надуши и най-малката пукнатина в плана ти и ще дълбае, докато не рухне всичко. И после ще ни подгони. — Рикман изстена от болка. — Ох, всички тези мъчения бяха за нищо!

— Преувеличаваш способностите на бившия си колега.

— Нищо не преувеличавам. Работил съм с него над двайсет години. Той е богът на тайните операции. Убива всеки, който му се изпречи, и ако искаш да останеш жив, трябва да измислиш начин да го очистиш, и то възможно най-скоро.

Рикман очевидно преиграваше.

— Искам да се успокоиш — настоя Дурани. — Имаме твърде много поводи да празнуваме.

— Няма да се успокоя, докато този човек не легне един метър под земята.

Рикман отново се закашля и скоро от подутата му уста пак потече кръв.

Дурани не можеше да повярва, че Касар не е довел лекаря.

— Изчакай малко.

Вдигна пръст и направи няколко крачки към вратата. Без да обръща внимание на кашлянето на Рикман, излезе и отиде в хола.

— Веднага извикай доктор Бутани — заповяда на Касар. — Страшно съм разочарован, че пренебрегваш заповедите ми.

Касар вдигна поглед от списанието, което четеше, и отговори:

— Той ми забрани да викам доктора. Освен това беше добре, докато вие не дойдохте и не го разстроихте.

— Някой ден ще ме ядосаш толкова, че няма да се сдържа — изръмжа Дурани, като размаха юмрук.

— Можете да се отървете от мен по всяко време.

— Просто доведи доктор Бутани. Бързо!

Касар остави списанието и изгаси цигарата в медния пепелник по средата на масата. Изправи се.

— Добре, ще повикам доктор Бутани, но както вече казах, този човек ми харесва. Ако решите, че трябва да го ликвидирате, намерете си друг за мръсната работа.

— Чудесно — сопна се Дурани. — Сега му се обади да дойде.

— Чух за какво говорихте с Рикман.

— За какво?

— За Рап.

Дурани се вбеси. Сега не му беше до празни приказки, искаше само Касар да извика лекаря.

— Какво за Рап?

— Забравете за него.

— Да забравя за него ли?

— Да. Изобщо не си помисляйте да го убивате или да карате мен да го убия.

— Откъде ти хрумна да се сравняваш с мен? Аз давам заповедите, а ти изпълняваш.

Касар кимна:

— Знам. Аз съм наемник. Подписал съм договор и ако не сте доволен от мен, можете да го прекратите. Само че договорът е двустранен.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Само се опитвам да ви попреча да направите глупост. Оставете Рап на мира и се молете да не разбере, че имате пръст в това.

— Да не би да те е страх от него? — подигравателно попита Дурани.

Касар извади телефона си и започна да търси номера на доктор Бутани.

— Уважавам този човек и способностите му и мисля, че вие също трябва да го уважавате. Ако имате глупостта отново да се опитате да го убиете, търсете си друг да свърши работата. Някой достатъчно безразсъден, за да си въобрази, че може да го направи.