Винс Флин
Комбинаторът (29)

29.

Джоел Уилсън беше свикнал да получава всичко, което пожелае. Толкова, че ако някой не изпълнеше волята му, ставаше такъв гадняр, че не оставаше на опонента си друг избор, освен да капитулира. Така ставаше обикновено. Понякога обаче Уилсън срещаше противници, по нищо не отстъпващи му в тази игра на заплахи, инсинуации и чисто перчене.

Отначало всичко вървеше добре. Уилсън кацна на летището в Кабул, без никой от ЦРУ или ФБР да го усети. После се обади на офицера за свръзка на Бюрото в посолството и му обясни, че трябва да се видят.

— Не — успокои го, — не си сгафил, поне доколкото ми е известно. Затова те съветвам да изпълняваш точно заповедите ми.

Предупреди го изрично, че никой, дори посланикът, не бива да разбира, че той и хората му са в страната. Офицерът за свръзка изпълни нарежданията му и само след час Уилсън и екипът му бяха в посолството, готови да се разправят с мижитурките от ЦРУ.

Скоро обаче се появиха спънки. Уилсън, подготвен за първия си сблъсък, силно се разочарова, когато научи, че Дарън Сикълс, местният представител на ЦРУ, отсъства. Уилсън разпитва секретарката му цели десет минути, но единственото, което научи, бе, че Сикълс е в афганистанското Министерство на вътрешните работи за някаква важна среща. Заместникът му пък бил в Джелалабад. Когато Уилсън се поинтересува за Мич Рап, жената отказа да говори. Никакви заплахи не бяха в състояние да я накарат да отговори на въпросите му.

Накрая успя да изкопчи някаква информация от офицера за свръзка — блед космат дребосък; приличаше на чужденец. Оказа се, че е имало някаква престрелка между местната полиция и Рап. Това беше причинило голям шум в столицата. Според първоначалните сведения Рап и хората му бяха убили над двайсет полицаи, а самият Рап беше ранен. Офицерът за свръзка бе открил, че са го настанили в Международната болница, затова Уилсън вдигна хората си и тръгна да провери какво става.

Решението се оказа голяма грешка. Пред болницата се бяха събрали гневни роднини на загиналите и други граждани. Тълпата посрещна Уилсън и хората му с камъни. Когато влязоха в болницата, се оказа, че Рап не е там. Изгубиха още два часа да чакат военен ескорт, който да ги върне в посолството. От дочутото оттук-оттам Уилсън все пак получи някаква представа за случилото се. Изглежда, че някакъв корумпиран полицейски началник беше заповядал атаката. Уилсън имаше други приоритети, но не беше зле да се поразрови и в този проблем.

След като се върна в посолството, той научи, че и директор Кенеди е в страната. Това го накара още повече да се ядосва за пропиляната възможност. Кенеди щеше да защити хората си и да се опита да осуети разследването му. След малко офицерът за свръзка отново се появи и заяви, че знае къде са закарали Рап. Уилсън го заплаши, че ако и този път го прати за зелен хайвер, ще открие коя е най-гадната длъжност във ФБР и ще се погрижи глупакът да бъде преместен на нея. Той и хората му се върнаха на летището и се натовариха на хеликоптер за военновъздушната база „Баграм“.

Кацнаха нормално и бяха посрещнати от местните агенти на ФБР. Уилсън със задоволство забеляза какъв стрес предизвиква посещението му. Закараха ги в болницата на базата. И там започнаха истинските проблеми. Уилсън се сблъска с почти непреодолимо препятствие в лицето на дребна сержантка от ВВС — латиноамериканка, която незнайно защо бе решила, че хората от ФБР са най-големите й врагове.

Отначало всичко изглеждаше нормално. Неспокойният офицер за свръзка от посолството отиде на регистрацията и попита за пациент на име Мич Рап. Младежът зад гишето носеше униформа с две нашивки и една звезда. Уилсън нямаше представа какъв военен чин е това, но предположи, че е доста нисък, защото войникът имаше тежка форма на акне. Редникът от ВВС бе изпълнителен, изключително патриотично настроен двайсет и една годишен младеж от Канзас, нямащ куража да оспорва заповедите на по-висшестоящите, затова веднага ги насочи към отделението, където лежеше Рап.

На втория пропускателен пункт Уилсън се сблъска със сержант Шийла Санчес — с целия непоклатим отпор на тази набита сто и шейсет сантиметрова жена. Когато се замисли за подхода си по-късно, той осъзна, че е сбъркал — нещо, което трудно признаваше дори пред себе си. Докато пристигне в болницата, антуражът му се беше увеличил от петима на девет специални агенти. Медицинското заведение беше пълно с млади мъже и жени с обезобразени по най-ужасни начини тела, най-често от експлозии. По тази причина хората, които се грижеха за тях, се държаха като монахини, дали обет за мълчание.

Така тълпата от агенти нахълта в отделението, което наред с други неща, лекуваше мозъчни травми. Размахаха служебни карти и Уилсън твърде гръмогласно и настоятелно заяви желанието си. Жената на рецепцията се ужаси от поведението на агентите, които започнаха да надничат през отворените врати на стаите, опитвайки се да разпознаят Рап. Щом чу суматохата, Шийла Санчес свали очилата си, стана от компютъра и излезе от кабинета си.

Санчес управляваше отделението си с желязна ръка. Пациентите бяха най-важни, а настанените точно на този етаж имаха нужда от тишина и спокойствие. Тъй като имаше най-висшия сержантски чин на етажа, в нейно присъствие дори лекарите стъпваха на пръсти. Не защото се страхуваха от нея, а защото бе изключително добра в работата си. Затова я бяха оставили да командва всичко, освен операционната зала.

Санчес беше виждала какво ли не. Президенти, вицепрезиденти, министри, генерали от всякакви подразделения, адмирали, рок звезди, известни актьори и комедианти. Всички водеха голям антураж и въпреки че идваха с добри намерения, само създаваха главоболия. Тя беше дала ясни указания на хората от главния пропуск, че не иска да изпращат такива персони на етажа й. Ако толкова държаха да ги пускат, да ги пращат при пациентите със счупени крайници или огнестрелни рани, само не в нейното отделение за мозъчни травми.

Първото, което направи Санчес, бе да постави показалец пред устата си, за да накара всички да замълчат. След като тълпата се успокои, тя се приближи до един мъж, който беше минал покрай регистратурата и надничаше в една от стаите. Агентът стоеше като в небрано лозе и не знаеше какво да прави. Санчес го плесна по задника, сякаш беше непослушно дете, излязло без позволение на улицата. Когато той се опита да протестира, тя го хвана за вратовръзката и го завлече обратно до чакалнята от другата страна на гишето за регистрация.

С тих, но изпълнен с гняв глас му изсъска:

— Абе това да не ви е зоологическа градина? Да не мислите, че пациентите ми са животни и можете да нахълтате с крясъци и да почнете да ги разглеждате?

Уилсън се изпъчи пред нея, намръщено показа служебната си карта.

— Виж какво, момиче. Това е официална акция на ФБР. Трябва да говоря с един от пациентите ти, и то веднага.

— „Момиче“? — Санчес изстреля думата като куршум. — Я разгледай по-внимателно това, умнико. — Завъртя се странично и му показа рамото си. — Аз не съм „момиче“, а главен сержант Санчес.

Уилсън още не осъзнаваше грешката си. Той завъртя раздразнено очи и настоя:

— Нямам време за глупости. Провеждам много важно разследване. Дръпни се или…

— Или какво?

Санчес пристъпи напред и го ръгна в основата на гърдите, точно в слънчевия сплит. Уилсън се дръпна две крачки назад, в случай че тя пак реши да го удари.

— Това е нападение над федерален агент!

— Ами тогава арестувай ме, лигльо.

— Няма да те предупреждавам втори път.

Без да се обръща, Санчес извика на една от сестрите:

— Аманда, извикай охраната веднага.

— Слушай, мо… — Уилсън щеше пак да каже „момиче“, но се сдържа и погледна табелката върху пищната гръд на жената. — Госпожице Санчес, това е федерална институция. Ние сме от ФБР. Базата е под наша юрисдикция.

— Как ли пък не! — изсмя се тя. — И се обръщай към мен с „главен сержант Санчес“, специален агент Малоумен, или както ти е името. Работя в тази военновъздушна база на САЩ от трийсет години и знам всяка запетайка от устава. Явихте ли се в Службата за охрана на Военновъздушните сили, когато пристигнахте? — Санчес замълча за момент и след като не получи отговор, продължи: — Разбира се, че не сте. Имате ли разрешение от Бюрото за специални разследвания на ВВС?

Уилсън разбра, че нещата не отиват на добре, и погледна за помощ един от агентите, работещи в базата. Мъжът сви рамене и поклати глава.

— Главен сержант Санчес — измънка Уилсън, — аз съм началник на Отдела за контраразузнаване на ФБР. Това е въпрос на националната сигурност и ако не се дръпнете веднага, ще заповядам да ви арестуват.

Санчес отново вдигна юмрук, сякаш се канеше да го удари.

— Явно дебелата ти глава не може да разбере, че ти нямаш никаква власт тук. Аз командвам това отделение!

— Аз съм федерален…

— Не ми дреме какъв си. Нямаш право да идваш на моя етаж!

— Ама…

— Няма „ама“. Досега направи два опита и двата бяха неуспешни. Това означава, че имаш още един и предполагам, че пак ще се издъниш. — Тя взе да сочи с пръст един след друг агентите, като започна от стоящия най-отляво. — Някой от вас има ли заповед, издадена от федерален съд, в която изрично да пише, че имате право да нахълтвате в интензивното отделение конкретно на тази военна база на САЩ?

Продължи с посочването до края, като гледаше всеки агент в очите. След това пак се върна при Уилсън:

— Така и очаквах. — Пристъпи напред и започна да изблъсква мъжете към стълбите. — Хайде, омитайте се сега и не ми се появявайте, докато не извадите заповед.