Йън Ървайн
Тетрарх (7)

Шест

— Добре ли си? — напрегнато извика Тиан. Вторият лиринкс се хвърли към тях и тя го посрещна със замах, отстъпила под скалния нос. Създанието се отдръпна — не се страхуваше от нея, но стоеше нащрек заради Малиен.

Възрастната жена дишаше тежко.

— Повече от двеста години не бях използвала Изкуството за самозащита. Дай ми минутка.

Свела глава, Малиен бавно си пое дъх.

— След онзи случай се зарекох, че ще се отдам на мира. Ти унищожи заричането ми в рамките на ден.

— Съжалявам, не… — поде занаятчията.

— Мълчи. Не те обвинявам.

Матахът надникна изпод скалата. Първият лиринкс все още лежеше по гръб и слабо подритваше. Вторият се бе отдръпнал на около три крачки от тях и ги наблюдаваше с разперени криле. Масивно създание, многократно по-тежко от Тиан. Туловището му бе изцяло изградено от кости и мускули. Бронираните люспи бяха в състояние да отразят удар на метално острие. Огромната паст зееше, разкрила стотици сивкави зъби. Най-страховити бяха очите, в които сияеше интелект. По кожата му се разливаха вълни на синьо, зелено и червено. Лиринксите използваха това си умение за общуване, за сплашване на враговете си или просто за удоволствие.

— Дори и три лиринкси не биха ме притеснили, когато се намирах в разцвета на силите си — промърмори Малиен. — Но това беше отдавна. Освен това в тази позиция сме уязвими. Ако наоколо има и други, няма да сме в състояние да удържим. Трябва да влезем обратно в града.

— Те просто ще ни последват — каза Тиан.

— Тиртракс разполага със защита. Оглеждай се за третия лиринкс.

Занаятчията внимателно се приближи до ръба и се загледа в небето. Веднага видя летящото създание — то се бе понесло към балона, сведен до точица в западния небосвод.

— Виждаш ли го? — попита матахът.

Очертанията на лиринкса и балона се сляха. Въздухоплавът бързо се понесе надолу и изчезна отвъд хоризонта. А лиринксът пое обратно.

Тиан се почувства отвратително. Колкото и да мразеше Ниш, не искаше той да умира по такъв начин. Нито Юлия, която изглеждаше безобидна и се бе отнасяла добре с нея.

— Разкъса балона. Сега се връща.

— Полетът ги изтощава. Сега е най-подходящият момент. Дай ми жезъла.

Тиан й подаде металната пръчка. Малиен раздвижи пръсти около него, а младата жена почувства косъмчетата върху ръцете си да настръхват. Матахът пристъпи напред и насочи единия край на необичайното оръжие към лиринкса. Около метала започна да се образува сребриста сфера, нарастваща като раздухвано стъкло. Когато сферата придоби размерите на малък пъпеш, Малиен я тласна към лиринкса.

Създанието веднага долепи ръце в отговор. Мистичният снаряд започна да се разпада на сияещи късчета, макар и запазил формата си. Малиен вложи още по-голямо усилие. Вратните й жили се издуха. Тласкана от нашепванията на матаха, застиналата сфера поднови полета си и избухна върху целта си.

Вцепененият от усилие лиринкс бе блъснат назад по склона. Самата Малиен също рухна на колене и изтърва металния жезъл.

— Това болеше — задъхано промълви тя. — Какво е положението?

Тиан вдигна оръжието.

— Лиринксът лежи неподвижно, но не мисля, че е мъртъв. Летящият ще бъде тук след минута, най-много две.

— Не е мъртъв. Аз не съм убийца, Тиан. Подай ми ръка.

Двете се отправиха обратно нагоре. Малиен тежко се бе опряла върху рамото й.

Летящият лиринкс започна да кръжи над тях. Тиан спря рязко.

— Какво има? — попита възрастната жена.

Занаятчията се бе загледала в прозрачната кожа на летящото създание.

— Името на този лиринкс е Лиет. Тя беше една от учените в Калисин, под чието ръководство бях принудена да участвам в плътоформирането им.

Видът на женската бе породил неприятни спомени у Тиан.

— Значи имаш представа как ще постъпи?

— Не. Прекарах три месеца в техен плен, но не мога да кажа, че научих много за тях. Макар че…

— Да?

— В битка са смъртоносни същества, но когато ги опознаеш… те също притежават разбиране за честта.

— Това е окуражаващо — каза Малиен. — Но въпреки това не мога да кажа, че горя от желание да ги опознавам.

Лиет се обърна във въздуха и се насочи към повалените си другари.

— Отказа се.

— Те знаят къде сме. Във всеки един момент биха могли да се върнат. С армия.

Тиан и Малиен стояха нащрек през целия остатък от изкачването, но повече нападения не последваха. Занаятчията обаче два пъти зърна Лиет да ги следи от разстояние. Когато двете влязоха в Тиртракс, плътоформителката отлетя на изток.

— Какво ще правим сега? — попита Тиан. Двете останаха на прага, за да си починат.

Малиен разгърна дажба.

— Ще се подкрепим с малко флиувиор.

Младата жена също си взе парче от храната, напомняща зеленикаво и ронещо се сирене, което буквално се топеше в устата. Комбинацията от вкусовете му бе по-трудна за описване — остър, ароматен и млечист. Тя се задържа в устата й дълго след поглъщането, но я накара да се почувства по-добре.

— Какво е това, Малиен?

— Тоник против изтощаване. Подхранва и ума, и тялото.

Матахът си взе ново парче. Тиан стори същото.

— Това ниво на града не може да бъде отбранявано — продължи Малиен. — Което е жалко, защото тук има неща, които бих предпочела да не бъдат съзирани от лиринкски очи, не на последно място и повредените конструкти. Поне мога да запечатам горните и долните входове. Там се съхраняват още по-големи ценности. Чудя се какво ли е довело лиринксите тук? — Тя погледна въпросително към събеседничката си.

— Предполагам, че е амплиметът. Те умеят да проследяват подобни излъчвания.

— Откъде знаеш? — остро запита старицата.

— Във фабриката, когато бях занаятчия… — Спомените от някогашния живот нахлуха с непоносима сила и под напора на носталгията Тиан остана безмълвна за миг. — Враговете ни бяха започнали да откриват безпогрешно разположението на конструктите, което бе мистерия за нас. Открих, че лиринксите се ориентират по аурата, излъчвана от работещ кристал.

— Как? За пръв път чувам подобно нещо.

— Не съм сигурна за метода. Използваха нещо, напомнящо на голяма гъба. Нямам представа дали са го сглобявали, отгледали или…

— Плътоформирали — допълни Малиен с нетипично за нея потръпване. — Продължи.

— Открих и начин да прикривам излъчването.

— Какъв?

— Обгръщах хедроните в злато, запечатвах ги и ги покривах със смола. Това елиминираше издайническото излъчване, без по никакъв начин да се отразява на функционалността им. Освен това елиминираше и възможността за саботаж. — Тя сведе поглед. — Липсва ми работата.

— Ти си забележителна млада жена — каза Малиен. — Иска ми се…

Тя не довърши мисълта си и Тиан я погледна въпросително.

— Няма значение — додаде старицата.

Двете започнаха да обхождат нивата, където Малиен задейства стражи — сплескани черни конуси — край входовете им. Пътьом минаха край повредените конструкти, които отново привлякоха вниманието на Тиан със забележителната си изработка. Дали и те черпеха енергия от същото поле, захранващо кланкерите, или разчитаха на съвсем различен източник? Много й се искаше да огледа по-подробно някой от тях. Не бе излъгала, когато бе казала, че работата й липсва.

Приключили, двете се отправиха към покоите на матаха. Тиан вече знаеше пътя и той не й се струваше дълъг, само че трябваше да изкачат осем стълбища едно след друго. На върха на последното възрастната жена трепереше.

— Този ден определено ми дойде в повече. Ще се видим утре сутринта — извини се Малиен и се оттегли в стаята си.

Занаятчията си наля чаша вода и приседна, за да отпочине. Бе връхлетяна не само от умора, а и от потискаща меланхолия. Незначителното решение да помогне на Минис бе повлякло след себе си страховити последици. Може би аахимите вече бяха встъпили във война със Сантенар. Може би невинни хора погиваха, докато тя си седеше сред чуждоземен лукс.

Тиан не можа да издържи и скочи от стола. Изпитваше неустоимо желание да причини страдание на себе си, за да овъзмезди болката, която бе причинила на Хани. Тя се затича нагоре по стълбите към площадката, на която Малиен обичаше да седи. Пробождането в далака от пренапрежение само я изпълни с радост.

Достигнала пещерата, Тиан удари с длан по стъклото. То се плъзна встрани и младата жена получи достъп до балкона.

Каменната повърхност бе заледена. Занаятчията се подхлъзна и лошо си удари пищяла в каменния стол. Без да спира, тя докуца до ръба и се загледа в зейналата празнота. В съвършената чистота на въздуха съседните върхове се очертаваха с удивителен детайл. Спускащото се слънце заливаше с блясъка си ледената повърхност.

Гледката беше вълшебна, ала невиждащият поглед на Тиан не можеше да я оцени. Сигурно Малиен изпитваше същото при идванията си тук — за да използва усамотението като платно, върху което да нанесе спомените от завинаги отнетия й Аахан. От света, на който не бе могла да се върне. Дори и отварянето на двер между световете пак бе запазило тази невъзможност, защото Аахан загиваше. Аахимите бяха вечни изгнаници, без собствен дом.

Също като Тиан.

По времето, когато червеникавото слънце се потапяше сред езерото от мъгла, седналата в креслото занаятчия бе замръзнала, залепнала за камъка.

 

 

— Какво по дяволите те е прихванало?

Малиен я разтърсваше. Опитите на Тиан да отвори очи се оказваха напразни и за един ужасяващ миг тя се изплаши, че е изгубила зрението си завинаги. Възрастната жена отдели образувалия се върху миглите й лед, разтри ги с топлата си длан и занаятчията успя да раздели клепки.

Отведена долу, където й бе връчена чаша гъста и сладка червена напитка, Тиан се почувства глупаво. Затрудняваше се да осмисли подтика, тласнал я да стори това.

— Мисля, че се наказвах — със запъване произнесе тя.

— Ама че глупост! Ако си сторила вреда, направи нещо, с което да я компенсираш.

Тиан отпи нова глътка. Малиен беше права: тя трябваше да направи нещо. Но какво? Може би да се върне във фабриката и да възобнови работата си?

Матахът разгръщаше страниците на дребна книжка в подвързия от жълтеникава кожа, но не я четеше.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се занаятчията.

Възрастната жена положи книгата встрани.

— Трудно ми е да ти опиша какъв шок беше за мен да науча за дверта и да видя конструктите. Арогантността винаги е била слабата черта на аахимите. Толкова много машини, представляващи такава мощ, биха разпалили високомерие и сред най-скромната гръд. Отлично познавам водителите като Витис — дръзки до невъзможност, слепи глупаци. Той е изгубил и света, и клана си. Това означава, че няма да допуска компромиси. Той е страдал — значи и останалите трябва да страдат. Историите ни съдържат множество примери за подобни предводители, само че всеки от тях е поглеждал назад към времето на някогашното величие и е осъзнавал, че то е минало.

— Витис е различен. Той е изгубил всичко, което е имало значение за него. Сега има пред себе си възможност, каквато се открива веднъж в живота. И нищо не е в състояние да го усмири. Начело на могъща армия, най-могъщата, събирана някога, той пристига сред свят, разрушен от война. Какво смяташ, че ще направи?

— Ще го завладее — тихо каза Тиан. — Но… ние всички сме част от човечеството. Може би ще се съюзи с нас срещу лиринксите.

— Аз бих се съюзила — отвърна Малиен, — но защо би го направил той? Мнозина аахими смятат вас, проточовеците, за примитивни, дори подчовеци. По думите ти спокойно мога да заключа, че Витис също споделя подобни възгледи. Той би предпочел лиринксите да спечелят. Не е изключено дори да се съюзи с тях.

Тиан почувства кръвта й да се смразява.

— Не би сторил подобно нещо — прошепна тя. — Не би могъл.

— Погледни вашите собствени Истории, Тиан. По-напредналите раси, по-могъщите нации са унищожавали стотици от по-слабите.

— Но ние имаме древна и забележителна цивилизация. Как е възможно някой да си помисли…

— Казах ти. Погледни хрониката на Сантенар.

Тиан отказваше да приеме подобно нещо. Отказваше дори да си помисли, че Витис би могъл да прояви подобна отегчена безгрижност към древния й вид и цялата му история, за да го унищожи, както се стъпква хлебарка.

— И нищо не може да се направи? — замаяно запита Тиан.

— Не бих казала нищо. Витис трябва да има и слабости.

— Освен съревнованието между клановете, други не видях.

— То би изчезнало в мига, в който аахимите се почувстват заплашени.

— А сантенарските аахими биха се присъединили към тях, за да ги подсилят още повече.

— Ако бъдат подложени на достатъчно силен натиск, вероятно биха го сторили.

— Но не и ти, Малиен?

— Никога не бих предала аахимите, Тиан. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна на цялото човечество.

— Аз също! — зарече се занаятчията. — Аз доведох тук аахимите. Мое задължение е да възстановя баланса.

Ала как? Тя бе пленена от обстоятелствата, на стотици левги сред нищото.

Малиен се наклони напред в стола си, свела поглед към връхчетата на ботушите си. Ръцете й с изпъкнали вени трепереха, тя ги отпусна в скута си. Понечи да каже нещо, но нерешително замълча.

Тиан не я подкани. Малиен можеше да й предложи само думи. Думите не променяха нищо.

— Нямаш представа какво изпитах, когато чух за амплимета — каза накрая старицата.

Занаятчията не очакваше подобно изказване и не можа да сдържи приплама на ревност, примесена с гняв.

— Защо? — хладно попита тя. — Какво значение би имал той за теб?

— Би ми предоставил шанса да съзра изгубения Аахан.

— Ти не си родена там. — Историите бяха категорични по въпроса.

— Не. Аз съм потомка на доведените тук роби на хароните. По тази причина малцина изсред нас се чувстват като у дома си на Сантенар. Аз също не правя изключение, макар моите деца и моите родители да почиват сред сантенарска земя. Ние не спираме да копнеем по Аахан, да тъгуваме за света, който ни е бил отнет. А сега шансът за завръщане е изчезнал завинаги, защото скоро няма да има Аахан. Но пак бих могла да използвам амплимета, за да го зърна.

— Но нали ти сама каза, че Аахан вече е разрушен?

Гневът на Тиан си беше отишъл, но пак не й се искаше да даде кристала на Малиен, дори и за кратко.

— С помощта на амплимета и огромно количество воля бих могла да обърна поглед назад към дълбините на времето. Дори бих могла да съзра онзи рай, който е представлявал Аахан преди хароните да ни го отнемат. Тиан, не би могла да разбереш колко копнея за това. — Малиен поклати глава, а от дълголетните й очи покапаха сълзи.

Искрената мъка на старата жена отстрани и последната неохота на занаятчията.

— Вземи — каза тя и дръпна вървите на кесията, която носеше на гърдите си. — Надникни в миналото и утоли копнежа си.

— Страхувам се — тихо отвърна Малиен. От силата и увереността й не бе останала и следа. Сега тя приличаше на обикновена старица, преживяла повече мъка, отколкото триумф.

— Боиш се, че отварянето на портала може да го е покварило?

— И това. Но повече се боя от това, което ще видя.

Малиен не разясни думите си, а Тиан не я попита. Не смяташе, че има право. Кристалът меко проблясваше върху протегнатата й длан. И двете се бяха загледали в сиянието му, сякаш криещо тиха заплаха.

Малиен потръпна и протегна ръка. Дългите й пръсти и палецът се обвиха около амплимета и го повдигнаха. В началото бипирамидата се отдели трудно, като обвързана с невидими нишки за дланта на Тиан. Последва неочакван пукот. Кристалът полетя във въздуха, окъпан в ярко сияние. Занаятчията изпищя, но пръстите на матаха отново уловиха кристала и скриха сиянието му.

Възрастната жена се изправи.

— Ела.

Двете отново се насочиха към балкона.

— За какво съм ти?

— Просто искам да бъдеш до мен — отвърна Малиен и седна на каменния стол.

Тиан остана край стъклената врата, където беше малко по-топло. Все още я измъчваха тръпки от скорошното измръзване, който дискомфорт се примесваше с неспокойството за намиращия се в чужди ръце амплимет.

— Не е ли опасно да го използваш толкова близо до възловата точка?

— Опасно е.

Малиен бе поставила кристала между пръстите си, чиито връхчета бяха събрани като в молитва. Единият край на бипирамидата стърчеше между тях. Бе отпуснала лакти върху коленете си. Със скованата си поза тя принуди Тиан да се приближи, за да вижда по-ясно.

Старицата рязко извърна глава, изненадвайки събеседничката си с вида на лицето си. Изглеждаше уплашена. Амплиметът, обичайно излъчващ бяло или синкаво сияние, понастоящем струеше заплашителна червенина. Блясъкът му пулсираше. Тиан потръпваше при всяко изменение.

Кристалът започна да пулсира по-бързо и произволно. Изглеждаше, че между него и Малиен се разразява борба. Тиан си припомни опасенията на Витис, касаещи евентуалното покваряване на амплимета. Дали за самата нея щеше да има опасност, когато матахът й върнеше кристала? Ако й го върнеше.

Сиянието изчезна рязко. Светещият глобус във вътрешността на помещението също угасна. Слънцето вече бе залязло и нощта бе тъмна, оспорвана единствено от слабия блясък на звездите, уловен от леда. Атмосферата излъчваше заплаха. Малиен потръпна с цяла снага и бавно започна да се изправя, докато не застана на пръсти. Едновременно с това тя повдигна бипирамидата над главата си и нададе вик на неразбираема емоция — би могъл да бъде както екстаз, така и агония.

Сега амплиметът сияеше толкова ярко, че Тиан можеше да види кръвта, стичаща се във вените на възрастната жена — а тя се забавяше, забавяше, забавяше… Какво правеше Малиен? Занаятчията понечи да се раздвижи, ала в следващия миг светът около нея изчезна. Последното нещо, което Тиан помнеше, бе как се надига от ледния камък.

Веднага можеше да види, че е била в безсъзнание известно време, защото над върховете беше изгряла луна. Малиен все така държеше кристала над главата си, процеждаща лъчи между пръстите й. От затворените клепачи се стичаха сълзи, а очните ябълки зад тях се движеха. Върху страните бяха замръзнали сълзи.

Тиан остана близо до ръба, за да не я притеснява. Лъчите постепенно губеха интензитета и дебелината си, докато в един момент единствено лицето и пръстите на матаха не останаха осветени. Скоро старицата изцяло потъна в мрак.

Младата жена се протегна предпазливо и докосна ръката на Малиен. За нейна изненада крайникът беше топъл. С огромно облекчение Тиан взе кристала от ръцете й.

Матахът се раздвижи рязко: оживяваща статуя. Очите й се отвориха, пръсвайки ледени късчета.

— Тиан — колебливо изрече тя. По подобен начин би мълвил човек, почти забравил как да говори.

— Ела вътре.

— Ти влез на топло. Аз ще дойда по-късно. Първо трябва да помисля.

На Тиан не й се искаше да оставя старицата сама, защото се притесняваше за нея, но мразовитият студ подкрепи молбата на Малиен. Занаятчията слезе в покоите й, но и там не можа да се стопли — не и докато не си приготви гореща вана.

Малиен я откри часове по-късно да спи във ваната.

— Вечерята е готова — каза тя, докосвайки спящата по рамото.

— Какво видя? — попита Тиан, когато двете бяха приключили великолепното пиршество, състояло се от изцяло непознати за нея гозби. Тя се бе настанила в удобен стол, облечена в копринена рокля и отпиваше от чаша с течност, напомняща кафе, но с далеч по-превъзхождащ аромат. — Съжалявам. Това беше неучтиво от моя страна.

— Не видях това, което очаквах да видя — отвърна Малиен. — И за видяното ще говоря само с други от вида си. — Тя също отпи от чашата си, понечи да каже още нещо, ала утихна.

Тиан също замълча. За нея Аахан представляваше сцената на вулканични видения, на чийто фон бе съзирала Минис. Довършила напитката си, тя се оттегли да си доспи. Този път не я измъчваха сънища.

 

 

Малиен дойде при нея едва на следващия ден.

— Заслужаваш да чуеш обяснение, Тиан. Трябва…

— Аахан не касае мен. Не се чувствай длъжна…

— Изслушай ме. Аахан се е замесил в делата на твоя свят и ти си в правото си да знаеш какво става. Вярвам, че Витис е проявил нечестност спрямо теб — ако не самоинициативно, то манипулиран от други аахими. Ти беше права да се изказваш със съмнение за честта на жителите на Аахан. Някой си играе смъртоносна игра, последиците от която биха могли да бъдат невъобразимо ужасяващи.

Тиан понечи да каже нещо, но матахът повдигна ръка.

— Има и друго, което е свързано по-пряко с теб. Амплиметът действително е бил покварен от отварянето на дверта — или от намесата на Витис. Изглежда в кристала се е събудила проява, до този момент оставала без израз.

— Каква? — прошепна Тиан.

— Не зная. Може би някакво подобие на минерален инстинкт.

Тези думи бяха тревожно близо до собствените съмнения на Тиан. Още от самото начало кристалът бе я интригувал с необичайността си. Не й се бе налагало да го събужда, на каквато процедура трябваше да бъде подложен всеки хедрон — амплиметът черпеше енергия самостоятелно.

— Какво се опитва да постигне?

— Не зная. Възможно е намеренията му да са добронамерени, зложелателни или на безразличие, но във всеки случай ще се опита да ги реализира на всяка цена.

— Значи трябва да го унищожим? — Гласът й заглъхна. Достатъчно голям риск криеше унищожаването на обикновен хедрон, към който е привикнал съответният занаятчия. А унищожаването на амплимет… Не, тя дори не се осмеляваше да мисли за евентуалните последици.

— Не! — разпалено възкликна Малиен. — Амплиметът може да е опасен, но пак е съкровище. Пази го, защитавай го и, преди всичко, пази се от него, защото този кристал е смъртоносен.

— Да го използвам или да го притежавам?

— Не бих могла да кажа. Трябва да напуснеш при първа възможност. Амплиметът… е несъвместим с тукашния възел и Кладенеца. Имаш късмет, че до този момент не се е случило нещо драстично.

— Какво имаш предвид?

— Това ще се опитвам да разбера тази нощ.

— Може би кристалът е покварил дверта — с надежда предположи Тиан.

— Не. Станало е обратното.

Още неща, над които да размишлява.

— Къде бих могла да ида?

— Някъде, където знанията и уменията ти ще бъдат в състояние да извлекат добро от злината.

— Поема ли обратно към фабриката, ще стигна там след година — размишляваше Тиан. — Ако изобщо я достигна. И ако реша да приема наказанието им. Пътуването на запад също ще бъде не по-малко опасно и ще ми отнеме месеци. Тогава би било прекалено късно, дори и ако знаех какво възнамерявам да правя.

— Трябва сама да изготвиш плана си. Тук не мога да ти помогна. Но преди да си заминеш, има нещо, с което би могла да ми бъдеш от полза.

— Какво? — попита занаятчията, сигурна, че няма да й хареса.

— Ти си опитна занаятчия — каза Малиен. — Може би ще успееш да разглобиш повредените конструкти и от частите им да сглобиш нов.