Йън Ървайн
Тетрарх (58)

Тридесет

Докато биваше отвеждан, Гилаелит не спираше да извръща глава към амплимета. Тиан се чувстваше предадена. Той изобщо не се интересуваше от нея. И никога не бе се интересувал. През цялото време бе искал единствено амплимета. Всичко останало, което й бе казал, се оказваше изречено с оглед на тази му цел. Идеше й да се наругае, задето отново е попаднала в този капан.

Рил й даде купа с нещо, напомнящо зелена овесена каша на вид и мазен тор на вкус. Наложи се той да я храни, тъй като ръцете й бяха потънали в гъстото желе. Тя спа дълбоко, а при събуждането си завари група лиринкси събрани около схематизатор три позиции по-надолу по редицата. Създанията стояха със сведени глави, изразяващи подчинението си пред едър мъжки с червеникава кожа. Гребенът му бе отпуснат на една страна, а на лицето си носеше очила. Дребните овални лещи покриваха единствено центъра на очите му и бяха поставени в дебели рамки от втвърдена кожа. До този момент Тиан не бе виждала лиринкс с очила. Гледката бе чудата.

Възрастният мъжки говореше на лиринкски. Занаятчията не разбра думите, но можа да долови недоволството му. Рил и останалите лиринкси бяха променили цвета си в песъчлив, сякаш в старание да станат колкото се може по-незабележими. Гребените им изглеждаха оклюмали.

Старият лиринкс закуца към Тиан, повдигна я и я огледа подробно. Тази процедура се бе повтаряла толкова често, че жената вече бе престанала да изпитва срам. Кожата й, раздразнена от желето, се бе покрила с възмутени петна. Зениците на вперените в нея жълти очи се присвиха. Едрият мъжки се обърна към Рил, за да започне да го разпитва отривисто. В отговора Тиан разпозна името си, а веднъж и названието на родното си място. Очевидно Рил разказваше историята й.

Възрастният лиринкс изсумтя, отчасти разперил криле, за да ги прибере рязко.

— Какво си направила с летящия конструкт? — попита той на нейния език.

Тиан бе очаквала този въпрос.

— Предадох го на следовател Ган’л — излъга тя, измисляйки си име. Следователите бяха хиляди, невъзможно беше той да познава всички. — Близо до град на юг от Снизорт.

Рил промърмори нещо в ухото му. В отговор на изгрухтян въпрос безкрилият излезе, за да се върне с окачения амплимет. Когато възрастният лиринкс пое бипирамидата, гребенът му се изправи, а по върха заиграха червени точици. С блеснали очи възрастното създание остави кристала. Лиринксите в Калисин не бяха осъзнавали какво представлява амплиметът. Но този лиринкс знаеше и бе видимо развълнуван.

Той отново започна да издава нареждания, сред които думата торгнадр бе повторена няколко пъти. Рил подскочи. Лиет дотича сред редицата приспособления. Възрастният лиринкс намести гръдните си люспи и се отдалечи, последван от останалите. Рил се приведе над схематизатора на Тиан и започна да прави нещо, но тя не можеше да види.

— Какво става? — с уплах попита тя.

— Трябва да започнем.

— С какво, Рил?

— С направата на торгнадр.

— Какво е това?

— Не мога да ти кажа. Той ще ни помогне във войната.

— Ново чудовище като нилатла?

Дори само названието на злобното същество породи тръпки.

Рил се вцепени, бавно спусна тежки клепачи и отново ги отвори.

— Не. Няма нищо общо. Освен това вече ми е забранено да плътоформирам.

— Предполагам Келанд не е останала особено доволна след бягството на нилатла?

— Мъдрата майка бе побесняла. Лиет също.

— И желанието ти остана неудовлетворено?

— Забранено ми е да се чифтосвам. Не че има значение. Никоя женска не би избрала безкрил урод като мен. За доброто на всички, увредеността ми трябва да отмре. И все пак…

Той насочи измъчен поглед надолу по редицата, където Лиет тъкмо се привеждаше над един схематизатор, демонстрираща възхитителни задни части.

— Пак ли ще вземете тъкан от мен, за да изработите този торгнадр?

— Не, разбира се! Торгнадрите не се плътоформират. Освен това тази процедура е недопустима. Какво искаше да кажеш с това пак?

Тиан веднага съжали, че го е споменала. Но тъй като от опит знаеше, че лиринксите ще съумеят да изтръгнат истината от нея, предпочете да продължи още сега:

— Лиет отдели малка проба от плътта ми, за да направи снизлета си.

— Какво?

Чула рева му, Лиет преустанови работата си за миг, но не видя нищо нередно и отново се приведе.

— Не би се осмелила. Това е забранено.

— Все още имам белег — каза Тиан. — От вътрешната страна на ръката ми е.

С едно бързо движение безкрилият я измъкна от гъстотата и я остави да седне върху схематизатора, все още покрита с противното желе. Занаятчията го погледна в очите и протегна лявата си ръка.

С върха на пръста си Рил опипа малкия кръгъл белег.

— Това го нямаше, когато те спасих от заледената река.

— Лиет постави пробата в стъкленицата си, за да отгледа първия снизлет. Мисля, че използва и своя собствена тъкан.

Рил постави Тиан обратно в машината. А после се обърна и се отдалечи, крачещ гордо изправен. Заплашителни червени ивици проблясваха по кожата му.

Какво ли бе сторила току-що? Когато няколко минути по-късно Лиет мина край нея, Тиан се престори на заспала. Не след дълго предишните лиринкси се появиха отново, занаятчията за пореден път бе изтеглена от желето, в този случай за да бъде огледана ръката й.

— Тлрикси Лиет! — изрева възрастният лиринкс.

Лиет дотича. Последва изпълнен с ярост разговор, по време на който прозрачната се бе свила дотолкова, че безцветните й криле докосваха пода. Тялото й бе внимателно огледано и възрастният мъжки откри белег под мишницата й. На последвалия разпит Лиет отговаряше едносрично, със сведена глава.

Накрая възрастният лиринкс я зашлеви по бузите — ритуално унижение. Тя остана да лежи на земята дори и след напускането му. Рил остана до нея. Лиет отвърна с изръмжаване на тихите му думи, но не помръдна. Безкрилият внимателно я взе на ръце. Докато биваше повдигана, Лиет впери поглед в Тиан. Занаятчията трябваше да затвори очи, защото ненавистта, с която биваше гледана, бе нетърпима.

 

 

През остатъка от деня Лиет не й каза нищо, макар че непрекъснато работеше наоколо. Рил също сновеше, пренасящ съдове с някакво неясно съдържание от един схематизатор до друг. Късно следобед Лиет изникна с две огромни кофи, които постави на пода пред Тиан.

Рил се приближи, кимна на безцветната и постави ръце върху голите рамене на Тиан.

— Ще започнем схематизирането. Не се страхувай.

Думите му не я успокоиха. Безкрилият постави амплимета на шията й и задържа главата й изправена. От по-голямата кофа Лиет издигна нещо, напомнящо обърната медуза, и го спусна върху главата на занаятчията. Тиан започна да се мята. Студената хлъзгавина я лиши от сетивата й едно подир друго, оставяйки единствено допира. Любопитно, усещането не пораждаше клаустрофобия.

Възприятието й на допир изглеждаше подсилено — тя усещаше с по-голяма яснота обгърналата я лепкава маса и влажния допир на маската с пипала, озовала се върху лицето й. Докато Тиан се бореше, окаченият между гърдите й амплимет започна да пулсира и полето изникна пред нея.

Нищо друго не се случи. Занаятчията не можеше да извлича енергия, тъй като нямаше какво да стори с нея в настоящото си състояние. Усещаше огромен прилив, далеч надвишаващ нужното за задвижването на кланкер, но не можеше да определи къде отива.

Тукашното поле приличаше на взирането в пламъците на огън — винаги различно и неспирно удивително. Освен това тук излъчването се отличаваше с особена странност. Сигурно бяха изминали часове, през които тя бе наблюдавала променящите се последователности, преди полето да изчезне. Липсата му породи необяснима меланхолия у Тиан. Всичко й се струваше напразно, безсмислено и тъжно. Тя заплака. После заспа.

Събуди се в същото печално настроение и плака още час, без да знае защо. Маската бе свалена от лицето й. Споходилото я усещане за промяна не се дължеше само на това отсъствие. След миг Тиан осъзна източника. По-малката стъклена кофа бе поставена във вдлъбнатина върху горната част на схематизатора й, досами обсега на ръцете й, ако бе способна да ги издигне. Нещо бе започнало да расте на дъното й — напомнящо малка гъба. Сигурно това беше торгнадрът.

Преди време, във фабриката, тя бе извлякла образа на подобно устройство от аурата на угаснал хедрон. То бе представлявало лиринкско приспособление за шпиониране. Може би враговете извличаха таланта й, за да го предадат на растящия торгнадр? Ако бе така, то с каква цел?

 

 

Схематизирането бе провеждано веднъж дневно, с редки изключения два пъти. Всяка процедура траеше по няколко часа, през които амплиметът пулсираше яростно. В края Тиан неизменно се събуждаше насълзена. Периодично я изваждаха и миеха, защото желето възпаляваше кожата й.

В края на шестото схематизиране, докато Тиан премигваше срещу нахлулата в очите й светлина, от схематизатора от дясната й страна долетя задавено възклицание. По-точно долетя от слабоватата жена, поставена там. Под погледа на занаятчията жената отпусна глава, удряйки я в ръба на куба.

Лиет се отзова светкавично, извлече жената и я положи да легне на пода — слабо костеливо създание, почти прекалено дребно, за да зачете присъствие. Безцветната започна да натиска с ръце над сърцето й — с енергични движения, от които ребрата пропукаха. Накрая доближи ухо до гърдите й и поклати глава към дотичалия Рил.

— Пореден провал, Лиет? — попита той.

— Какво ще кажа на стария Хюл?

— Какво ще кажеш на матриарха?

Лиет плесна с криле към него, изхвърли съдържанието на стъклената кофа от току-що опразнения схематизатор и се отдалечи. Трупът на жената остана да лежи на пода.

— Рил? — Тиан не можеше да откъсне очи от тъжната покойница. Осъзнаваше вероятността, че много скоро самата тя може да лежи по подобен начин. — Рил, какво стана с нея?

Той шавна с рамене.

— Схематизирането е изтощително за човеците. В рамките на три години успяхме да създадем едва шест торгнадра, само два от които в Снизорт.

Занаятчията се втренчи в него.

— И колко души убихте, за да ги създадете? Стотици? Хиляди?

Безкрилият поклати глава.

— Опасно е, макар че обикновено самите торгнадри са тези, които се провалят. Човеците рядко умират заради процеса. Още от самото начало бях против да използваме тази женска.

— Какво е предназначението на торгнадрите, Рил? — Тя често бе отправяла това питане, но никога не бе получила отговор.

— Не мога да ти кажа.

След този случай Рил и Лиет заработиха по-настойчиво. Непрекъснато се появяваха лиринкси, чиито крясъци несъмнено представляваха подканяния. Процедурите станаха по-чести и по-дълги.

Въпреки казаното от Рил, през следващите три дни умряха още двама — мъж и жена. Меланхоличността на Тиан се влошаваше с всяка проведена сесия. И макар тя да осъзнаваше, че това е последица от схематизирането, пак не можеше да се овладее. Лицето й бе подпухнало от плач, а слъзните канали се бяха възпалили. Наложи се Рил да прибави сол към диетата й, за да възстанови изплаканата.

Тиан не можеше и да се храни — зелената каша я караше да повръща. Дори глътките вода пораждаха гадене. Рил започна да довежда жени от останалите схематизатори, за да й правят компания. Това само влоши нещата — никоя от тях не говореше езика й, на нито една от тях процедурите не въздействаха по такъв начин. Тиан беше различна, специална. Те видимо я ненавиждаха.

Процесът на схематизиране продължаваше вече седмица. След десетото заспиване занаятчията бе изгубила представа за времето. Чувстваше се много слаба. Дори и да бе в състояние да използва краката си, след толкова дългия престой в неподвижност не би могла да се изправи. Беше уверена, че ще умре.

Бе настъпила някаква промяна: лиринксите непрекъснато бяха покрити в променящи се назъбени цветове и освен това не спираха да търчат. От дочути думи на Лиет Тиан разбра, че към Снизорт са се отправили човешки войски. Лиринксите очакваха да бъдат изклани или изгорени живи, но това не ги притесняваше. Изглежда от далеч по-голяма важност бе да довършат големия си проект преди започването на обсадата.

Матриархът и Хюл редовно идваха, за да погледнат торгнадра й. С усилването на меланхолията й те започнаха да се появяват по-често, само че цветовете им показваха раздразнение. След последното им посещение Рил остана проснат на пода близо час, а когато се изправи, очите му се бяха свили като стафиди.

Лиет остро му каза нещо. Безкрилият неохотно проблесна в жълто и черно. Прозрачната женска го изправи на крака и го избута навън. Скоро тя се върна, застана до схематизатора на Тиан и впери поглед в нея, потракваща с нокти по пода.

Мълчанието стана изключително гнетящо.

— Какво има? — попита занаятчията.

Без да отговори, прозрачната се отдалечи.

Тиан остана разтревожена, докато Рил не се появи с мъж, който й бе смътно познат. Това беше сакатият, когото бе зърнала при идването си в Снизорт.

— Учителят говори твоя език — каза лиринксът, след което ги остави.

През подутите си клепачи Тиан почти не можеше да види мъжа насреща си. Слаб, с изпито лице, тъмни коси и тъмни очи. След известно мълчание наставникът попи сълзите й с парче плат. Със същото обърса и потеклия й нос.

— Извинявай — каза тя. — Не зная защо плача.

— Понякога схематизаторът има такъв ефект.

Той говореше с познат акцент — съотнесен към южното крайбрежие на Ейнунар. Разбира се. Та нали той бе учил Рил. Тиан отново се разплака, този път от радост.

— Съжалявам. Повече от половин година не бях чувала родния се език. — Звуците бяха изострили копнежа й по завода. — Как се казваш? Или да те наричам учителю?

— Ако предпочиташ. Това е моето призвание тук. Някога се наричах Весил, но сега това название не е подходящо.

— Какво става, учителю? — Не й харесваше да се обръща към него с това название. — Защо лиринксите се страхуват толкова? Те са силни.

— Не толкова силни, за да се надяват да имат успех срещу армиите, настъпващи срещу Снизорт. Тук работят над изключително важен проект. Страхуват се, че няма да успеят да го завършат.

— Не могат ли да пренесат разработките си отвъд морето, докато премине опасността?

— Не зная. Тъй като владея езика ми, те са особено предпазливи около мен.

— Лиринксите са ни надвивали многократно. Защо се страхуват сега?

— Заради аахимите и техните конструкти.

Тиан потръпна от страх. По някаква причина мисълта за аахимите и преследващия я Витис я ужасяваше по-дълбоко от лиринксите.

— Лиринксите се боят, че аахими и човеци ще се обединят срещу тях — продължи наставникът. — Снизорт е уязвим. Ако мястото бъде обсипано с огнени снаряди, асфалтът ще пламне и ще гори в продължение на десетки години. Лиринксите особено се боят от огън.

Представила си как бива пленена тук по време на пожара, Тиан потръпна отново.

— Аз също.

— Но те трябва да довършат това, за което са дошли. По тази причина твоят торгнадр е толкова важен.

— Какво щяха да правят, ако аз не се бях появила?

— Те разполагат с работещ торгнадр тук, само че той е в употреба от години и бързо се разпада. Отвъд морето трябваше да пристигне резервен торгнадр, но бил изгубен. Паднал във водата. Това страшно ги бе разтревожило. До твоята поява. Твоят талант и амплиметът им предоставиха възможността да създадат най-мощния торгнадр до този момент.

— За какво служат тези торгнадри?

— Вече е останал само един — твоят.

— Ами всички тези останали схематизатори?

— Техните торгнадри бяха неуспешни. Почти винаги става така. Сега биват преобразувани в лимнадри, финадри, зигнадри и други по-дребни приспособления.

— Моят е единственият? — удивено каза Тиан.

— Да. За три години схематизиране са изработили хиляди дребни устройства, но само два торгнадра. От цветното им общуване виждам, че възлагат огромни надежди на твоя. Ако той не бъде готов навреме, Снизорт ще рухне.

— И тогава ще бъдем изгорени живи.

— Уви.

За да спаси живота си, Тиан трябваше да се надява, че нейният торгнадр ще се развие бързо. Но ако Снизорт оцелееше, това означаваше гибел за човешката армия. В такъв случай неин дълг беше да унищожи или саботира устройството.

Наставникът замълча. На занаятчията започна да й става неловко от присъствието му. Прииска й се той да си иде. Инвалидът наистина се оттегли след малко, а Тиан отново заплака.

В почивките между схематизирането тя спеше или умираше от скука. Апетитът й се възвърна, защото храненето беше единственият процес, над който тя имаше известен контрол. Торгнадрът растеше пред очите й. Едновременно с него се задълбочаваха и мислите й за дълга. След бягството от Калисин и ужасяващите последици от принудителното й сътрудничество тя се бе зарекла, че никога повече няма да помага на лиринксите. А ето че в момента правеше точно това, и то по начин, който можеше да се окаже стократно по-опасен. Дългът й бе ясен: тя трябваше да унищожи торгнадра.

Но в схематизатора тя не можеше да помръдне, а когато я изваждаха, лиринксите я отнасяха в друга стая, за да спи. Тиан не можеше и да повлияе на приспособлението — то извличаше от нея нужното, а тя дори не знаеше какво е то.

По време на следващата процедура занаятчията наблюдаваше по-внимателно. Видя, че схематизаторът я разчита и пренася наученото върху растящия торгнадр. Видя прииждането и оттичането на полето и засияването на амплимета, когато през него протичаше енергия. Самият той не поглъщаше излъчване, но несъмнено тази енергия трябваше да отива някъде, защото полето се изменяше рязко. Сега бипирамидата премигваше яростно, както в Тиртракс. Може би отново разговаряше с местната възлова точка?

Какво ли щеше да стане, ако тя вложеше енергия в амплимета и се опиташе да увреди торгнадра или самия схематизатор? Тиан се опита, само че маската не позволи на таланта й да се разгърне по такъв начин. Лиринксите бяха помислили за всичко. В края на сеанса, когато маската и амплиметът бяха свалени, занаятчията плака с истинско отчаяние.

В този момент торгнадрът се бе увеличил достатъчно, за да стърчи над върха на кофата. Нощем, когато светлините угаснеха, той излъчваше слабо зелено сияние.

Видът му я притесняваше. Струваше й се, че растящото приспособление я наблюдава в стремежа си да я пресъздаде по-точно. Макар да знаеше, че подобни мисли са нелепи — Рил й бе казал, че торгнадрът не разполага с интелект и съзнание, а механично копира способността й да усеща полето и да черпи енергия от него. И все пак близостта пораждаше неспокойство.

Весил идваше да я вижда всеки ден. Тиан знаеше, че Рил му е заръчал да се отбива, но пак очакваше с нетърпение посещенията му. Въпреки годините робство, наставникът оставаше бодър и се стараеше да разведрява младата жена, като й разказва за далечни места и отдавна отминали времена — Великите сказания, а също и по-незначителни Истории. Неговото присъствие й напомняше за опростения живот във фабриката. Само как копнееше да се върне там…

Често виждаше и други човеци — пленници, вършещи незначителна и черна работа. Тиан вече разпознаваше около десетина сред тях, предимно мъже, заловени войници, оставени живи заради определената си ценност. Малцина от тях говореха езика й, но пък те почти не разговаряха и помежду си. Всички изглеждаха превити духом.

Един от тях се приближаваше сега, строен мъж на средна възраст, с права бяла коса и кожа с гъбен цвят. Няколко пъти той бе идвал да й носи храна, насипвайки зеленикавата помия, без да я гледа в очите. Върху лявото му рамо липсваше парче мускул, несъмнено стара рана от войната. Засегната ръка висеше безсилно.

— Здравей. Наричат ме Тиан. А ти как се казваш?

— Не позволено разговарям — промърмори той с отвратителен акцент.

— Ще разговарям с когото си искам. Хей, върни се.

Но днес повече не го видя. Същото се отнасяше и за обяда й.

 

 

Лиет провери растежа на торгнадра и постави кофата обратно. Тиан се канеше да спомене пропуснатия обяд, но се отказа. Днес лиринксите изглеждаха особено напрегнати, а тя не искаше да навлича неприятности на пленника.

Малко след това се появи възрастният лиринкс, придружаван от обичайната си свита. Той намести очилата си, постави на главата си нещо, което напомняше маската с пипала, слагана върху Тиан, и се навъси. Поне занаятчията разтълкува така мимиката му.

Лиринксът рязко си свали маската и заповеднически изхриптя към Рил. Безкрилият отговори, угоднически свит.

— Жжик мирр; прфии зззук! — изръмжа очилатият.

Рил скочи и извади Тиан от схематизатора, за да я представи за оглед. Едрият мъжки се зае да проучва висящите безпомощно крака, след което отправи поредно нареждане към безкрилия.

Рил понесе занаятчията. След дълъг преход тя бе отведена, капеща, в дълга и тясна стая, по форма напомняща ампутиран пръст. В средата на помещението се издигаше маса, обгърната от ярка светлина. Тиан бе положена да легне отгоре й, след което огледът продължи, насочен по протежение на гръбнака й и — подозираше, макар да не можеше да усети — краката й.

В следващия момент помещението се оказа почти празно. Само Рил бе останал.

— Какво има? — в ужас прошепна младата жена.

Той се извърна.

Тиан го хвана за ръката.

— Моля те, Рил. Аз ти спасих живота, забрави ли?

— А аз ти позволих да избягаш от Калисин. Дългът е платен.

— Не и дългът на приятелството.

— Какво? — възкликна той.

— Работихме заедно в продължение на месеци, Рил. Аз бях твоя пленница, но имаше и моменти, в които бяхме приятели, не е ли така? Или само си се преструвал, за да получиш съдействието ми по-лесно?

Рил изглеждаше… беше й трудно да определи — някаква смесица от обида, срам и осъзнаване.

— Права си. Бяхме приятели.

— Тогава ми кажи какво става. Моля те.

Безкрилият предпазливо се огледа.

— Торгнадрът има дефект. Старият Хюл, съпругът на матриарха, смята, че торгнадрът се е развил неправилно заради осакатяването ти.

Дали това означаваше, че Тиан бе изгубила полезността си във всяко едно отношение с изключение на кулинарното?

— И какво ще направи сега?

— Не зная. Торгнадрът е силен. Най-добрият, който сме имали. Но заради дефекта не можем да го използваме. Хюл е бесен. Друго не мога да ти кажа.

— Но какво ще стане с мен? — проплака занаятчията.

Лиринксът поклати глава и се отдалечи.