Йън Ървайн
Тетрарх (56)

Двадесет и осем

Юлия се събуди с главоболие и остро усещане за загуба. По някакъв начин краткият досег с брат й бе влошил нещата. Тя беше убедена, че действително се е докоснала до него, а не просто насън. Дребната жена се доверяваше на инстинктите си. Мюли беше някъде там. Двамата щяха да се съберат отново.

През целия ден тя обхождаше екотливите коридори на Ненифър, прикрила ноздри и уши. Чувствителността й бе особено изострена на това място.

Никой не й обръщаше внимание и нито веднъж не я спря. Мишленцето, както презрително я наричаше Гор, не ги притесняваше.

Юлия харесваше това прозвище. Мишките знаеха как да се крият и да пазят тайните си. А тайната за Мюли й бе особено скъпа. Брат й бе жив и я търсеше. И освен това притежаваше нейния талант на перцептор. Това я радваше. Тя бе искала Мюли да бъде точно като нея. Неговата липса на свръхчувствителност нарушаваше пълното равновесие, но пък представляваше мъничка утеха за страданията, които бе изпитвала през целия си живот.

Тя не можа да открие скрутатора или Иризис, макар и двамата все още да се намираха тук. Щеше да узнае, ако си бяха отишли. Мисълта за заминаването на Ксервиш Флид я изпълваше с ужас — и не само заради скрутаторите от Съвета, които щяха да я използват и впоследствие захвърлят. Оставането тук означаваше, че тя няма да е в състояние да потърси Мюли. Тя бе преровила целия обхват на решетъчния си модел, но не бе открила и следа от него. Това означаваше, че брат й се намира някъде далеч. Само Флид и Иризис можеха да я отведат там.

Вечерта, докато продължаваше да кръстосва коридорите, на един хвърлей от нея членовете на Съвета се отправяха към трапезарията си, за да вечерят. Юлия чу скрутатор Хали да произнася името на Иризис, сетне вратата се затръшна.

Юлия трябваше да знае какво обсъждат. Дързостта на внезапно изникналата мисъл я накара да потръпне. Дребната жена обмисляше да подслуша Съвета — престъпление, несъмнено наказуемо по най-мъчителен начин. През живота си Юлия никога не бе правила подобно нещо.

Щеше ли да се осмели? Трябваше да знае какво ще правят с Иризис. Тя се огледа, дирейки място, където да се скрие и наблюдава. От другата страна на трапезарията се виждаше отворена врата, през която Юлия се промъкна. По-голямата част от помещението бе заета от дълга маса, заобиколена от столове, тапицирани с алена кожа. Юлия пролази под масата и свали тапите си за уши.

Слухът й веднага долови гласа на Гор, дори и през затворената врата на отсрещната трапезария. Уви, той долавяше и всички останали звуци. Тракането на прибори за нея се равняваше на грохота на чинели. Небрежните разговори на скрутаторите представляваха рева на рота войници. Юлия долавяше всяко сдъвкване, всяко преглъщане, всяко оригване и изсумтяване.

Все пак тя успя да издържи какофонията на безконечната вечеря, състояща се от осем блюда. Някои от тях имаха достатъчно силна миризма, за да може Юлия да ги подуши през запушалките си за нос. Когато един прислужник бързо дотича по коридора, понесъл горещи кърпи, тя едва не заплака от слонския му грохот.

Разнесе се самотно потракване, вероятно от нож върху покривка. Всички утихнаха.

— Предстои ни да обсъдим много неща — заяви гласът на Гор. Той изреди проблемите, които не интересуваха Юлия, но накрая добави: — А също и какво ще правим с майстора.

Иризис. Юлия се заслуша напрегнато, макар че мина много време, преди да чуе нещо интересно, отново от Гор:

— Устройството най-сетне е готово. Ще го дам на скрутатор Флид сутринта, за да може той веднага да поеме към Снизорт.

Разговорът им продължи още час, преди да пристъпят към Иризис. Ушите на Юлия пулсираха, а главата й щеше да се разтроши от болка.

— Стигнахме и до майстор Иризис — каза Гор. — Миналата нощ скрутатор Флид отиде да я посети.

Последва нечий тих коментар. Дори слухът на Юлия не можа да долови думите.

Гор се изкиска.

— Би я отвел със себе си, ако бе успял да развали заклинанието. Низостта му не познава ограничения.

— Със сигурност изглежда, че не може да му се има доверие — заяви друг. — Сякаш някога е имало съмнения по този въпрос.

— Лично аз му нямам доверие още от онзи инцидент отпреди тридесет години — рече председателят. — Още тогава гласувах да бъде елиминиран, ако си спомняте.

— И не получи достатъчно гласове, доколкото си спомням аз — рече Хали. — Съгласна съм, че Флид представлява проблем, но талантът му надвишава вредите, които нанася. Той ни служи добре през годините, последвали неговото… наказание. Това е ясна демонстрация на несломимата му воля. Нужен ни е до победата. След това…

— След това ще бъде прекалено късно — тросна се Гор.

— Ако изгубим войната, което без неговата помощ е вероятно, това няма да има значение.

Неколцина заговориха едновременно и Юлия не можа да отдели различните реплики. Накрая Гор призна с несъмнена неохота:

— Да, както каза, той е проблем, който трябва да бъде оставен за друг път. Иризис е настоящ проблем. Приключих с разпитите й.

— И какво откри? — попита гласът на чернобрадия Фушт.

— Не мисля, че има какво да научим от нея. Няма съмнение, че е убила гадателката чрез изменения в полето. Тялото й е било разкъсано на парчета от внезапен антрацизъм. Най-добрите ни занаятчии не успяха да пресъздадат случилото се върху затворници, но пък и трябваше да бъда внимателен да не разкривам прекалено много. Убеден съм, че може да бъде постигнато — и това ни изправя пред проблем.

— За който вече се е разчуло — каза Хали.

— Единствените, които знаят, са Иризис, Флид, Джал-Ниш и ние. Войниците, станали свидетели, не представляват проблем. Флид няма да го разгласява, защото това заплашва и него самия. Същото се отнася и за Джал-Ниш. В такъв случай остава само Иризис.

— И перцепторът — каза Фушт по начин, от който Юлия я побиха тръпки.

— Тази мишчица не може да се облече сама, без да избухне в сълзи — изсумтя Гор. — Моля те, Фушт.

— Освен това — вметна Хали — възнамеряваме да я използваме.

— Иризис трябва да умре — рече Гор. — Тя представлява прекалено голям риск. Но не тази вечер. Първо ще изчакам Флид да отпътува. В противен случай може да възникнат затруднения със съдействието му.

— Жалко — отново се обади Фушт. — Тази жена е голяма красавица, а и все още е във фертилна възраст. И забележителна в леглото, доколкото съм чувал — похотливо додаде той.

— Красотата е навсякъде — студено каза Гор, — ако това е всичко, което ти е нужно. Иризис умира. Съгласни?

Членовете на Съвета гласуваха. Повечето подкрепяха. Неколцина, сред които Хали, се възпротивиха.

— Утре — заключи председателят. — Когато Флид отпътува. Тази нощ го дръжте под усилено наблюдение. Не, направо го заключете. Не бих се учудил да опита отново.

Едновременното отместване на столовете накара Юлия трескаво да мушне тапи в ушите си. С това подслушването й приключи. Тя остана да клечи под масата, докато миризмите им се отдалечат. Сърчицето й биеше оглушително. Те възнамеряваха да убият Иризис.

Изпълниха я спомени за времената, в които Иризис се бе отнасяла мило с нея, особено за случая, когато бе строшила носа на Джал-Ниш. Този миг продължаваше да бъде един от най-любимите моменти за Юлия — не толкова заради страданието на перквизитора, а защото тогава бе осъзнала, че е открила истинска приятелка. Впоследствие Иризис бе проявявала известни грубости към нея, но това вече нямаше значение.

Юлия искаше да помогне на приятелката си. При други обстоятелства не би събрала достатъчно смелост (в слабостта си бе принудена да стане себична, иначе не би могла да оцелее), но сега Иризис й беше нужна, за да помогне в търсенето на Мюли.

Само че какво можеше да стори тя, след като дори скрутаторът не бе могъл да помогне на Иризис?

Дребната жена прекара около час под масата. И това място също бе подходящо за арена на вътрешните й тревоги. Смееше ли да опита? Не. Да. Не.

От пукнатина между стената и пода изникна мишка и се стрелна сред столовете, за да се заеме с разчистването на трошиците. От тях нямаше много, тъй като масата не бе използвана от закуска насам. Юлия се усмихна и бръкна в джоба си, където си бе оставила къшей хляб. Тя не обичаше да яде по много наведнъж. Предпочиташе да се храни из деня.

Юлия отчупи парченце и го подметна. Мишлето изплашено се стрелна далеч, сетне се промъкна и погълна късчето, за да избяга отново. Жената й подхвърли друго парче, този път по-близо. Сега мишката не избяга след изяждането. А Юлия протегна ръка, в която имаше по-голям къс.

Животинчето прояви по-голяма предпазливост. Подуши въздуха, без да откъсва от Юлия розовите си очи. Дребната жена одобри това недоверие. С потрепващи мустаци мишокът се стрелна напред, грабна парчето и притича да се скрие зад крака на един стол.

Много бавно Юлия протегна ръка, стиснала поредно парче между палец и показалец. В килията си често бе наблюдавала мишките и се бе сприятелявала с тях. Можеше да види, че този мишок е млад. Една по-възрастна мишка щеше да бъде по-внимателна.

Жената направи справка с модела си, но, естествено, мишката не се появи вътре. Животните много рядко получаваха прояви там. Единствено лиринксите — макар че Юлия не ги смяташе за животни — нилатлът и онези плътоформирани чудовища в ледените куполи.

Дребни нокти се впиха в пръстите й, болезнено. Юлия с мъка сдържа реакцията си. Мишлето се бе покатерило върху ръката й и гризеше от къса. Същевременно се опитваше и да го измъкне измежду пръстите й с помощта на предните си лапи. Дребната жена задържа парчето за още миг, сетне го освободи. Животинката погълна цялото парче и приседна в ръката й, загледана в лицето й, потрепваща с муцуна.

Какво искаш, мишчице? Още хляб? Тогава ще трябва да ми се довериш. Юлия бавно повдигна ръка, докато създанието не се озова на нивото на лицето й. Задните му крака се напрегнаха, но мишокът не скочи. Жената сбърчи нос, а мишлето повтори мимиката — сигурно я харесваше.

— Имам малко хляб в джоба си — тихо каза тя. — Искаш ли го?

Юлия започна да отпуска ръка към джоба си, докато не я остави пред него. Мишката подуши тъканта, допряла муцунка. Жената повдигна покривалото му, а животинчето се стрелна вътре. Юлия остана неподвижна, за да не го изплаши. Много й допадаше шумоленето на създанието.

От това самата тя почерпи храброст. Щом мишката се бе осмелила по такъв начин, може би самата тя също щеше да успее да го стори.

Юлия изпълзя изпод масата. Животинчето се напрегна за миг, сетне се успокои. Наоколо беше пусто. Вратата на скрутаторската трапезария стоеше отворена, масата все още не бе разчистена. Дребната жена натъпка джобовете си с хляб и плодове, а после се отправи към стаята си.

— Е, мишчице — каза тя, докато сядаше на кревата си. — Какво ще правим?

От джоба й надникна муцуна. Юлия я погали по челото, след което мишлето се шмугна обратно вътре. Къде беше Иризис? Дребната жена я потърси в решетъчния си модел и я откри — в другия край на сградата, по-надолу. Посоката беше ясна, но не и как да стигне до точното място.

Тя отново излезе навън и се отправи по коридора. Таванът се намираше почти на шест дължини над главата й и самата Юлия се чувстваше като мишка, промъкваща се с наострен до крайност слух. Страхуваше се, защото нямаше къде да се скрие. Но пък и не беше нужно. Никой не й обръщаше внимание.

Отне й дълго време да се доближи до Иризис. Струваше й се, че крачи през поредица безкрайни тунели. По това време на нощта долните нива бяха мрачни. Но Юлия не се нуждаеше от светлина. Достатъчно й беше да вижда познатата тъмна топка в решетъчния си модел — Иризис. Проява, криеща тайна.

Известна трудност представляваше да задържа Иризис в съзнанието си, защото позицията й в матрицата вече не изглеждаше да съвпада с формата на крепостта. В подножието на едно стълбище Юлия за момент изгуби приятелката си. Трябваше да приклекне в тъмното и отново да потърси.

Иризис я нямаше. Сякаш проявата й се бе променила. Страхът на Юлия се усили. Проявите не се изместваха в модела й, освен ако — подобно на въздухоплави и лиринкси — не се движеха бързо.

Дали не отвеждаха Иризис, за да я убият? Гор бе казал, че иска това да бъде сторено след заминаването на Флид. Но това може би беше лъжа. Ами ако председателят бе знаел, че Юлия е там и ги шпионира? Възможно беше това да е капан. Възможно беше Гор да я следи точно в този момент. Да манипулира модела й.

Тя потърси главния скрутатор и го откри в една от кулите на крепостта. Облекчението бе последвано от паника. Някои от останалите прояви се движеха в нейната посока.

Юлия потисна желанието си да побегне в мрака. Това погълна цялата й налична храброст, а тя не беше много. Животът я бе научил, че смелостта се равнява на глупост. Към нея ли идваха? Нямаше как да бъде сигурна. Имаше и друг проблем: моделът й не включваше войниците, които не притежаваха талант за Тайното изкуство. Гор можеше да е разпратил стотина пазачи подире й, а тя щеше да разбере единствено когато те се окажеха близо до нея.

Не мога да го направя. Прекалено трудно е. Иризис, къде си? Отделяйки се от подножието на стълбището, тя зави наляво, но веднага разбра, че тази посока е погрешна. Започна да напредва в противоположност, сетне внезапно спря, заслушана. Стъпки ли бе доловила?

Дребната жена се събу, привърза ботушите един за друг и натъпка чорапите вътре. Допирът на плочките й хареса, придаваше й повече сигурност. Стрелнала се напред, безшумна като мишката, която все още носеше в джоба си, Юлия се опита да се успокои. Никой тук не притежаваше таланта й. Не можеха да я проследят, освен ако не използваха кучета, а тя не бе подушила такива.

Тя се изкачи, спусна се, прекоси един коридор, после друг. Отново се консултира с решетъчния модел. Онези прояви бяха спрели, а това бе почти толкова смущаващо, колкото приближаването им към нея.

Все така не можеше да види Иризис, без значение колко се напрягаше. И тогава зърна черното топче за миг, сякаш нещо се бе разместило. Страхът й се усили. Дали не криеха Иризис от нея? Дали Гор по някакъв мистичен начин не наблюдаваше всяко нейно действие?

Макар че Юлия можеше да вижда повечето форми на магия, а също и хората, които ги използваха, тя не разбираше Тайното изкуство. Според нея мистиците бяха способни на всичко.

Тя започна да се спуска по поредното стълбище, само че по средата на пътя ужасът я надви. Юлия се сви, приклекнала, и започна да се поклаща. Изпитваше все по-силно желание да захвърли дрехите си и да крещи до прегракване, както бе правила като малка. Не можеше да продължи. Как й се искаше в този момент Мюли да е нея. Не си спомняше миризмата му, но сигурно бе подобна на нейната. Мюли, къде си? Юлия не смяташе, че е способна да продължи. Дори и заради Мюли.

Мишката бе започнала да драска в джоба й. Юлия пъхна пръсти вътре, а животинчето ги подуши и близна. Усещането беше приятно, гъделичкащо, дружелюбно. По някаква странна причина мишлето й напомни за Ниш, а това извика спомена за битката с нилатла, където Юлия бе спасила живота на механика. Макар дребна, ужасена и слаба, тя бе спасила храбрия и дързък Ниш, нейния герой.

Гризачът се намести в ръката й и Юлия го извади, обгърнала го в дланта си. Мишлето не се страхуваше от нея. Тя също не биваше да се страхува. С бързо движение дребната жена прибра животинчето обратно в джоба си и се изправи. Трябваше да опита да помогне на Иризис.

Сега тя отново започна да претърсва решетъчния си модел, но този път се съсредоточи върху петното, което скриваше Иризис. Затрудняваше се да определи границите му, то не спираше да се изменя. Тогава Юлия извъртя модела си и веднага видя проявата на приятелката си. Председателят се смяташе за умен, но нямаше никаква представа от таланта й.

Юлия се бе спуснала в подземните нива на Ненифър. Те не бяха тъмници — от двете страни на просторните коридори се разполагаха множество работни помещения. Но сега всичко около нея бе пусто.

Нивото на Иризис бе осветено — на равни интервали върху стената блестяха фенери. В далечния край на коридора седеше пазач. Юлия започна да се промъква край стената, прикрита в сенките. Войникът често се оглеждаше, но не я видя.

Най-накрая тя откри стаята. Можеше да усети, че Иризис е вътре. Вратата бе заключена с помощта на Изкуството — долавяше магията дори и без да поглежда в решетката си. Юлия продължи. Как щеше да измъкне приятелката си, след като дори скрутаторът се бе провалил?

Малко по-надолу дребната жена откри празна стая, приседна вътре и изяде малко хляб, споделяйки го с мишока в джоба си. Присъствието му беше изненадващо успокояващо.

Тя се замисли над запечатващото заклинание. Способна да вижда Изкуството в безчислените му форми, Юлия не бе в състояние да развали дори и най-простата магия. А тази — веднага личеше по извивките на възела й в решетъчния модел — бе изключително сложна. Понякога бе възможно възлите да бъдат развързани, но това бе опасно — съществуваше риск да бъде нападната от скритото вътре.

Тази проява бе непосилна за нея, защото стегнато изплетената й структура не позволяваше да бъде анализирана. Юлия остави заклинанието и отново се съсредоточи върху Иризис. Последната за пореден път се оказа скрита. Заклинанието обгръщаше мястото, където високата жена бе пленена.

Юлия отново извъртя модела си. Откри отвор, който й предостави поглед към проявата на Иризис. Непосилно усещане бе да се намира тъй близо до нея, а да не може да й помогне. Прибирайки остатъка от хляба, тя отново се доближи до вратата на приятелката си. Надяваше се, че близостта може да й предостави някаква идея. Пазачът все така стоеше в другия край на коридора.

Юлия въобще не можеше да види Иризис. В раздразнението си тя стори нещо, което не бе опитвала преди — обгърна проявата на заклинанието в модела си и се опита да го измести.

Споходи я странно лепкаво усещане, както когато — много отдавна, като съвсем малка — се бе опитала да отдели октопод от скалата му. Вратата проскърца.

В стаята се разнесоха стъпки.

— Кой е там? — разнесе се гласът на Иризис, просмукан с безнадеждност. — Гор, ако пак сте…

— Аз съм. Юлия.

— Юлия? Какво правиш тук?

— Канят се да те убият веднага щом скрутаторът замине.

— Не съм изненадана.

— Кога заминава той?

— Призори — отвърна Иризис.

— Значи остават четири часа.

Юлия не можеше да мисли за смъртта на приятелката си — намирането на Мюли изцяло занимаваше съзнанието й:

— Трябва да ми помогнеш, Иризис.

Другата се засмя кухо.

— С радост, малката ми. Само поискай. Изцяло съм на твое разположение.

— Искам да ми помогнеш да намеря брат си.

— Не знаех, че имаш брат.

— Мюли е моят близнак. Беше отведен, когато бях на четири. Той е също като мен.

— Така ли? Интересно дали и някой друг знае това.

— Иризис! — просъска Юлия. — Обещай, че ще ми помогнеш да го намеря.

— Юлия, днес ще ме убият. Не мога да помогна на никого, включително и на себе си.

— Мога да отворя вратата.

Последва дълбоко мълчание.

— Юлия, ако наистина можеш да ме освободиш, обещавам, че ще ти помогна да намериш брат си.

Мишлето се раздвижи. Войникът се надигна от стола си и се отправи на поредната си обиколка.

— Пазачът идва! — прошепна Юлия и се стрелна към празната стая.

Войникът мина, насочващ фенера си към различни места, проверяващ произволни врати. Когато приключи с обхождането и отново се настани в стола си, Юлия се върна пред заключената врата.

— Иризис?

— Готова съм. — Другата жена звучеше усъмнена.

Юлия обгърна проявата. Отново се появи всмукващото усещане. Части от възела се раздвижиха като червеи около нея. Вратата проскърца. Октоподът се вкопчи по-силно. Дребната жена дръпна отново, пак неуспешно.

Тя отчаяно се отпусна пред вратата. Нямаше да проработи. Защо изобщо си беше внушила, че ще успее?