Метаданни
Данни
- Серия
- Кладенецът на ехото (2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Tetrarch, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радин Григоров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-42-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-43-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787
История
- — Добавяне
Част първа
Матах
Едно
Тиан бе прекарала значителна част от деня в блуждаене, понесла телцето на мъртвото дете, преди да осъзнае, че е преследвана. Следена в изоставен град.
Търсещият й поглед не откри движение. Огромното помещение със сводест таван, чиято празнота бе отнета директно от скалното сърце на планината, се извисяваше високо над нея. Пет прохода отвеждаха в различни посоки, обединени в сходството на тъмнина. Занаятчията се намираше някъде във вътрешността на Тиртракс, но нямаше точна представа за мястото.
Животът й бе руина. Младата жена бе прекосила континента Лауралин, за да помогне на своя бъдещ любим. А той се бе отрекъл от нея. Аахимите се бяха възползвали от доверчивостта й и бяха обезпечили спасението си за сметка на нейния собствен свят. И нея самата. Предателството на Тиан вече бе започнало да взема жертви: малката Хани, поверена на грижите й, бе мъртва — страхливо прибързана аахимска ръка бе отнела дъха й.
Тиан положи детето върху прашния под и сама приседна. Внезапно връхлетяла слабост я принуди да се отпусне изцяло, раздирана от тръпки. На известно разстояние от нея блестеше стълбище, изградено от кристал и жици. По време на произволното си лутане тя няколко пъти се бе натъквала на подобни архитектурни приспособления и винаги се бе изкачвала. Без причина. Краката й сами я бяха отнасяли в тази посока.
Страните на Хани бяха изгубили цвета си. Гледката на тази бледност, заобиколена от лимоненозелени коси, накара Тиан да повдигне юмрук и бързо да изтрие сълзата, започнала да се заражда в окото й. Разплачеше ли се сега, нямаше да е в състояние да се успокои.
Първо трябваше да открие подходящо място, където да положи малката си сестра. Приятно място, може би край прозорец — ако в този проклет град изобщо имаше големи прозорци. Тогава Тиан също щеше да легне край неподвижното тяло, чиито така грижовно подбрани дрехи понастоящем бяха покрити с мръсотия, и да се присъедини към вечния сън.
Сепна я звук — стъпка върху кристалната платформа на стълбището. Може би нашествениците се връщаха, за да я лишат от амплимета, позволил свързването на двата мира, и да я убият?
Нека го вземат. Тиан не искаше да вижда проклетия кристал. Макар да бе оставила бипирамидата вложена в зиксибюла, не изпитваше познатия нетърпим копнеж, обикновено пораждан от отсъствието й. От отварянето на портала насам не бе изпитвала нищо.
Младата жена на пръсти се доближи до дупката в пода, през която преминаваше спиралата на стълбището, и надникна. Далеч надолу можа да види темето на някакъв мъж. Още по-надолу, приклекнала върху стъпалото от опънати нишки, Тиан видя дребна жена с черна лента пред очите. Лицето на непознатата бе много бледо, а над него се стелеше коса, напомняща безцветна коприна.
Мъжът се приближи до приклекналата. Занаятчията го разпозна веднага — това беше Ниш от фабриката! Крил-Ниш Хлар, който я бе намразил жестоко, защото тя го бе отхвърлила. Той сигурно бе видял нашествието на аахимите. Ако Тиан попаднеше в ръцете му, смъртната присъда щеше да е гарантирана.
Тя побърза да се отдръпне от ръба. Как ли Ниш я бе открил тук, на стотици левги от завода? Не изглеждаше възможно, ала ето че той бе тук, в Тиртракс. Очевидно съществуваха нареждания, повеляващи завръщането й на всяка цена.
Тялото на Хани бе започнало да се вкочанява — студено като ледника, разтрошил склоновете при отварянето на дверта. Тиан отново взе момиченцето на ръце и за пръв път усети тежестта му. Толкова беше уморена.
Занаятчията се огледа отчаяно. Далеч отдясно се виждаше друго стълбище, панделка от метал, издигаща се към някаква площадка. Заради полумрака бе трудно да се очертаят подробности. Тиан бавно се отправи към него и започна да се изкачва. Но след около десетина изтерзани крачки спря.
Силата и храбростта й я бяха напуснали. Вече не виждаше смисъл силом да повелява на краката си да продължават, в механичен контрол над всяко мускулче. Защо трябваше да продължава? Вече нищо нямаше значение. Защо просто да не скочи от стълбището, притиснала малкия труп към гърдите си, и не сложи край на всичко? Празният град щеше да бъде тяхна гробница.
Насочен в невиждане, погледът на Тиан пронизваше метала на стълбището. Толкова красив бе изглеждал Минис, когато я бе зовал отвъд световете. И толкова обречен… и така измъчен. Родният му свят се бе саморазяждал сред собствените си вулканични стомашни сокове. И Тиан бе прекосила Лауралин, за да се отзове на отчаянието му. Не се бе поколебала да рискува собствения си живот, за да открие двер. Бе сторила всичко това за него.
А той се бе явил, придружаван от хиляди аахимски конструкти — най-могъщата механична армия, съзирана от Сантенар. Тромавите кланкери, създавани с мъчителна бавност във фабриките на този свят, нямаха никакъв шанс срещу иноземските машини. Беше очевидно, че жителите на Аахан се бяха подготвяли за тази инвазия далеч преди Минис да изпрати зова си. Те просто бяха използвали Тиан, бяха я предали. И тя бе предала света си, за което сега си плащаше.
— Тя тръгна натам, Ниш! — обяви женски глас, емоционално апатичен.
Занаятчията трепна. Стълбището се раздвижи под подновените й стъпки, всяка от които пораждаше нова болка. Прекосила три четвърти от пътя, Тиан погледна надолу — механикът се бе отправил тичешком към подножието на нейното стълбище. С неволно възклицание тя ускори изкачването си. Нямаше да е в състояние да понесе победоносния блясък в очите му и злорадството над пълния й провал, ако се оставеше да бъде заловена.
Точно когато бе започнала да смята, че няма да е в състояние да изкачи и едно стъпало повече, младата жена достигна върха. Появата й събуди светлината на глобуси. Това сияние, макар да прокуждаше тъмнината, с оглед на настоящите обстоятелства придобиваше жестокостта на безстрастен изменник.
Стълбището я бе отвело в празно хептагонално помещение с неравномерни по дължина стени — аахимската архитектура често включваше асиметрия. Всяка от стените бе разсечена от сводест проход, притъмнял. Близо до средата на седмоъгълната стая Тиан можа да види най-необичайното стълбище не само в живота си, но и от пристигането си в Тиртракс.
Пет отделни стълбища се зараждаха от тялото на висок една стъпка шлифован кристал, за да се протегнат в неравномерни спирали из въздуха и обратно към сърцевината и останалите ивици. Гледка с нелеп размах, създадена може би в пристъп на артистично вдъхновение и възторг. И петте спирали, изградени от съчетание на кристал и метал, отнасяха екстатичните си извивки нагоре, към неизвестна тъма.
Тиан не се интересуваше от мястото, където те отвеждаха. Не би се изкачила по тях, дори и ако нилатлът я преследваше. Нямаше да е в състояние да ги преодолее, прегърнала Хани, а нямаше никакво намерение да я оставя.
Вече можеше да чуе стъпките на Ниш и тежкото му дишане. Още й беше трудно да осмисли, че някой е могъл да я открие тук, ала ето че механикът бе успял. Само че защо? Действително Тиан бе най-добрата занаятчия във фабриката, но не и чак толкова гениална, за да оправдае подобно преследване. В такъв случай оставаше амплиметът — този чудат, сияещ кристал, който й бе позволил да установи връзка с Минис.
Мисълта за бипирамидата породи слабо неспокойство. Все още не абстиненция, а появата на слаб копнеж, над който трябваше да се замисли усилено, за да изясни причината за зараждането му.
Тиан прогони това зараждане. Ако Ниш бе дошъл заради амплимета, да го взема. Проклетият кристал й бе причинил само нещастия. Дори за самото сдобиване с него тя бе платила с живота на единствения си приятел.
Стъпките се приближаваха. Занаятчията намести Хани и с изнурена крачка се отправи към прохода, който се намираше право срещу нея. Глобусите край нея засияха, осветили извивките на каменен коридор. Тиан продължи напред.
Почти на всеки няколко крачки й се налагаше да променя посоката си. Архитектурата на Тиртракс й се струваше неразбираема. Градът приличаше на пъстроцветно произведение на изкуството, създавано за удоволствието от работата с вложените в него материали.
Устата на Тиан бе пресъхнала. Не бе вкусвала и капка вода от отварянето на портала преди почти денонощие.
Проходът бе разсечен от перпендикуляра на друг тунел. Занаятчията реши да завие по неговото протежение, ала след около двадесетина крачки коридорът свършваше неочаквано, отрязан от скална стена. Или…? Докато се обръщаше, за да поеме обратно, с крайчеца на окото си занаятчията забеляза скалата да отстъпва пред мрак. В мига, в който младата жена се обърна с намерението да подири скривалище сред тази чернота, камъкът отново изникна пред нея.
Тиан протегна ръка. Преградата, изправила се на пътя й, несъмнено бе част от планината. И все пак скалната твърд отново изчезна, когато занаятчията отмести поглед. Чернотата на тунелно протежение запълни периферния й взор.
Тя проведе още няколко опита. Мракът заменяше стената в зависимост от посоката, избрана за погледа на Тиан. Дали щеше да успее да преодолее тази породена от заклинание бариера? Ако съумееше да премине, щеше да постави непреодолимо препятствие за Ниш, който не владееше Изкуството.
Тиан докосна кристала, окачен на шията й — обикновен хедрон — смятайки, че той ще й помогне да види по-ясно. Скалата изчезна. Пред жената се разгърна мракът, допреди достъпен единствено за индиректно взиране.
Няколко минути напредване сред тъмнината изведоха занаятчията до бледо сияние, което не можеше да се похвали с определена форма, но потръпваше леко. Допирът му напомняше сапунен мехур, само че отстъпващ под пръстите й.
Каквото и да беше това укритие, бе за предпочитане пред никакво. Тиан пристъпи напред, преодолявайки съпротивата на непознатата субстанция. Тук беше още по-студено, а непрогледният мрак допускаше единствено очертанията на втори мехур: куб със заоблени страни, приютил в същината си по-малко свое копие. Вставъчната последователност се простираше и сред всички останали копия. Неочакваното откритие я накара да настръхне: безкрайност запречваше пътя й. Безкрайност и празнота. Бе попаднала на забранено място.
Тиан рязко се извъртя, за да поеме обратно. И за да установи, че пътят й е отрязан от скална твърдост, която отказваше да се отдръпне дори и когато занаятчията стисна хедрона си. Принудена отново да се обърне към прозрачния куб, тя направи крачка напред. Напомнящите мехур прегради затрептяха под натиска й. Съдържащите се един в друг все по-дребни дубликати също повториха движението. Все по-бързото му ускоряване лиши очертанията им от конкретност.
Занаятчията премести тялото на Хани върху рамото си и се напрегна още по-силно. Преградата се раздели под натиска на главата й. Сега Тиан можа да види, че тази вътрешност по нищо не се отличава от съвкупността, в която тя се намираше в момента — с изключение на големината си. Челото й се допря до повърхността на следващия куб, а тя бе вледеняваща. Съдържащите се една в друга форми я ужасяваха.
Тъй като обратният път бе отнет, жената разкъса повърхността, до която се допираше главата й. Първото вдишване прогори дробовете й с леднината си. Второто донесе със себе си усещането за образуващ се в ноздрите й скреж. Опитът за отдръпване се оказа неуспешен. В паниката си Тиан изрита намиращия се пред нея куб. Повърхността му бе далеч по-солидна — по-скоро гъвкаво стъкло, отколкото повърхност на мехур — и сандалът й отскочи.
Занаятчията отново намести тялото на Хани и свали хедрона от врата си. Цветните вихри и плетеници на енергийното поле веднага се разгърнаха около нея. Тиан вложи енергия в кристала и протегна ръка. Под досега на пръстите й стената на следващия куб започна да изтънява. Жената направи по-рязко движение, прокарвайки хедрона по протежение на насрещната повърхност. С тих звън и лек хладен полъх мехурът се разпадна на невидими късчета. Съдържащите се в него кубове на свой ред започнаха да се разтрошават. Пътят пред Тиан бе открит. Ала преградата зад нея също бе изчезнала.
Проходът я отведе в грубо изсечена конусовидна пещера, стесняваща се към върха. Това помещение рязко се отличаваше от досегашната част на Тиртракс: нямаше и следа от усърдната обработка и украса, камъкът изглеждаше умишлено незавършен.
От горната част на една от стените изникваше острият ъгъл на светлина, към която очите на Тиан привикнаха след няколко мига. Сиянието идваше от отвор в скалния склон, положен под остър ъгъл. То имаше синкав оттенък на пречупена под лед светлина. Около долния ръб на отвора се бяха образували ледени висулки — дневното сияние бе остъргало част от мразовитостта им.
Пристъпвайки напред, занаятчията попадна сред синкаво сияние, наподобяващо мъгла от светещи частици, но със значително по-осезаемо съпротивление. Тази светлина заобикаляше очертанията на въображаем кръг, положен върху пода, и ставаше все по-тъмна към центъра си — там цветът й бе индигов, почти черен. Пристъпването сред частиците блясък за малко не я отведе в отвора на зееща шахта, следваща ъгъла на високия отвор.
Тиан бавно положи момичето на земята и се приведе, за да надникне по протежение на дупката. Стените на шахтата бяха гладки. Около тях лениво се стелеха ивици мъгла — те не позволяваха да бъде определена дълбочината и придаваха на ямата вид на замръзнал кладенец. Интересно как ли би изглеждал в раздвижване.
Занаятчията взе парче скална отломка, отчупила се от тавана на пещерата, и я хвърли в ямата. След няколко изтраквания настъпи тишина. Младата жена отброи тридесетина удара на сърцето си, преди да долети звънкият допир с дъното. Дупката беше дълбока — щеше да свърши работа.
Ехото донесе звуците в обратен ред: първо последното издрънчаване, а после и потракванията, усилени. Последният звук прогърмя особено силно, преди да отстъпи обратно пред тишина, в която цветните кръгове се успокоиха.
Хани би изглеждала заспала, стига човек да не поглеждаше към хлътналия й гръден кош. Страхливият изстрел бе премазал ребрата й и разкъсал дробовете с парчета кост. Засъхнала кръв бе потъмнила долната й устна. Тиан отстрани петното, а после премести пръсти към косата.
Приседнала край отвора, тя взе момиченцето на ръце и леко започна да се поклаща. По една от страните й все пак успя да плъзне сълза. Съвсем доскоро малката Хани бе живяла сред весело крайезерно безгрижие с майка си и лелите си. Появата на Тиан й бе отнела всичко: кошмарният нилатл, последвал занаятчията, бе убил близките на невръстната девойка, а самата Тиан, която трябваше да се грижи за нея, я беше отвела до смъртта. Ужасните спомени и мисли не спираха да нападат ума й.
— Ето я!
Победоносният крясък на Ниш отекна по тунела. Тиан все още бе прегърнала Хани. Преди да е успяла да реагира, механикът вече се бе нахвърлил отгоре й.
Трупът на момичето рухна край ямата. Крил-Ниш болезнено изви ръката на Тиан зад гърба й, спечелвайки си неволен вик. И силен ритник по пищяла, който обаче не бе достатъчен, за да го накара да я пусне. Докато се дърпаше яростно в опита си да се освободи, единият крак на занаятчията се озова опасно близо до ръба. За момент я прободе инстинктивният страх от падането. Но тя отхвърли усещането. Смъртта бе всичко, което й оставаше.
И тя поднови усилията си да се отскубне, този път насочени в друга посока.
Неподготвеният Ниш тежко се приземи на колене и извика. Тиан се бореше мълчаливо, стиснала зъби. Механикът беше дребен, съвсем малко по-висок от нея. Нямаше да е в състояние да я удържа дълго.
Китката й започна да се изплъзва.
— Пусни ме, Ниш — каза тя, налагайки си да говори спокойно. — Искам да умра.
Пръстите му се вкопчиха с жестока сила.
— О, не се съмнявам. — По веждите му блестяха капчици пот, започнала да замръзва. — Ти предаде приятелите си, семейството си, фабриката си. Света си. Няма да ти позволя да умреш.
— Пусни ме — умоляваше Тиан.
— Ще те отведа обратно, за да бъдеш съдена.
— За да си получиш отмъщението — просъска тя. — Това те интересува, а не някаква си справедливост.
В отговор Крил-Ниш напрегна цялата си сила.
Тиан се вледени от ужас. Вече можеше да си представи кошмарното пътуване към завода, по време на което Ниш с изключително удовлетворение оползотворява всеки възможен миг, за да я измъчва. При пристигането щеше да я очаква публичен позор в родния Тикси и пред стотиците бивши колеги от фабриката. И накрая — екзекуцията: изпълнена пред колкото се може повече зрители, според метода, отреден за изменилите занаятчии. И най-дребните подробности от дългата и мъчителна процедура щяха да влязат в Историите, а някой разказвач щеше да състави подробно повествование, което да служи като предупреждение за съдбата на изменниците. Съветът на скрутаторите желаеше всички да познават правосъдието му — и да се боят от него.
Всички тези мисли прехвърчаха из съзнанието й в рамките на частица от мига. Младата жена започна да се изтласква по посока на ямата. Озовал се неочаквано близо до празнотата, Ниш изглеждаше втрещен. Едно от коленете му започна да се превива над нищото. Но той пак не пускаше Тиан. Тази му решителност я изненадваше — не беше типично за него да демонстрира подобна отчаяна храброст.
— Юлия — изхриптя механикът, — помогни ми!
Дребната жена подскачаше около него с движенията на пеперуда. Безцветната й коса се стелеше зад нея. Тя улови ръката на Ниш, нададе пронизителен писък и отскочи назад.
— Юлия! — изрева Крил-Ниш: — Ще умра!
Юлия отново изникна до него, колебливо хвана ръката му, сетне я пусна. Устата й бе широко отворена. Очите й все така бяха прикрити с маска от тъмна материя.
— Помогни ми! — Грубите каменни стени натрошиха крясъка му.
С мълниеносно движение дребната жена го сграбчи за колана и започна да дърпа назад. За момент тримата останаха да се олюляват на ръба, уравновесени под еднакво отчаяние с различни цели. Но това трая само миг — с мощно дръпване механикът повлече Тиан назад. Той и Юлия паднаха на земята под Тиан.
Занаятчията скочи първа, избегна стрелналата се ръка на Ниш и побягна, раздирана от мъка, че е принудена да изостави Хани.
— Спри я, Юлия — ревна механикът, но спътничката му не помръдна.
Сега Тиан не можеше да удържа сълзите си. Трябваше да избяга без сестра си — иначе не би могла да се отскубне от упорития Ниш.
Тя бягаше без посока. Посоката нямаше значение, всички пътища отвеждаха към един и същи край.
Занаятчията не спря, докато не изчерпа и последния остатък от силите си. Когато се натъкнеше на разклонение от няколко коридора, винаги поемаше по средния. Когато достигнеше стълбище — а това се случваше често — тя неизменно се изкачваше. Докато не дойде моментът, в който й бе невъзможно да продължи. Имаше усещането, че краката й са омекнали като преварени. Тичането й премина в бяг, бегът преля в изтощено тътрузене. Чувстваше езика си като ремък.
Трябваше да се е изкачила високо в града. От умора и обезводняване се чувстваше замаяна. Главата й пулсираше болезнено. Вдишванията й не смогваха да донесат кислородно задоволство. Силите я напуснаха на върха на поредното преодоляно стълбище — след като буквално пропълзя последните му стъпала, Тиан се отпусна на площадката край него. Крайниците й бяха едновременно натежали и прилепени към пода. Дрехите, които с такова трепетно желание бе подбирала за предстоящата среща с Минис, бяха сведени до кървави парцали. Обърнала отпуснатата си глава към стълбището, тя зачака съдбата си.
Не й се наложи да чака дълго. Допряното й до пода ухо долови първите стъпки на Ниш — в тях също се долавяше умора, но въпреки това упорито не нарушаваха ритмичността си. Скоро кръглата му глава с лепнещи от пот къдрици изникна над пода. Последваха грозното лице и широките рамене. Той бе стиснал устни, но при вида й тази му мимика на решителност бе заменена от хищническа усмивка.
— Само да знаеш, Тиан, с каква наслада ще наблюдавам делото ти.