Йън Ървайн
Тетрарх (62)

Тридесет и четири

Тиан сънуваше как старият Хюл, сдобил се със светеща гъба на главата си, изтръгва гръбнака й от обградилата го кожа и плът, примлясва в очакване и започва да изсмуква костния мозък. Тя се събуди сгърчена от ужас, проточил се още няколко мига, преди да бъде изблъскан от осъзнаването, че това е било само нелеп сън. Прешлените имаха ли костен мозък? Или той бе проявявал интерес към гръбначния?

Задрямала отново, впоследствие тя се събуди в някакво друго приспособление — предположи, че става дума за различен тип схематизатор — увиснала в редица полупрозрачни зелени сфери. Чувстваше се замаяна. Това опиянение постепенно я остави, за да бъде заменено от болка в кръста й, около мястото на нараняването. Болката не спря да се усилва. В един момент непоносимостта й принуди занаятчията да изкрещи. Тогава се появи Лиет и изля в устата й половин чаша сладък сироп. Много скоро Тиан заспа. Когато се събуди, болката бе спаднала до леко дразнене. И освен това младата жена остана с впечатлението, че са изминали дни.

Тиан непрекъснато очакваше появата на Весил, но той не идваше. От дълго време не се бе появявал и започваше да й липсва.

Същия следобед тя бе отведена в друга стая и бе поставена да легне върху извита платформа, чиято повърхност на допир приличаше на кожа. Тя бе сива на цвят (вариращи оттенъци) и съумяваше да бъде едновременно мека и неподатлива. Ръцете на Тиан бяха поставени до лактите в някакви органични тръби, напомнящи ръкавици. Хоботи от сходен материал погълнаха краката й до бедрата. По протежение на гръбнака й бяха прикачени вендузи.

Накрая Рил пристегна тялото й с кожени ремъци и кимна към стоящата наблизо женска. В отговор на някаква нейна манипулация, останала невидяна от Тиан, вендузите започнаха да обхождат гърба й — нагоре и надолу, настрани, в кръг; понякога в едновременно изпълнение на всички процедури.

Тиан проплака от болката, прорязала гръбнака й. Лиет отново й даде от сиропа, този път по-малка доза, от която погледът на занаятчията се замъгли. На моменти тя виждаше движение около себе си, но забавено до нереалност. Времето сякаш спря да тече.

Под продължителните процедури младата жена остана с впечатлението, че костите й започват да се стопяват. Накрая тя бе освободена и отнесена да спи върху диван в същото помещение. Щом се събуди, процедурите бяха подновени.

Сеансите продължиха в течение на седмица, преди старият Хюл да остане доволен. Тиан бе отнесена обратно в схематизатора си. Познатата маска бе поставена на главата й. Започна пресхематизирането на дефектния торгнадр. Жената отново се събуди разплакана. Горната част на приспособлението бе покрита със сълзите й.

Учителят бе повикан. Той подсуши лицето й и остана мълчалив, докато тя се успокои.

— Схематизирането се отразяваше по подобен начин и върху мен.

Тиан повдигна глава.

— Подлагали са и теб?

Той се усмихна:

— В началото, когато още се учеха, опитваха с всички. Смятаха, че с помощта на торгнадрите ще спечелят войната за няколко седмици, източвайки възловите точки всеки път, когато в битката се включат кланкери. И сигурно действително щеше да стане така, ако бяха успели да създадат достатъчно устройства. За наше щастие почти всичките им опити се оказаха неуспешни. От мен не получиха торгнадр, само сълзите на две седмици. Все още помня как се чувствах.

— Кога се случи това, учителю?

Не, продължаваше да не й харесва да се обръща към него по такъв безличен начин.

— Отдавна. Преди пет или шест години. Тук човек бързо губи представа за времето.

Тя се почувства по-близка с него. Учителят бе труден за описване човек, нито висок, нито нисък; нито красив, нито грозен. Беше слаб, но пък това бе обща черта за всички тукашни пленници. И блед — малцина от тях съзираха слънцето. В тъмните му очи се четеше доброта, челото му беше покрито с бръчки. Върху ръката му личаха мазоли — очевидно лиринксите се възползваха не само от знанията му.

— Ако торгнадрът ми се окаже успешен, ще причини гибелта на хиляди. А всички тези хора около мен… И те ли…

— Не, Тиан. Казах ти, че торгнадрите се изработват трудно. Останалите схематизират слаби приспособления. Лимнадри, финадри… Повечето от тях също остават неуспешни.

— Какво представляват тези устройства?

— Лимнадрите се използват за шпиониране. Те могат да усещат движещи се кланкери. По-скоро можеха, защото миналата година механизмът на кланкерите бе променен. А финадрите извличат малки количества енергия от полето. Те не се използват самостоятелно, а за захранване на други приспособления. Нещо като контролери. От мен успяха да измъкнат лимнадр, защото имам усет към езиците. С други думи, подходящо за шпиониране.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да те наричам Весил? Неприятно ми е да се обръщам към теб по такъв сух начин.

— Не, разбира се.

Тук разговорът им приключи, защото Весил бе отзован. Но той продължи да я посещава, когато меланхолията й се влошеше прекалено. Като цяло двамата не разговаряха много, ала и самото му присъствие бе достатъчно за Тиан. С него тя се чувстваше спокойна — нещо, което не можеше да се каже за останалите пленници.

 

 

Тя често си мислеше за Гилаелит. Стопанинът на Нириандиол се бе отнасял мило с нея по свой си начин, но накрая, подобно на всички, бе предпочел собствения си интерес. Тиан не се съмняваше, че тетрархът се справя добре, но не разбираше по какъв начин той очаква да се сдобие с амплимета.

Старият Хюл идваше да проверява торгнадра след всеки сеанс схематизиране. На петото подобно посещение той се усмихна едва забележимо, докато повдигаше стъклената кофа и оглеждаше приспособлението през прозрачното дъно.

Рил му каза нещо, в отговор на което възрастният мъжки яростно поклати глава. Безкрилият погледна към Тиан, а Хюл остави кофата обратно. Сетне с хрипкав глас издаде нареждане, в което жената можа да различи собственото си име и названието на създаденото устройство. Накрая се отдалечи, отнасяйки торгнадра.

— Оправен ли е торгнадрът? — прошепна тя към Рил.

— Не — отвърна лиринксът, след като се огледа. — И старият Хюл не разбира защо. Но сега е в по-добро състояние от предишното — ще свърши работа.

Какво ли бедствие щеше да тежи на съвестта й?

— Няма ли да ме извадиш? Кожата ми е изключително раздразнена и възпалена.

— Няма време. Трябва да започнем нов торгнадр и да се надяваме, че ще успеем да го завършим.

— Не — промълви тя. — Не мога повече, Рил.

— Трябва. — Безкрилият не я погледна в очите.

Единствената разлика в сесиите на новото схематизиране бе удължената им продължителност. Тиан често се замисляше над тази разлика. Може би втората процедура се осланяше на някакво привикване, но пък ако действително бе така, защо лиринксите имаха толкова малко торгнадри? Дали второто схематизиране не беше и фатално?

 

 

Растящият торгнадр бе придобил големината на едра диня, когато пещерата се разтърси, сякаш нещо се бе стоварило високо над главите им. Рил остави кофата си. Очите му се бяха уголемили. Червено-черни ивици плъзнаха по ръцете му. Реакцията му пренесе страха и върху нея.

— Какво става, Рил? — прошепна Тиан.

— Битката започва, а ние още не сме готови. — Безкрилият затвори очи. — Вече виждам как Снизорт гори. Пожари! — задави се той, оглеждащ се като притиснато животно.

— Рил?

Но той вече бе изчезнал.

Тя с мъка потисна писъка си. Ако Снизорт действително гореше, не й оставаше друго, освен да очаква смъртта си с цялото достойнство, което съумееше да събере. Започна да диша дълбоко, за да успокои нервите си. Не помогна. Надяваше се поне смъртта да я сполети бързо.

Няколко минути по-късно Рил се появи отново, обвил кожата си в маскировъчни цветове. Вървеше с наведена глава.

— Извини ме, Тиан. Аз съм доказан страхливец. Огънят е най-големият ми ужас.

Занаятчията не каза нищо. Схематизирането бе подновено, но не след дълго последва ново разтърсване. Хюл нахлу вътре, цветово разтревожен, и извлече Рил. Една от жените изпищя. За щастие никой не последва примера й. Робите в схематизаторите започнаха да разговарят помежду си на своя език, както винаги, без да обръщат внимание на Тиан.

Дотичаха още лиринкси, които се струпаха на прага. В настойчивата им размяна на цветове личеше паника. Разнесоха се още два удара. Лиринксите изчезнаха отново.

Никога досега видът на Весил не бе я радвал толкова.

— Какво става? — възкликна тя, когато мъжът се приближи. — Нападат ли ни?

— Да, но още не сме в опасност.

— Тогава на какво се дължи тази всеобща паника?

— Старият торгнадр угасна, а твоят не се оказва толкова ефективен, колкото са се надявали.

Тази вест донесе мъничко облекчение.

— Ефективен в пресушаването на възловата точка?

— Да, и в насочването на енергия към прословутия им проект.

— Откъде знаеш?

— Човек дочува разни неща. Но…

Той се огледа, за да се убеди, че никой не ги наблюдава. Действително беше така, ала присъствието на торгнадра смущаваше Тиан. Приборът притежаваше голямо сходство с шпиониращите лиринкски устройства.

— Как възнамеряват да постъпят?

— Проектът им още не е довършен, а те са решени да го приключат. Затова защитниците ще се сражават, за да спечелят нужното време. Ще се сражават до последната си капка лилава кръв. Битката ще бъде изключително ожесточена.

— Нашите войници вече умират — каза Тиан. — А тези торгнадри ще причинят смъртта на още стотици. Моите торгнадри. Не понасям да бъда използвана, Весил.

— Не е имало какво да сториш.

— Ако някога получа тази възможност — зарече се тя, — ще строша амплимета на късчета. Бих разрушила и последната възлова точка на Сантенар, ако това ще спре войната. Говоря сериозно, Весил.

Амплиметът проблесна, сетне отслаби светлината си. Неприятното усещане върху кожата се появи отново.

— Зная, че би го сторила, но нещата никога не са толкова прости.

— Не ме интересува.

Ако полето изчезнеше, и кланкери, и торгнадри щяха да станат неизползваеми. Освен това самата Тиан щеше да бъде оставена на мира. Тя просто искаше да бъде обикновена, безлична.

Рил отново се появи.

— Върви си, наставнико.

Схематизирането продължи, сега с намалени паузи от по няколко часа. Възпалението на кожата й се влоши, започнаха затруднения със съня, освен това я споходи завръщането на стар страх, за който не се бе замисляла по време на новото си пленничество — замислите на амплимета. Пулсирането му загатваше, че той я наблюдава. Може би нямаше да й позволи да го унищожи.

 

 

— Не остава време! — няколко дни по-късно каза Рил, обръщайки се към Лиет. — Не можем да се провалим точно сега. Не и когато сме толкова близо.

Разтърсванията станаха по-чести. Доколкото Тиан можеше да прецени по почивките, вече бяха минали три дни. Лиринкската паника се задълбочаваше. От изтощение заради удължените и интензивни сеанси Тиан започна да халюцинира. Струваше й се, че каменните стени са станали прозрачни и й позволяват да види дълъг черен тунел, по чието протежение има хора и лиринкси. Гилаелит също бе там.

Сетне тя видя тялото си. Погледът й минаваше през схематизатора и собствената й плът. Нажежено жълто сияние пулсираше над кръста й.

След поредната халюцинация Рил осъзна пълното й изтощение. Торгнадрът почти изпълваше кофата, но все още не бе завършен. Безкрилият прекрати сеанса, но остави Тиан в схематизатора. Тя бе прекарала вътре повече от ден.

— Извади ме — безсилно промърмори тя. — Имам чувството, че по кожата ми пъплят насекоми. — Дори и без маската околните неща й се струваха странни.

Рил изглеждаше също толкова изнурен. Освен това по кожата му не личаха никакви цветове.

— Трябва да започнем отново след три часа. — Той доближи чаша до устата й.

Тиан я пресуши, нетърпелива за убежището на безсъзнателността, само че сънищата й бяха неспокойни — в тях дефектният торгнадр разпръскваше искри като фойерверк. Тя се сепна, разбудена от дълбоко усещане за нередност. Но не можеше да определи какво точно е нередното.

Залата се разтърси отново, разнесе се глух гръм. Върху косата й се посипа прах, а тъй като трясъците не спираха, от тавана продължиха да се ръсят отломки, по-големи. Едно парче строши стъклена кофа надолу по редицата. По близката стена плъзна пукнатина, като рана, изпълнила се с гъста чернилка.

Мощен удар разклати подземието. Стените се разклатиха по подобие на желето, обгърнало Тиан. Наоколо притичваха лиринкси, които крещяха и проблясваха във всички цветове на дъгата. Човеци минаха край отворената врата (сред тях беше и мъжът с осакатеното рамо), подтиквани от лиринкс, стиснал подобие на остен. Старият Хюл изникна на прага и кресна нещо към Рил. Безкрилият, спрял да изслуша инструкциите, поднови приближаването си към Тиан. Кожата му бе покрита с цветове на неспокойство. За миг погледът му срещна очите на Тиан, а после маската отново се доближи към нея.

— Рил? Какво става?

Маската подави писъците й и схематизирането продължи. Но процесът не протичаше правилно. Притокът на енергия бе изключително нестабилен. Може би полето чезнеше?

Тя искаше да пищи, но не можеше — схематизирането се бе превърнало в неспирна халюцинация. Бойни сцени нападаха ума й: кланкери изстрелват огнени снаряди над стените на Снизорт; окървавен лиринкс собственоръчно разкъсва отряд войници; битумно езеро пламва и отразява пламъците в себе си…

Маската рязко бе свалена от лицето й и халюцинациите изчезнаха. Непознат лиринкс изръмжа пред нея и отнесе недовършения торгнадр. Навсякъде около Тиан се сипеха отломки. Цареше хаос. Пленниците в схематизаторите пищяха. Самата Тиан също бе втрещена до писък.

Сред грохотите тя зърна Лиет сред редиците.

— Лиет!

Прозрачната тичешком обхождаше схематизаторите и задействаше освобождаващите механизми. Горната част на всяко от приспособленията се разтваряше. Тя се канеше да освободи Тиан, когато някакъв лиринкс изкрещя нещо от прага. Лиет понечи да извади занаятчията, но другият добави нов рев, очевидно заповед. Женската остави Тиан и изчезна.

Настъпи тишина, нарушавана от сътресенията и сипещите се късове. Жена от редицата на Тиан започна да се надига на свобода. Появи се бавно. Едрото й мускулесто тяло бе покрито със слой желе. След като се отърси, робинята се отправи към близкия схематизатор и извади намиращата се вътре жена. Тъй като всеки освободен се впускаше да помага, само след минути всички пленници без Тиан бяха извадени. Петнадесет жени и двама мъже.

— Ами аз? — провикна се занаятчията.

Едрата жена потупа краката си и пое след останалите. Робите не можеха да си позволят да носят мъртъв товар.

Когато Лиет я бе пуснала обратно в схематизатора, ръцете на Тиан бяха останали отвън. Без да се замисля занаятчията подири амплимета и откри, че той още е окачен на врата й! Рил винаги го окачаше преди сеанс, а в суматохата Лиет и другият лиринкс бяха пропуснали да го свалят. При допира полето на Снизорт тутакси изникна в съзнанието й. Излъчването бе странно деформирано и бе подредено в структура, която тя разпозна веднага. Дефектният торгнадр. Той ли изкривяваше полето, или амплиметът оказваше влияние и върху двете? Не й се искаше да узнава.

Сред излъчването Тиан видя ярки звезди — места, където лиринксите и човешките армии черпеха енергия. В тази зала също имаше светла точка, енергията, черпена от схематизаторите. Но нейният блясък отслабваше.

Полето припламна в подобие на раздухан огън, отслабна почти до отсъствие, сетне се разгоря отново. Определено нещо не бе наред. Може би от възловата точка биваше поглъщана прекалено много енергия. Всички онези кланкери на повърхността сигурно поглъщаха чудовищно количество. Ако излъчването изчезнеше…

Тиан се опита да се изтласка нагоре, само че желето бе прекалено силно. Дори и сритването му не помогна. Невъзможно беше да се измъкне.

Тя отчаяно отпусна глава, опитвайки се да открие утеха в примирението. Внезапното осъзнаване я накара рязко да се изправи, стоварило се върху й като зашлевяване. Наистина ли бе раздвижила нозете си току-що? Не, сигурно бе халюцинация. Тиан се опита да свие пръстите на краката си и със сигурност ги усети да се раздвижват.

Не си позволи надежда — знаеше, че войниците усещат отсечените си крайници с години. Занаятчията пробно се срита в глезена… Усети движението, усети и болката в големия си пръст. Истина беше. Краката й си бяха възвърнали движението и чувствителността. Вече не беше саката. Скоро отново щеше да ходи. Ако се измъкнеше от този схематизатор.

Тиан се намести. Умът й работеше трескаво. Ето какво бе целяла процедурата между двете схематизирания. Старият Хюл бе схематизирал — или по-скоро плътоформирал — увредения й гръбнак.

Наистина ли тя бе претърпяла плътоформиране? Повдигна й се. Ами ако бяха използвали част от някакво друго създание, за да й върнат движението? Тя си представи как в гърба й има нещо, което нараства и се храни от нея. Но поне за момента тя отново можеше да ходи. А това си струваше.

Занаятчията продължи с опитите да се изтласка, ала ръцете й не притежаваха достатъчно сила, за да преодолеят желето. Тя отново отпусна глава върху схематизатора и, въпреки продължаващите трусове, потъна в дълбок сън.

 

 

— Тиан?

Тя се сепна. Това звучеше като гласа на Весил. Залата бе пълна със стелеща се прах, а самият въздух бе застоял. Явно вентилационните духала вече не работеха.

— Весил?

Той с бърза крачка се приближи към нея.

— Слава на небесата, че се върнах.

Макар и с една ръка, наставникът я измъкна с лекота. Подаде й някакви парцали, с които тя да се поизчисти, докато той намери дрехите й. Кожата на Тиан се бе покрила с раздразнени петна.

— Какво става, Весил?

— Лиринксите от подземията също се включиха в битката. Сражението е много разгорещено, а и има проблеми с полето. В долните нива има дим. Снизорт бива изоставян.

Тиан обви ръце около себе си. Случилото се в последно време я правеше подозрителна, дори към него.

— Те ме оставиха да умра.

— Убеден съм, че не е било умишлено.

— Рил ме изостави!

— Той бе изпратен горе. Бях сигурен, че ще отведат и теб заедно с останалите важни пленници, но в паниката…

— Знаеш ли пътя до повърхността?

— Разбира се… ако успея да го достигна.

Тиан успя да се облече, само че краката й все още бяха слаби. Налагаше се мъжът да носи нея и раницата й. След няколко минути, когато умората му започна ясно да проличава, Тиан каза:

— Продължи сам, Весил. Не можеш да ме носиш през целия път.

— Няма да те оставя.

— Така ти също ще умреш.

— Изправен съм пред този риск от деня, в който бях пленен. Предпочитам да умра, отколкото да изоставя приятелка.

— Аз изоставих своите — рече занаятчията. — Но те бяха мъртви.

Двамата седнаха на пода, за да може Весил да си поеме дъх.

— Много красив кристал — отбеляза той.

Тиан докосна бипирамидата.

— Това е специален вид хедрон. Амплимет. Той може да захрани тетрапода ми… Ако знаеш къде е.

— Предполагам, че е в някое от близките складовите подземия. Но ако полето изчезне, няма да имаш голяма полза.

— Амплиметът е достатъчно мощен, за да се включи и към далечно поле.

Стига да можеше да му се довери. А как можеше да му има доверие след всичко, което кристалът бе причинил?

Но пък тя се съмняваше, че амплиметът иска да остане тук. Горещината и на незначителен пожар бе достатъчна, за да го унищожи.

— Тогава да го потърсим. Мисля, че се сещам къде точно са го оставили.

Откриха тетрапода след обхождането на множество мрачни коридори и претъпкани складове. Весил помогна на Тиан да се настани на седалката, за ремъците занаятчията се погрижи сама. Тя се канеше да задейства приспособлението, когато мощен удар разтърси пода. Машината бе блъсната от ударната вълна, поваляйки Весил. Мъжът простена.

— Добре ли си? — изплашено попита Тиан. Тетраподът бе паднал върху крака му, опасяваше я фрактура.

Весил се надигна и отмести тетрапода.

— Малко насинен. — Той докосна бедрото си и потръпна, сетне се зае да изправя машината.

Мощен полъх се понесе по тунела отвън, затръшвайки вратата на едно от помещенията. Прах се завъртя във въздуха.

— Това не ми харесва, Тиан. По-добре върви.

— Ами ти?

Искаше й се да се впусне с пълна скорост. След седмици на безсилие способността за дейност я изпълваше с нетърпение.

— Има и други хора, които трябва да потърся.

— Мога ли да помогна?

— Трудно би могла да се промъкнеш с тетрапода. Тръгни натам — посочи надясно, — после завиваш наляво, отново наляво, надясно и наляво. Ще се озовеш в дълъг коридор, който отвежда до главната яма. Бих дошъл с теб, Тиан, но трябва да потърся още един приятел. И то бързо. Ще можеш ли да се оправиш сама? Запомни ли какво ти казах?

— Никога не забравям напътствия.

Весил се усмихна. Погледът му я преценяваше. Той протегна ръка и каза усмихнато:

— Предвид всичко, което съм чувал за теб, изглежда е безсмислено да се притеснявам. Късмет!

— На теб също. Нека откриеш желаното.

Едноръкият затвори тъмните си очи.

— Илюзия, предполагам, след толкова дълго робуване. Но свободата зове. — Той се отдалечи.

Тиан се отправи по указания й маршрут. Изпълваше я нарастващо лошо предчувствие. Въздухът ставаше по-топъл и по-задушен. Споходи я мисълта за Гилаелит. Той никога не бе пропускал да се грижи добре за себе си, несъмнено лиринксите също щяха да го обгрижват. Поне не беше получил амплимета. Макар и опасен, кристалът щеше да й помогне да избяга.

Тя спря тетрапода, внезапно несигурна, че се е отправила във вярната посока. Странното пречупване, обгръщало всичко в продължение на дни, тук се усещаше още по-силно. Въздухът бе пълен с мехурчета асфалт, което бе невъзможно, и всичко около нея изглеждаше разтърсвано.

Странността изчезна внезапно. Сега я обграждаше съвсем обикновен тунел с меки стени. Тиан размърда пръстите на краката си, способна да оцени нещо, преди аварията приемано за незабележима даденост. Безпокойството й се усили: мускулите на стомаха й се бяха свили, по ръцете й пълзеше неприятно усещане, а устата й бе пресъхнала.

Внезапният грохот запрати тетрапода към стената на тунела. Ако тя не се бе оказала толкова мека, черепът на Тиан в този момент щеше да е строшен. Пясъчна вихрушка се стрелна по коридора. Скалата простена. Голям къс, тъмнеещ от тъмни втвърдени образувания, се отрони и отчасти запречи пътя.

Експлозията, разразила се в съзнанието на Тиан, бе дори по-могъща. Яркостта на видението едва не я накара да припадне. Ивици от полето се увиха около главата й, затанцували в очите й.

Със стон жената тръсна глава, за да прогони неясните образи. Тя отдели тетрапода от стената и продължи. Скоро навлезе сред гореща вълна, носеща със себе си нетърпима битумна смрад. Все пак Тиан продължи. Отвъд поредния ъгъл я чакаше червеникаво сияние. Черни, смъртоносни па̀ри пълзяха над пода. Асфалтът гореше.

Занаятчията побягна обратно с цялата скорост, на която бе способен тетраподът. А тя не беше висока — ставаше все по-трудно да извлича енергия от полето.

Вече почти достигаше мястото, където се бе блъснала в стената. Точно навреме, за да види как пукнатините проблясват с червеникав пламък. Пред нея започна да капе горящ асфалт. Огънят се разрастваше лакомо. Пожарът бе отрязал пътя й и в двете посоки. Тетраподът застина — може би в синхрон с отчаянието й, макар спирането му да бе породено от изчезването на полето.