Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Три

Жената пристъпи отвъд спусналата се стъклена бариера. Тя бе по-висока от Тиан, може би колкото сантенарски мъж. Върху бледото й лице личаха бръчки, но и те не бяха в състояние да отнемат от суровата й красота. Големите сиви очи съдържаха и капчици зелено. Огненочервените вежди също бяха примесени със сивота. Малките й уши бяха съвършено кръгли.

— Какво правите тук? — попита тя на общия език. Гласът й бе мек, нисък и без следа от акцент.

Никой не отвърна. Тиан косо погледна към Ниш, който смръщен наблюдаваше непознатата.

— Коя си ти? — отвърна той.

Жената насочи ледните си очи към него.

— Аз съм матах. Аз съм Тиртракс.

— Какво правиш в това лиринкско гнездо?

Смехът й я накара отново да изглежда млада. Тиан потисна усмивката си. Ниш не беше толкова умен, колкото се опитваше да се покаже.

— Тиртракс е най-големият аахимски град на Сантенар. Той наброява повече от три хилядолетия. През цялото това време нито един лиринкс не е навлязъл зад вратите му. Нито някой непоканен човек. Аз съм матахът на Тиртракс. Обяснете присъствието си.

Ниш дръпна въжето тъй силно, че Тиан отново падна.

— Какво става тук? — Пръски от слюнката му заляха лицето на занаятчията. — На кого си ни предала, занаятчия?

— Освободи я. — Думите на матаха бяха остри и студени като късчета лед.

— Не се меси, дъртачке!

Юлия изпищя, когато непознатата разпери ръце и бавно доближи длани. От показалците й излетя златисто мехурче, понесло се към челото на механика. Ниш се вцепени и се тръшна на колене, прехапвайки езика си. Алена капчица кръв натежа върху долната му устна.

— Помолих те да я освободиш — меко каза жената. — Бъди така добър да го сториш.

Юлия сви пръсти, сякаш готова да се нахвърли отгоре й и да й издере очите. Макар все още да беше сърдита на Ниш, тя нямаше да търпи някой да го напада. Тиан се затрудняваше да осмисли начина, по който Крил-Ниш се бе сдобил с такава преданост.

Матахът се обърна към Юлия, протегна ръка и се усмихна.

— Няма да го нараня, малка моя.

Юлия утихна, объркана. Погледна към старицата, към Ниш, после обратно към нея.

— Помогни ми, Юлия — изхриптя механикът.

— Дай ми ръка — каза непознатата.

Дребната жена изглеждаше едновременно ужасена и възторжена, докато бавно протягаше мъничката си длан. Дългите пръсти се обвиха около нея и я задържаха дълго, преди да се отдръпнат. Юлия въздъхна и сведе глава, усмихвайки се загадъчно.

— Юлия! — кресна Ниш и напрегна сили срещу невидимите и неосезаеми окови, но тя не му обръщаше внимание.

Леко движение на дългите пръсти му върна свободата. Едно подканящо кимване на сиво-червени коси го накара да пристъпи към развързването на Тиан. По движенията на механика изглеждаше, че всяка кост го боли. Освен това изглеждаше много уплашен — което достави известно удовлетворение на занаятчията.

— За какво предателство ставаше дума? — попита матахът.

— Попитай нея! — процеди Крил-Ниш Хлар. — Тя продаде света ни. Отвори двер, през която нахлу армия конструкти.

За момент непознатата залитна и трябваше да протегне ръка към стената.

Конструкти? Двер? Затова ли планината се разтърси вчера? Обяснете, човеци! Кои сте вие и откъде идвате?

Тиан представи себе си и останалите, а после със заекване опита да обясни:

— Аз бях занаятчия във фабриката близо до Тикси…

— Дошла си доста далеч от дома, занаятчия.

Тиан призна това.

— Аз изработвах контролери за нашите кланкери. Това са бронирани самоходни машини с осем крака и…

— Зная какво са кланкерите. Но какво общо имат контролерите ти?

— Моите контролери бяха най-добрите. — Тя го каза без никаква гордост. — Виждам полето особено ясно и това ми позволява да настройвам хедроните изключително фино. Неотдавна започнах да получавам странни кристални сънища. Присънваше ми се младеж, който отправяше зов за помощ, защото родният му свят загивал. Казваше се Минис.

— Минис! — остро я прекъсна матахът. — Това е аахимско име. При това древно.

— Аахан умираше — каза Тиан — и Минис загиваше заедно със света си.

— А сега ние също ще загинем заради глупостта ти — не се сдържа Ниш. — Ако беше изпълнила дълга си…

— Аз изпълнявах дълга си — студено отвърна тя. — Преди ти, побеснял от немислимия ми отказ да откажа да спя с теб, да се съюзиш с онази разгонена повлекана Иризис и двамата да осигурите изхвърлянето ми от фабриката.

Старицата отново насочи ледения си поглед към Ниш, който се опита да издържи на втренчването й, но не успя, изчерви се и сведе очи.

— Дълг на всеки един от нас е да си намери брачен партньор — изрецитира той, — за да бъдат заменени онези, които отдават живота си във войната.

— Дори и против волята на партньорите? — със скрежовит глас запита непознатата.

— Населението непрекъснато намалява — каза механикът. — Волята няма нищо общо.

— В размножителната палата записват родословието на децата така, сякаш става дума за домашни животни! — извика Тиан.

— В това ли се е превърнал светът? — каза непознатата. — Няма ли вече романтика?

— Романтиката няма нищо общо с чифтосването — поучително каза Ниш. — Чифтосването е дълг, любовта е единствено страст, неподдаваща се на контрол.

— Ти страст ли си изпитвал към Тиан? Или може би твоята похот е била единствено дълг? Продължи историята си, Тиан.

Занаятчията обясни как Джоейн открил странния кристал в мината — кристал, който самостоятелно изтеглял енергия от полето, без да трябва да бъде събуждан. После Тиан описа бягството си.

— Минис се свърза с мен, когато бях пленена по време на снежна буря и умирах от студ. Той ми разказа за геомантията, най-мощната магия от всички.

— Недобросъвестно наивен младеж — отбеляза непознатата. — Цяло чудо, че си оцеляла.

— Той ме научи как с помощта на кристала да използвам геомантията. Аахимите, които бяха с Минис, нарекоха кристала амплимет и…

— Амплимет? — Старицата отново се вкопчи в стената.

Тиан кимна.

— За благодарност им обещах помощта си. Те ме помолиха да отнеса кристала тук, в Тиртракс. Пътуването ми беше дълго и трудно. По пътя дори бях заловена от лиринксите, които ме принудиха да им помагам в…

Тук гласът й трепна. Самата Тиан също бе прободена от тръпки.

— Изпитвам ужасна абстиненция, когато кристалът ми бъде отнет. Поне така беше преди отварянето на портала. Врагът се възползва от тази слабост, за да си осигури съдействието ми в експериментите с плътоформиране.

Тя разказа за случилото се по време на пленничеството й, включително за нилатла.

— Накрая успях да избягам и да донеса кристала тук.

— Тук? — дрезгаво повтори непознатата.

— Минис ми каза да го предам на аахимите, които ще намеря, но градът се оказа изоставен.

— Не е изоставен — каза матахът. — Всички аахими се отправиха към другия ни град — Щасор. Войната се доближава все повече и бе организирана среща, касаеща това. Те няма да се върнат по-рано от догодина, пътуването е дълго и опасно.

— По времето, когато пристигнах — продължи Тиан, — аахимите в Аахан бяха прекалено слаби, за да използват кристала. — Тя погледна към Ниш, сетне извърна очи. — Трябваше да ги спася. Те ми казаха как да сглобя устройство, което да отвори двер между световете ни. С помощта на амплимета го задействах и отворих портала.

— Отворила си двер между Сантенар и Аахан? — възкликна възрастната жена. — Сама?

— Да — тихо потвърди Тиан.

— Къде е сега това устройство?

Тиан се приближи до нея и прошепна в ухото й, без да откъсва очи от Ниш.

— В залата край големия стъклен гонг.

Непознатата кимна и й направи знак да продължи.

— Извърших тестовете, които те ми казаха, и се свързах с Минис. Порталът се отвори, но от него започнаха да изникват конструкти.

Тя описа изящните метални машини и начина, по който се носят над земята.

— Зная всичко за конструктите — нетърпеливо я прекъсна матахът. — С очите си видях първия сглобен. Колко бяха?

— Не зная — рече Тиан. — Със сигурност бяха хиляди. Всеки от тях бе приютил поне по десетина души.

— Бяха над единадесет хиляди — обади се Крил-Ниш. — Броих редиците, когато излизаха от склона. Отправиха се към низините, за да започнат нашествието си срещу Сантенар. Ти предаде цял един свят, Тиан.

Непознатата изглеждаше пребледняла.

— Трябва да седна.

Тя се отпусна на пода, положила глава върху коленете си.

— Аз също бях предадена — горчиво каза Тиан. — Трябва да са планирали инвазията от дълго време, защото изграждането на подобна флотилия би отнело десетилетия. Те ме използваха и убиха малката Хани, която през живота си не бе наранила живо същество. — По бузите й потекоха сълзи. — А Витис ми предложи пари за компенсация! — Занаятчията се обърна към възрастната жена. — Това бе най-оскърбителното от всичко!

— Искал е да изплати репарации — отвърна матахът. — Как се случи? Заплашила си ги по някакъв начин?

— Как бих могла да застраша единадесет хиляди конструкта? — извика Тиан. — Хани умря, защото те бяха изплашени. Аахимите са лъжци и измамници, плашливи като зайци.

Възрастната жена присви устни.

— Може да ги наричаш страхливци, макар повече да ми звучи като инцидент. Но знай това, Тиан: да оспорваш честността ни е смъртна обида, която никой аахим не би се поколебал да оспори със сила.

— Те напълно умишлено и спокойно ме заблудиха за намеренията си и за дверта. Казаха ми, че са само няколко хиляди. Лъжа. Казаха…

— Трябва да има обяснение — бързо каза старицата. — Кажи ми, овладели ли са всички тайни на изчезналия конструкт на Рулке? Видя ли летящи машини?

— Не. — Тиан обърса сълзите си. — Всички конструкти се носеха ниско над пода. Витис ме нарече некомпетентна глупачка — след всичко, което бях сторила за тях. А Минис просто ми обърна гръб. И всички те си отидоха.

— Понякога сме арогантни — призна матахът, — но рядко груби. Единствено ако бъдем провокирани. Кои бяха предводителите?

— Срещнах само трима. Триор от клана Натаз, Луксор от клана Измак и Витис. Свързана ли си с тях?

— Аахимите на Сантенар не се делят на кланове. Иначе моят клан е Елѝнор. Носи името на най-известната ни предтеча. Мнозина от този клан имат червени коси.

— Видях червенокоси — рече Тиан.

— Това е добре. Отново ще видя родствениците си. Ами Витис? Той не посочи ли клана си?

Изглеждаше, че старицата вече знае отговора на питането си.

— Назова го Интис. Първи клан.

— Интис.

— Да. Но при отварянето на дверта целият му клан бе изгубен в празнотата. Останаха само той и Минис. Витис обвини мен за станалото. Той е зъл и жесток човек.

Очите на матаха блеснаха.

— Клан Интис винаги е бил на първо място във всяко едно отношение. Техни представители са ни повеждали най-често, понякога към бедствие. Тензор беше такъв: велик водител, но със склонност към безразсъдство. Значи казваш, че порталът се е объркал?

— Витис каза, че съм се объркала и съм била построила приспособлението огледално. Но аз последвах инструкциите точно. Образът все още е запечатан в паметта ми.

— Огледално? Доколкото помня, в Историите ни се споменава нещо подобно. Лявото в Аахан тук е дясно. На пръв поглед посоките на въртене е трудно да бъдат различени. Но този проблем е бил известен на древните. Витис е трябвало да прояви по-голяма предпазливост, докато ти е давал инструкции. Но дори и това ми се струва недостатъчно, за да предизвика подобна авария.

Тиан започна да преравя спомените си от този отвратителен ден. Струваше й се, че има и нещо друго, ала не можеше да определи какво точно. Дали в крайна сметка тя не бе сбъркалата, осъждайки хиляди на смърт?

— По-късно ще го погледна — тръсна глава непознатата. — Загубата на Първия клан трябва да е била съкрушителна за Витис и сериозен удар за останалите кланове, макар между тях да цари съревнование. Боя се, че не предстоят добри неща. Той взе ли амплимета?

— Не. Витис каза, че кристалът бил или покварен от мен, или от дверта. Мисля, че се страхуваше да го използва.

— Поне тук е демонстрирал разумност — каза възрастната жена, свивайки крайчетата на устните си. — И какво стана после?

— Витис каза, че им предстояло да завземат свят и поведе конструктите по склона на планината.

Матахът отново седна и се замисли.

— Над нас надвисва гибел, а само аз съм тук, за да я спра. Още преди планината да се разтърси, усетих набраздяването на полето. Опитах се да не му обръщам внимание. И бях толкова близо. Бях поела на път.

Последва мълчание. Ниш беше този, който зададе въпроса.

— Къде си отивала?

— Бях поела към Кладенеца.

— Към кладенеца? — повтори механикът.

— Кладенецът на живота и прераждането. Кладенецът на съдбата. Отивах към Кладенеца на ехото.

— Възнамерявала си се да се самоубиеш? — презрително каза Ниш. — Колко нищожно!

В яростната бързина, с която възрастната жена се изправи, нямаше и следа от старост.

— Как смееш да ми налагаш изкривените си ценности, проточовеко? Ние с теб дори не сме от един и същи вид.

Ниш се отдръпна назад.

Тиан неволно потръпна, защото беше много студено. Матахът допря длан до стъклото, което се плъзна обратно, за да затвори процепа.

— Уви, сега не мога да отида. Нито мога да бъда на три места едновременно. — Тя започна да обхожда полусферичната стая. — Как се озова тук?

Питането й бе насочено към Тиан.

— Дойдох пеша от Иципитси — отвърна занаятчията. — Преди това използвах платноходна шейна.

— Ами ти, механико?

— С балон — гордо обяви Крил-Ниш. — С него пропътувах цялото разстояние от фабриката в Тикси. Идеята за него беше моя.

— Балон?

— Огромна торба, пълна с нагорещен въздух.

— Все още ли разполагаш с него?

— На склона на планината е, точно под нас.

— Използвай го и се върни, за да предупредиш народа си.

— Още онзи ден изпратих скит.

— Може и да не е стигнал. Това не търпи отлагане, механико.

— Не мога да намеря изхода.

Възрастната жена извади парче хартия от джоба си и бързо започна да скицира.

— Тази точка е стълбището зад гърба ти.

— Първо ще трябва да събера гориво — каза Ниш. — На мястото, където балонът е скрит, няма дървета, а само храсти. Освен това вятърът…

— Сигурна съм, че ще откриеш начин. Все пак идеята за балона е била твоя. Хайде, върви!

Механикът не помръдна. Той все още обмисляше начин да отведе Тиан със себе си.

— Но…

— Върви! — кресна възрастната жена. — Ако малката ми неотдавнашна демонстрация ти се е сторила болезнена, то почакай да изпиташ същинската ми сила.

Тя отново доближи ръце по онзи начин, а около пръстите й затрептяха нови златисти мехурчета.

Но Ниш пак не помръдна. Тиан неохотно трябваше да признае решителността му.

— Вземи храна от складовете на долните нива, ако се налага — каза старицата.

— Аз…

— Отивай! — Тя запрати мехурчетата към него.

Едно го удари по бузата, където кожата просъска като обгорена. Ниш извика, избегна останалите магични снаряди и се втурна надолу по стълбите.

— Ами ти? — обърна се матахът към Юлия. — Какво ще правиш ти, дете?

Юлия се приближи до нея. Възрастната жена доближи пръсти към главата й. Сиянието им обгърна безцветните коси като ореол.

— Върви. Последвай приятеля си и се пази.

— Ниш никога няма да ме нарани — със спокойна увереност отвърна Юлия.

Старицата се вгледа в лицето й, сетне я докосна по рамото.

— Моля се да се окажеш права, макар да се боя за противното.

Юлия също пое надолу по стълбите и изчезна.

— Какво възнамеряваш да правиш с живота си, Тиан? — попита старицата, обръщайки се към единствената си събеседничка.

— Възнамерявам да го прекратя. Достатъчно зло причиних.

— Ти не знаеш нищо за злото. Дано и занапред продължи да бъде така.

Тиан не можа да издържи настоятелния й поглед и сведе очи.

Опряла длан върху стената, възрастната жена отново отвори стъклото и излезе навън, за да застане на ръба на платформата. Занаятчията я последва, потръпвайки от студ. Голите пръсти на краката започнаха да я болят. Планината се извисяваше над тях — дори не се намираха на половината й височина. Около тях се простираха върхове и ледници докъдето стигаше погледът — а в мразовитата чистота на въздуха това означаваше далече. Под тях ледът се разстилаше като острите вълни на замръзнал океан.

— Прекрасно е — промълви Тиан.

Събеседничката й се обърна към нея.

— Никога не се изморявам от тази гледка. Идвам тук всеки ден, ако времето е подходящо. Но ти трепериш — добави тя, свали тежкото си наметало и обгърна раменете й.

Занаятчията го прие с благодарност и се приближи до самия ръб, загледана към стръмнината. Острието на върха се извисяваше високо над нея. Тиан никога не се бе изкачвала толкова високо и редкият въздух затрудняваше дробовете й.

— Би било толкова лесно — разсъждаваше тя на глас. Очакваше да последва разубеждаване, но старицата безмълвно се настани в каменния си стол и не каза нищо.

Погледът й беше пронизващ, макар Тиан да не успя да разчете нищо в него.

— Нима не те интересува дали ще умра? — запита накрая занаятчията. Струваше й се странно, че възрастната жена я е спасила от Ниш, само за да престане да й обръща внимание.

— Интересува ме, защото виждам, че ти имаш много да предложиш. Но ако наистина възнамеряваш да прекратиш живота си и аз те убедя да не го правиш, ти би изпълнила замисъла си в мига, в който ти обърна гръб. — Тя се загледа в заледените склонове. Вятърът фучеше около платформата.

Тиан погледна към посинелите си пръсти. Най-добре беше да влезе вътре, преди те да са измръзнали. В крайна сметка бе решила да продължи да живее.

— Предстои ми да оправя много неща. — Занаятчията обърна гръб на пропастта.

— Надявах се да вземеш подобно решение — каза матахът, — тъй като предвиждам, че ти се очертава роля в предстоящата война. Да влезем вътре.

Тиан не отговори и все така мълчаливо последва възрастната жена надолу по стълбите. Ще отмъстя на Минис и подобните му. Ще ги унищожа, дори и ако трябва да посветя остатъка от живота си на това. Погледът й се спря върху сивеещата глава под нея. Тази старица също бе от народа на аахимите. И нея ли трябваше да унищожи?

Междувременно възрастната жена вече бе стигнала подножието на стълбището и я изчакваше.

— Има ли още нещо, което би искала да ми кажеш, Тиан?

Занаятчията се изчерви.

— Не — тихо каза тя. — Не разбирам какво става. Защо хората вършат тези неща?

— Защото трябва.

— Никога не съм успявала да ги разбирам. Машините са толкова по-разбираеми, на тях може да се разчита.

— Изглежда в това се състои проблемът ти.