Йън Ървайн
Тетрарх (51)

Двадесет и три

Ниш изпитваше неудържимо желание да побегне, само че бе лишен от посока, в която да избяга. Конниците вече изчезваха сред дърветата. На поляната бяха останали само той и Витис.

— Слизай — каза аахимът. — Отпрати откраднатия си кон. Вече няма да ти е нужен.

Механикът го стори. Останалото без ездач животно препусна.

— Приближи се. — Витис скочи на земята.

Младият Хлар се приближи на два лакътя от заплашително високия аахим, който бе повдигнал ръка. Витис вече не носеше бастун, от накуцването нямаше и следа. Освен това изглеждаше по-спокоен.

— Смееш да се завръщаш в земите ми, предвид поведението си при последната ни среща?

— Това не са твои земи. Ти си нашественик.

— Силата ги прави мое притежание — каза Витис, гледащ отвисоко във всеки един смисъл. — Никой не се е осмелил да ми се противопостави.

Подобни опити за сплашване не бяха чужди на Ниш. В живота с баща му те бяха всекидневие. Но механикът си бе разработил и метод, с който да ги преодолява — представяше си как Джал-Ниш се проваля в най-голямото си начинание. Какво бе нещото, което Витис желаеше най-силно, и съответно най-силно се опасяваше от провал? Нов дом за аахимите? Това даде сила на Ниш.

— Ще се осмелим, ако се наложи! Но ние знаем, че аахимите също са човеци.

— Посещението ти не ме остави с това впечатление, маршал Хлар.

— Не съм маршал — отвърна Крил-Ниш.

— Така е! Думите ти показаха, че си най-обикновен човек.

— Просто влязох в тона, който получавах насреща си — студено каза Ниш. — Ако не ти е харесало чутото, сърди се на себе си.

Знаеше, че поставя живота си на риск с тези думи, но пък и нямаше намерение да се преструва, че казаното тогава от Витис не е било лъжа и провокация.

Аахимът създаде впечатлението за още по-превъзхождащ ръст.

— Бих могъл да те разкъсам с голи ръце.

Той повдигна въпросните. Невъзможно дългите пръсти с лекота биха обгърнали врата на Ниш, за да го смачкат като сламка.

— Така няма да прогониш горчилката от душата си.

Витис рязко се обърна и започна да се отдалечава. Защо изобщо бе дошъл? Ниш по никакъв начин не можеше да му е полезен. Или може би търсеше сина си? В конструкта имаше и други аахими, включително един в бойната кула, но оръжието беше насочено към земята. Ставаше дума за нещо между Витис и самия него.

— Защо искаш да поквариш приемния ми син? — попита предводителят през рамо.

Колко ли знаеше Витис? Може би всичко. Ниш не виждаше смисъл да лъже, макар че не беше наложително да разкрива цялата истина.

— Минис ме потърси — изтъкна той. — Разговаряхме. Той ми допадна. И двамата искаме едно и също.

— И кое е то? — заплашително се осведоми Витис.

— Да предотвратим нова война и да прекратим старата, продължаваща поколения наред.

— Войната не е наша грижа.

— Само едни варвари биха останали безразлични към страданието ни.

Ниш очакваше тук да последва изригване, но не позна. Аахимът го гледаше замислено. Може би с решителността си механикът бе спечелил известно уважение.

— Страданието ви бледнее пред изпитаното от нас. Ние изгубихме родния си свят. Двамата с Минис останахме и без целия си клан. Погинаха двадесет хиляди от Интис. От Първия клан.

— Защо се нарича Първи?

— Защото ние сме основата на цивилизацията. Ние сме построили първия град. Открили сме писмеността, колелото, първи сме използвали Изкуството. Ние сме повдигнали останалите кланове от прахта.

Интересно дали останалите кланове щяха да се съгласят с тази версия. Също така Ниш много би искал да узнае същинската дълбочина на неразбирателството между тях. Може би човечеството щеше да съумее да използва това.

— Ами клан Елинор? Чувал съм, че той също има знатна история.

— Нямам какво да кажа за тях. Те не са част от Единадесетте. Някои от нас се съмняват, че те изобщо са истински аахими.

— Минис също е изгубил клана си, но пак е намерил място в сърцето си за страданието на човечеството.

— Минис иска да служи на баща си и да изпълни дълга си към клана. Никой аахим не би могъл да иска друго.

Ниш небрежно сви рамене.

— Предполагам, че е така. Тогава какво искаш от мен?

Аахимът отново се приближи до него. Дългите пръсти се вкопчиха в раменете на механика с устрема на метални нокти.

— Какво искаше синът ми от теб?

— След като му разказах за себе си, той прецени, че аз имам най-голям шанс да открия летящия конструкт. Защото познавам Тиан добре. И защото съм храбър и изобретателен.

— Аз бих казал, че си некадърен самохвалко! Каза ли ти какво възнамерява да прави с летящия конструкт, след като се сдобие с него?

— Да го предаде на приемния си баща, разбира се.

Пръстите го пуснаха.

— Минис е прилежен син. Не зная достатъчно за теб, Крил-Ниш Хлар, макар да разпитвах много. Ела. Да седнем.

Витис се обърна към конструкта и направи знак. Появи се друг аахим, носещ покривка и кошница.

Ниш приседна в сянката на едно дърво, където ускореният му пулс постепенно се успокои. Може би Витис не възнамеряваше да му навреди.

Аахимският предводител го разпита подробно за случилото се през последните месеци, без да отделя тъмните си очи от лицето му. Механикът имаше усещането, че събеседникът му го разчита.

Крил-Ниш отговаряше откровено, макар и не по изповедния начин, по който се бе разкрил пред Мира. Бедната Мира. Той не можеше да прогони онази нощ от съзнанието си. Не можеше и да вини вдовицата.

Изслушал историята, аахимът изсумтя и каза:

— Дори и ако половината от нещата, които ми каза, са истина, у теб има хляб. Освен това те се припокриват с вече чутото. Ти си изобретателен и имаш известно плъше коварство. Смятам, че все пак ще допринесеш полза.

Думата „полза“ никак не се хареса на Ниш.

— За какво? — попита механикът с неволно изквичаване.

Витис го погледна развеселено.

— Ще те взема със себе си.

— В качеството на какъв? Питомен човек?

— Минис не е сбъркал в преценката си за теб. Ти познаваш Тиан много по-добре от нас. Ще ни помогнеш да открием нея и летящия конструкт. Ставай.

Ниш се покатери в конструкта, удивлявайки се на изработката, далеч превъзхождаща рожбите на сантенарските заводи. Корпусното покритие от черен метал сияеше като огледало, в него човек можеше да се огледа. Подобни елегантни извивки не биха напуснали никоя фабрика. Почти не се виждаха местата, където отделните парчета метал се сливаха.

Вътре Ниш можа да хвърли бегъл поглед върху насочващия механизъм, който нямаше нищо общо с кланкерните приспособления. Върху стъклените индикатори на навигационния ствол проблясваха цветови последователности. Механикът предположи, че те показват полето.

— Слез долу — каза Витис.

Долното ниво на конструкта бе оформено яйцевидно. Десет пътника можеха да се настанят на седалките, които в момента бяха празни.

Тихото жужене, до момента оставало почти недоловимо, рязко усили настойчивостта си. Конструктът плавно ускори ход. Ниш се настани на една от пейките и затвори очи. За пореден път се бе измъкнал от безнадеждна ситуация. Изглежда съдбата бе благосклонна към него.

 

 

Събуди се без представа за времето или къде е попаднал. Конструктът бе неподвижен, угаснал. Ниш се покатери в кабината. Витис го нямаше вътре, а люкът бе отворен. Машината бе приземена насред дървета. Отвъд тях механикът различи поляна, в чийто център се издигаше кръгла стена от изсечен камък, скосена към върха — изключително опростена кула.

Той се отправи към нея. Изглежда кулата бе много стара, защото във вътрешността й бе пораснало дърво. Личеше, че някога входът й е бил запечатан с каменни плочи, но сега те лежаха на тревата. Крил-Ниш се промуши вътре. Малко по-навътре започваше друга кръгла стена, следваща очертанията на кулата. Тя бе приютявала семейството, някога живяло тук. Сега бе почти значително запълнена от прораслото вътре дърво. Изглежда тази постройка бе изоставена от векове.

Край полусрутената вътрешна стена се издигаше стълбище. Ниш се изкачи до върха и надникна. Опитваше се да си представи как е изглеждала постройката по времето на издигането си. И боязънта, изпитвана от обитателите й, укрепили се срещу мародери.

Гората тук беше прекалено гъста и бързо притискаше видимостта. Но може би в древността тук не се бе издигала гора. Ниш се обърна в другата посока. Витис и още един аахим стояха зад храсталак, сякаш изчакващи някого.

Сега механикът видя, че Минис се е появил насред поляната. Хлар дори не бе усетил приближаването му. Когато младият аахим предпазливо се приближи към кулата, Ниш побърза да се прикрие.

Сред дърветата изникна друга, тъмнокоса фигура, накарала го да трепне — механикът реши, че това е Тиан. Но не беше тя. Косата на тази жена бе къдрава, самата тя бе по-дребна и по-дебела. Тя прекоси шарената сянка, за да изникне до Минис от другата страна на поляната.

Младият аахим и непознатата жена размениха няколко реплики, от които Ниш не можа да чуе нищо. Тя му подаде малък пакет, в замяна на което Минис пусна нещо в ръката й. След това жената побърза да се отдалечи.

Витис изскочи от храстите. Телохранителят му се впусна след непознатата, но не успя да я настигне. Самият Минис остана неподвижен, а по лицето му се четеше страдание.

— Какво правиш тук? — Витис изтръгна пакета от неподвижната му ръка.

Минис не отговори. Приемният му баща разкъса пакета, съдържащ някакви документи. Прочете ги, скъса и тях и ги пръсна по земята.

— Безполезни глупости! Така никога няма да го намериш.

— За какво говориш, приемни татко?

— Зная какво си намислил. Слез! — Последната дума бе придружена с поглед, насочен право към бойницата, зад която се криеше механикът.

Как бе разбрал? Ниш пое надолу, а когато изникна край кулата, Минис пребледня.

— Какво…?

— Зная всичко, приемни сине — каза Витис и прегърна Минис за видима изненада на последния. — Ти си достоен син. Верността ти означава всичко за мен, ние имаме единствено един друг. Но защо не ми каза какво планираш?

Личеше, че Минис се чуди какво точно знае приемният му баща и каква порция от истината би могъл да разкрие. Ниш му се притече на помощ.

— Не е искал да поражда празни надежди. Дори и с моята помощ ще е трудно да намерим летящия конструкт.

Витис рязко се извъртя.

— Не питам теб! Не говори, без да си получил разрешение. Трябваше да ми кажеш, приемни сине — продължи той. — Ужасява ме мисълта да отиваш сам. Ако този човек беше враг, един замах с ножа щеше завинаги да сложи край на Първия клан Интис.

— Не бях сам, приемни татко. Телохранителят ми беше с мен. Тиара и Вунио също присъстваха.

— Те са деца!

— И аз също ще остана дете, приемни татко, ако продължаваш да трепериш така над мен. Задушаваш ме.

— Правя го в името на клана ни. Знаеш, че съм стерилен. Всичко зависи от теб, Минис. Избери една от партньорките, които съм ти подбрал. Създай деца за нашия клан — и за мен!

Лицето на Минис пребледня.

— Но аз не ги обичам, приемни татко.

— Тук обичта няма нищо общо! — изрева Витис, но се овладя и продължи умоляващо. — Защо не искаш да изпълниш дълга си, за да може кланът ни да продължи да живее?

— Не мога, приемни татко!

— Защо?

— Просто не мога.

— Докато не го направиш, няма да получиш свободата си.

Минис се вцепени. Очите му се стрелнаха наоколо — към дърветата, към конструкта, към Ниш. Бавно и трижди си пое дъх, отметна глава назад и погледна Витис в очите.

— Ти ме обичаш прекалено много, приемни татко, и това ме убива! Щом няма да ми позволиш да бъда свободен… няма да живея в робство.

Витис залитна като зашлевен.

— Не — прошепна той.

— Не се шегувам, приемни татко.

— Ами… Ами клан Интис?

— С клана ни е свършено. Един аахим не може да го върне.

— Трябва. — Предводителят се вгледа умоляващо в младежа и смекчи думите си. — Нека не враждуваме, Минис. Останало ни е толкова малко. Дай ми каквото искам — и аз ще сторя същото за теб. Нима искам нещо тъй трудно?

Последвалото вдишване на Минис съдържаше намека, че въздухът представлява гъста течност.

— Ще опитам, приемни татко. Но ми е трудно…

— Зная, синко — усмихна се Витис. — Ние израстваме чрез трудностите, а не като вършим лесни неща.

— Осъзнавам това, приемни татко. Полагам големи усилия, за да ти помогна в начинанието — за Тиан и летящата машина.

— Радвам се да го чуя.

— Но грубата сила не е отговорът. В тънкостта има полза, особено когато става дума за Тиан. Затова помолих приятеля си Ниш за помощ. Той познава този свят по-добре от всички нас. Познава и Тиан. Той е смел, силен и умен. Ако някой може да я намери, то това е той.

Витис откъсна парче кора и го стри между пръстите си.

— Той е злодей, на когото не може да се има доверие, а баща му се ползва с лоша репутация.

— Ниш е достоен човек. Моля те, приемни татко, позволи ми да го направя. Чувствам се като провал. Искам да го направя, заради теб.

— Ти си мой син, мой наследник. Не си никакъв провал.

— Не и в моите собствени очи. Трябва да заслужа мястото си.

Витис се приближи до конструкта и отпусна ръка върху тъмния метал. Изглежда допирът му вля сила, защото той се обърна веднага и каза.

— Така да бъде. При едно условие.

— Какво е то, приемни татко?

— Че когато намериш нея и летящия конструкт, ще изпълниш дълга си към мен и своя клан и ще създадеш наследници.

Минис бе нападнат от нова видима борба, но накрая сведе глава.

— Съгласен съм, приемни татко.

Сияещ, предводителят го потупа по гърба.

— Имаш един месец, за да откриеш конструкта.

— Благодаря ти, приемни татко. — Минис взе ръката му. — Зная колко е трудно за теб да пуснеш единствения си наследник.

— Никога няма как да узнаеш какво е да си сам в света — каза Витис.

— Точно така съм прекарал живота си. Имах само теб.

— Това е било трудно — съгласи се предводителят, — но още по-тежко е да си имал клан и да видиш как всичките му представители погиват пред очите ти!

Минис извърна очи. Ниш също — мъката на Витис не беше поносима за погледа.

— Ще се грижа добре за себе си, приемни татко — каза след дълго мълчание младият аахим. — Няма за какво да се притесняваш.

— Да си баща означава да се притесняваш — каза Витис. — През цялото време, през което си далеч от мен, няма да намеря и миг покой. А що се отнася до теб, Крил-Ниш Хлар, осмелиш ли се да докоснеш с пръст… не, осмелиш ли се дори да повишиш глас на сина ми, ще те намеря, дори ако трябва да те последвам до дъното на Кладенеца на ехото!

 

 

— Най-сетне се махна — каза Минис, докато конструктът се отдалечаваше. — Вече започвах да мисля, че никога няма да го стори. И освен това отстъпи. — Той се усмихна на Ниш.

Механикът не отвърна на жеста. Той вече не беше приятел на Минис, а негов прислужник, може би дори роб. И ако по някаква случайност наистина съумееше да открие конструкта на Тиан, Минис щеше да обере лаврите. Самият Ниш нямаше да разполага с нищо, с което да укрепи позицията си. Витис нямаше да се нуждае да сключва съюз с нито една от страните. Лиринкси и човеци щяха да продължат да се унищожават взаимно, а накрая Витис щеше да се нахвърли върху изтощените армии, за да завземе цял Сантенар за себе си.

Съществуваше ли начин, по който да извлече полза от тази ситуация? Ако отговорът бе отрицателен, най-добре щеше да бъде да се погрижи аахимите да не намерят Тиан или конструкта й. Това щеше да представлява най-смъртоносният вариант на играта. В този случай му се налагаше да научи колкото се може повече за аахимите, за да има каква информация да предостави при завръщането си. Изпълнен с горчива насмешка от размишленията си, Хлар пое след младия аахим, чийто конструкт бе скрит сред дърветата.

Изглежда животът на Ниш се въртеше в своеобразен кръг — непрекъснато му се падаше да бъде осведомител. Той неволно изсумтя.

Минис се обърна назад.

— Наред ли е всичко, приятелю?

— Бях се замислил над предстоящата ни задача — уклончиво отвърна Крил-Ниш. — Нямам представа откъде да започнем.

— Ние търсим Тиан от известно време. Има много хора, с които бихме могли да разговаряме.

— Защо просто не използваш дара си, Минис?

— Кой дар?

— Предсказването на бъдещето.

— То е колкото дар, толкова и проклятие, защото се явява по своя воля. Аз не мога да го контролирам. Е, почти. Неотдавна видях… — Аахимът млъкна и извърна глава.

— Да?

— Не бива да казвам.

Той отново закрачи напред. Ниш трябваше да подтичва, за да не изостане. Измъчваше го нарастващо неспокойство.

— Видял си нещо, свързано с мен, нали? Видял си бъдещето ми. Ако е така, Минис, трябва да ми кажеш.

— От това няма полза, Ниш. Никога няма полза. Така стоят нещата с предсказанията, колкото и да не ни се иска.

— Моля те, Минис.

— Не видях теб, Ниш. Приятел.

— Кой?

— Не видях. Видях само края.

— Видял си края?

— Прости ми. Не трябваше да го споменавам.

— Вече трябва да ми кажеш. Видял си как човек, който е мой приятел, умира?

— Да — мрачно отвърна Минис. — Но не мога да ти кажа кой, кога или как. Не ме питай повече.

Ниш изпълни молбата му, макар да не спираше да мисли над това. Кой ли бе въпросният приятел? Стар, нов, може би човек, с когото тепърва му предстоеше да се сприятели?

Вече наближаваха конструкта, когато Минис тихо рече:

— Благодаря ти, че не каза нищо на баща ми.

— Моля? — Ниш се откъсна от унеса си.

— За Тиан. Той никога няма да разбере какво изпитвам към нея. Той вижда само, че аз съм аахим, а тя е проточовек.

— Историите ни споменават множество такива двойки — каза Ниш, — макар щастливите сред тях да са малцинство. В това се състои проблемът. Децата, плод на тази любов, са слетници, понякога с необичайни таланти, но по-често умопобъркани. Освен това вие живеете много по-дълго.

— Това няма значение за мен. С Тиан ще бъде различно, зная го.

— Надявам се — каза Ниш.

Минис беше глупак. Тиан никога не би избрала да бъде с него след това, което й беше причинил. А дори и да го стореше, Витис щеше да направи живота му ад. Една евентуална връзка щеше да бъде същинско бедствие. Един истински приятел би сторил всичко по силите си, за да я предотврати.

Ако Минис откриеше Тиан и започнеше взаимоотношения с нея, Витис щеше да получи летящия конструкт. Това не биваше да се случва — полетът би направил аахимския предводител прекалено могъщ. За доброто на човечеството Ниш не биваше да допуска това. Което значеше, че трябва да попречи на Минис да изпълни замисъла си.

Той си мисли, че съм негов приятел, а аз тайно действам против него. Може би приличам на баща си повече, отколкото съм осъзнавал.