Йън Ървайн
Тетрарх (6)

Пет

Ниш трополеше надолу по стълбите и стискаше зъби до болка — не само от яд, но и защото изпитваше колебания в самоконтрола: не искаше да си излее гнева върху Юлия. Противно на всички очаквания, бе постигнал успех и бе оправдал предишните си провали. А ето че в следващия миг всичко бе изгубено и единствената перспектива пред него оставаше заминаването за предните линии на безнадеждната война срещу лиринксите. Механикът бе горд и амбициозен младеж, който не бе свикнал да губи.

В дъното на стълбището той спря, за да изчака Юлия. Дребната му спътничка се движеше уверено, нито за миг забавяна от маската пред очите. Крил-Ниш не спираше да се удивлява на ловкостта й. Една грешна стъпка щеше да бъде достатъчна за подема на смъртоносен полет, но такава не последва.

— Ти си тъжен, Ниш — каза тя, когато слезе от последното стъпало. Дори не беше задъхана.

Още нещо, което го объркваше: как бе възможно човек, който не се упражнява, да бъде в по-добра форма от него? Сърцето на механика все още биеше ускорено от скорошното усилие.

— Какво ще кажа на скрутатора, Юлия? Той ще ме обезглави.

— Никой не би могъл да надвие матаха, Ниш.

Юлия бе перцептор — притежаваше способността да вижда всички прояви на Тайното изкуство. Те се появяваха като възли в решетъчния модел, чрез който тя възприемаше света. Този й талант я правеше удивително ценна. Юлия струваше колкото хиляда механици.

— Ти се държа много приятелски с нея — остро каза Крил-Ниш и веднага съжали. Следващите си думи произнесе с по-овладян тон. — Какво видя?

— Тя е стара. Тя е мъдра и добра, но и тъжна. Изгубила е цял свят.

Това му предоставяше доста неща, над които да мисли, но не и търсения отговор.

— Как изглежда нейният възел, Юлия? Тя могъща гадателка ли е?

— Много е силна, но не използва силата си срещу теб. Бъди внимателен, Ниш.

Механикът изсумтя и се отправи към следващото стълбище, този път изработено от алабастър. Той не беше страхливец, но умееше да подбира битките си.

На долната площадка, когато Ниш спря, за да се консултира с картата, Юлия каза:

— Виждам кристала на Тиан.

От изненада механикът изтърва парчето хартия и едва успя да го улови, преди да е отлетяло към долното ниво. Той бе сметнал, че аахимите са отнесли кристала със себе си.

— Искаш да кажеш, че е още тук?

— Виждам го.

В решетъчния си модел. Разбира се, че можеше да го види. Благодарение на Юлия Ниш бе проследил целия му път. А с него и Тиан, изчезнала с месеци.

— Къде е? Бързо, преди да са се сетили за него.

С помощта на картата им отне по-малко от час да достигнат нивото, на което бе отворена дверта. Ниш се огледа. Намираха се в овална зала, толкова обширна, че спокойно би могла да приюти малък град. Навсякъде се виждаха врати, отвеждащи в допълнителни помещения.

— Там — посочи перцепторът.

Крил-Ниш се затича, като не спираше да поглежда през рамо. Заради многобройните си разочарования вече не смееше да се надява. В посоченото от Юлия помещение го очакваше странна на вид машина, изработена от стъкло, кристал, керамика и жици. Изглеждаше призрачна под бледата светлина. Механикът бавно започна да я обикаля, опитвайки се да открие някакъв смисъл. Нямаше представа как изглежда амплиметът, а чудатото приспособление включваше в състава си десетки кристали.

— Юлия? — високо повика той. Звукът го връхлетя от всички посоки. Ехото породи у него неочакван страх.

Дребната му спътничка се приближи с прокрадващи се движения. Нищо необичайно, предвид живота й, състоял се в отбягване. Тя изглеждаше притеснена, може би очакваше, че Ниш отново ще й крещи.

— Не мога да намеря амплимета — меко каза той.

Юлия се приближи до машината, отвори стеатитовото гнездо и извади кристала. Ниш не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно.

Дребната жена любопитно се загледа в находката си. Амплиметът приличаше на хедроните, които Ниш бе виждал във фабриката. С една малка разлика: до този момент механикът не бе виждал кристал, светещ със собствена светлина.

— Различен е — каза Юлия, прокарвайки пръсти по стените на бипирамидата.

Задави го тревога:

— Какво искаш да кажеш? Повреден ли е? Непотребен?

— Не — меко отвърна перцепторът. — Все така силен е, но възелът му е различен.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

Тя издигна ръка пред очите си, сякаш светлината бе в състояние да премине през плата на маската.

— Древен е като времето. Бленува за сърцевината на света.

Понякога изказванията на Юлия граничеха с неразбираем мистицизъм, а опитите за извличане на по-подробни обяснения не се увенчаваха с успех — тя не можеше да пресъздаде усетеното с думи. Но в този случай това нямаше значение. Ниш разполагаше с амплимета, който бе по-важен от Тиан. Ако го отнесеше във фабриката, бягството й щеше да е без значение.

Той посегна да вземе кристала. Досегът му породи пукот и жилещо усещане. Ниш неволно изпусна амплимета, превърнал се в изгарящ бодил.

— Не! — отчаяно възкликна механикът, загледан в понеслия се към пода кристал.

Гъвкавата Юлия се приведе и го улови.

— Струва ми се, че ще е по-добре ти да го носиш — каза Ниш. Бе останал с впечатлението, че амплиметът го е отхвърлил.

Спътничката му прибра кристала в торбичката на гърдите си и пристегна вървите й.

Хвърляйки един последен поглед наоколо, Крил-Ниш я поведе вън от Тиртракс.

 

 

В един момент от последвалото спускане механикът осъзна, че Юлия вече не го следва. Той се обърна и извика името й, но тя не отговори.

Ниш свали раницата си и потри ръка. Дланта все още го наболяваше, в средата й бе останал белезникав звездовиден белег.

— Юлия! — ревна той, този път по-силно. В следващия момент се досети, че с това само би влошил нещата. Ако тя се намираше наблизо, крясъкът би я накарал да се вглъби в себе си и да мълчи с часове.

Поемайки обратно, Ниш я откри петдесет крачки нагоре по склона, свита край една канара. Тя не реагира при приближаването му.

— Какво има? — Той приклекна до нея. Юлия не отговори. Крил-Ниш трябваше да й подаде ръката си за подушване, преди спътничката му да се изправи.

— Уморена съм — прошепна тя. — Краката ме болят.

Юлия бе захвърлила ботушите и чорапите си и бе заровила крака в една пряспа. Пръстите на краката й, почти детски на вид, бяха зачервени. Върху едната пета се бе образувал голям мехур. Ниш раздразнено цъкна с език.

— Съжалявам, Ниш — отчаяно изхлипа перцепторът. — Опитах.

Юлия никога не лъжеше и не преувеличаваше. Изострената й чувствителност бе превърнала ходенето с тези ботуши в чиста агония. Отпадаше вероятността да ги обуе отново. Невъзможно беше и да продължи боса — беше прекалено студено.

— Качи се на раменете ми, Юлия. Ще те нося.

Вероятно и това не би й било приятно, но нямаше друг избор.

Но тя прие с охота, а когато зае позиция, се усмихна.

— Надушвам те, Ниш. — Девойката леко отмести маската си, за да погледне към яката на ризата му.

— Радвам се, че ти е удобно — промърмори механикът. Юлия бе не по-тежка от десетгодишно момиче, ала сред подобна обстановка и такава тежест се превръщаше в затруднение.

По времето, когато достигнаха балона, чиято кошница бе заклещена между две канари, Ниш беше плувнал в пот, а усмивката на Юлия бе по-широка от всякога. Той я положи да легне и сам се настани до нея под лъчите на слабото слънце.

— Обичам те, Ниш.

Ако механикът не лежеше, определено би подскочил сепнато. Сега се задоволи единствено със зяпване. Юлия никога не бе казвала нещо подобно преди. Какво очакваше тя от него? Ниш не можеше да отвърне със същото. Той я харесваше, грижеше се за нея, а много нощи бе лежал буден, пламнал от желание да притежава нежните й извивки, но никога не би казал, че я обича — освен като начин да изпълни въпросното желание.

Крил-Ниш взе ръката й и я притисна до устните си. Юлия потръпна, а миглите й трепнаха. На Ниш му идваше да изкрещи от объркване. Защо точно сега? За да прикрие същинското си състояние, той се изправи и се приближи към балона, без да обръща внимание на жалното й изскимтяване. Тази нощ, реши той. Когато всичко е готово.

Платнището се бе отпуснало, защото въздухът вътре бе изстинал. Трябваше мангалът да гори поне половин ден, за да може мехът отново да се изопне край обвилите го въжета. Най-напред Ниш трябваше да събере гориво, защото разполагаше единствено с бутилка креозот — той можеше да бъде използван в комбинация с влажни цепеници, но не и сам по себе си. Последвалата експлозия би пръснала балона на късове.

Но тук почти нямаше гориво, само оскъдни храсталаци и треви. Топлината, отделена от изгарянето им, едва би стигнала за издигането на балона. Без да губи време, механикът се хвана на работа.

 

 

Към средата на следобеда Ниш бе струпал огромна купчина храсталаци. Както бе очаквал, те горяха бързо и трупаха много пепел, но отдаваха малко топлина. След час горене балонът оставаше в почти същото състояние, а най-близките храсти вече бяха изчерпани. Ами ако вещицата (каквото название бе определил за матаха) вече бе поела насам?

Механикът потисна паниката си и започна да обмисля други варианти. Бе забелязал, че скалите са покрити с дебел слой лишеи. Дали можеше да използва тях, като ги напои с креозот? Той се зае да изпробва този си замисъл, но бързо се отказа — след час събиране бе натрупал малка торбичка лишеи, която почти не тежеше. Това гориво надали щеше да отделя много топлина при горене.

По това време слънцето клонеше към залез. Небето бе чисто — нощта се очертаваше студена и щеше да им е необходим огън. А това означаваше още разход на ценно гориво. Крил-Ниш мрачно се отправи да събере още храсти.

При завръщането си осъзна, че Юлия е изчезнала. Идеше му да изкрещи, но успя да се овладее и насочи гнева си към разпалването на огъня, а после пое да я търси. Откри я недалеч, близо до мястото, където бяха лагерували при пристигането си. Дребната жена бе свалила маската си и с парче черен камък рисуваше върху песъчлива скала.

— Ще ми се да ми беше казала къде отиваш — раздразнено каза той.

Като никога Юлия не се сви.

— Аз знаех къде си.

Невъзможно беше да остане гневен при вида на милата й усмивка.

— Ела. Време е за вечеря.

Тя пое нагоре, а Крил-Ниш я последва, наслаждавайки се на тялото й. Вечерята приготви механикът: каша от варено зърно — убийствено блудкава за Юлия, защото тя не търпеше силните вкусове, а за него обогатена с люти подправки и пушено месо.

Ниш се хранеше унило. Ако утре започнеше работа от първия миг на развиделяването, до вечерта можеше и да е събрал достатъчно гориво. Но това не го устройваше, бе прекалено дълго. Дъртата вещица всеки момент можеше да открие липсата на кристала. Една пламтяща стрела щеше да бъде достатъчна, за да направи балона неизползваем.

Докато той се наяде и приключи със съдовете, Юлия вече бе заспала. Ниш нямаше намерение да я притеснява. Той прекара мъчителна нощ, отмервана от подхранването на огъня. Призори се отказа от надеждите за сън.

Денят настъпи и запълзя с мъчителна бавност. Крил-Ниш изпрати Юлия да стои на пост за Тиан и матаха, а той възобнови събирането на гориво. Всеки път, когато се завърнеше с нов товар, заварваше мангала угаснал. По обед балонът бе започнал да се издува, но все още не можеше да става дума за издигане. Спътничката му продължаваше да драска с черния къс. Рисунките й му изглеждаха напълно безсмислени. Механикът бе спрял за момент, за да почине, дъвчейки парче осолено месо, когато тя изскимтя и започна да се свива.

— Юлия? — прошепна Крил-Ниш. — Какво има? Вещицата ли?

Перцепторът не отговори, което показваше, че разтревожилото я е нещо наистина сериозно. Ниш обви пръсти около дръжката на ножа си, макар да знаеше, че подобно оръжие не може да му е от голяма полза срещу мистици като матаха. Сетне се покачи върху въжената стълба до мангала, за да огледа околността. Никъде не се забелязваше движение, само високо в небето орел се рееше върху въздушно течение над ледника. Човката му бе яркожълта.

При слизането си завари Юлия отчасти изправена. Ниш отиде при нея, за да я успокои и опита да разбере какво я е изплашило, ала спътничката му бе неспособна да обясни.

— Нокти и шипове — не спираше да повтаря тя, визираща нещо, което е видяла в решетъчния си модел.

Механикът се постара да не мисли за това. Канеше се да поеме на следващия си тур, когато се загледа в черния къс в ръката й. Понякога във фабриката използваха такъв материал за гориво.

— Къде намери това парче, Юлия?

— По-нагоре — отвърна тя с почти недоловим глас, все още измъчвана от видяното.

Крил-Ниш я хвана за ръката.

— Далече ли е? Би ли ме завела?

— Не е далече.

След кратко изкачване достигнаха стръмна скала, където слоевете светъл и тъмен камък приличаха на тортени слоеве. Някъде на нивото на очите им меката скала бе проядена от стихиите в кухина, широка колкото кръста на Ниш. Кухината бе изпълнена с късове, големи колкото юмрука му, някои прилепнали по стените.

Механикът се покатери и започна да пълни торбата си. За негово удивление Юлия също се присъедини и скоро чувалчето се изду.

— Прекрасно гориво — каза той, смеейки се от радост.

Ниш натъпка мангала, струпа лишеи и внимателно заля приготвеното гориво с половин чаша креозот — щеше да е нужна висока температура. И побърза да слезе, защото се страхуваше от внезапно избухване на пламък. В продължение на няколко минути не се случи нищо, сетне огънят внезапно припламна гръмко и пламъците се протегнаха към отвора на платнището.

Двамата отново се затичаха нагоре по склона, за да донесат още гориво. Всеки от тях напълни по една торба. Още при връщането си можаха да видят, че балонът се е издул видимо, макар че за пътуването щяха да са им нужни запаси.

Ниш се бе върнал с трети чувал и се бе отправил към мангала. В този момент Юлия се задави и изпусна своята торба, разпилявайки съдържанието й.

— Какво има? — провикна се механикът.

Дребната му спътничка изглеждаше споходена от пристъп. Зъбите й бяха оголени, беше се втренчила. Тя се опита да му каже нещо, но съумя единствено да изскимти неразбираемо.

Крил-Ниш настръхна. Той отново се огледа и моментално забеляза двата силуета, които щяха да бъдат тук само след минути. Първият принадлежеше на аахимската вещица, а вторият беше Тиан.

Ниш забърза надолу по въжената стълба. Гледката откъм западната част на небето удвои тревогите му: три крилати форми, прекалено едри, за да бъдат орли, се отправяха право към балона. Лиринкси.

Механикът скочи на земята и трескаво започна да развързва въжетата, макар мехът все още да не се бе изпълнил докрай. Освен това кошът все още трябваше да бъде измъкнат измежду скалите.

Хвърляйки вътре чувала на Юлия и раниците, той изкрещя:

— Юлия! Няма време. Трябва да вървим.

Спътничката му не реагира. Крил-Ниш притича до нея, отнесе я до кошницата, грабна половин чаша креозот и отново се качи до мангала, където изля течността. Пламъкът бликна в лицето му и го опърли. Оттам той скочи на най-близката скала и започна да избутва заклещилата се кошница. Тя не помръдна, вклинена здраво. Отчаяние сграбчи сърцето му. Не само, че щеше да изгуби кристала, а и най-вероятно живота си.

Механикът скочи на земята, подложи рамо и отново напрегна. Този път кошът помръдна, но отново се заклещи. Ниш опита от другата страна. Ръбът на кошницата болезнено се вби в рамото му. Гондолата се раздвижи със стържене и спря.

Платнището на балона се бе издуло покрай въжените опори — вече съдържаше достатъчно горещ въздух, за да го издигне. Крил-Ниш отново сграбчи коша и го разтърси. Но и това не го освободи от заклещването.

Лиринксите се спускаха бързо, а вещицата се намираше на не повече от петдесет крачки. Тя протегна ръка към него, сочейки.

Ниш побърза да се прикрие. Златисти искри избликнаха край погледа му, но иначе не бе наранен. Вещицата сграбчи гърдите си, сякаш прорязана от болка, сетне отново продължи напред. Крил-Ниш отчаяно блъсна коша. Последният се повдигна на около педя преди поредното влудяващо засядане.

Ако само разполагаше с клон или нещо подобно, което да използва като лост…

— Хайде де! — кресна раздразнено той. — Раздвижи се!

Само че балонът не го послуша. Вещицата се приближаваше бързо. Изглеждаше измъчена. Дано сърцето на старата глупачка се пръсне, пожела си Ниш.

— Върни кристала, механико — провикна се възрастната жена.

— Проклета да си! — изръмжа той и се приведе, търсейки камък.

Вещицата повдигна ръка, подредила пръсти около невидимо яйце, и бавно започна да ги събира. Ниш започна да се задушава. Лицето му посиня, езикът силом изскочи пред устните. Механикът изхриптя задавено, на който звук откъм кошницата отговори стон.

Тиан започна да се изкачва по скалата. В едната си ръка тя носеше парче удължен метал.

С огромно усилие на волята Крил-Ниш съумя да се отскубне от илюзията на матаха и да си поеме дъх.

— Юлия, помогни ми — изхъхри той.

Главата на перцептора изникна над ръба на кошницата.

— Не зная какво да правя — отвърна треперещият й глас.

— Замери вещицата с нещо. Опитай се да я зашеметиш.

Юлия запрати полупразната си торба с гориво. Черни буци се разхвърчаха навсякъде.

— Не горивото, идиотке! — кресна механикът. — Нямаш ли капка мозък в главата си?

Спътничката му простена. Сетне, за ужас на Ниш, торбата, която висеше на гърдите й, съдържаща безценния амплимет, изхвърча от кошницата и удари вещицата право по лицето, поваляйки я.

Натискът върху гърлото му изчезна окончателно, само че преди да е успял да реагира, Тиан вече се нахвърляше върху него. Крил-Ниш замахна към нея, но бе изтеглил ножа със слабата си ръка и ударът пропусна. Занаятчията замахна на свой ред. Ниш изквича, преценявайки, че замахът й е насочен към слабините му, ала тя се бе прицелила в коленете. Металът блъсна левия му крак и механикът полетя надолу.

Струваше му се, че пада цяла вечност. По време на превъртането си във въздуха осъзна, че все още стиска ножа. Но полетът му приключи, преди да е успял да захвърли оръжието. Прониза го остра болка.

Ниш се раздвижи със стон. Ризата му мокрееше. Вещицата бе коленичила на няколко крачки от него. А Тиан се отправи към торбичката, хвърлена от Юлия, и с победоносен вик извади амплимета.

Юлия плачеше. Ниш отново простена. Погледът му срещна очите на Тиан, сетне се отмести към нарастващите лиринкски форми, затулващи небето със сенките си.

— Наслаждавай се на триумфа си — процеди той. — Няма да трае дълго.

— Нито твоята трагедия — отвърна Тиан. — Сбогом, Ниш. Надявам се никога повече да не се срещнем.

— Ще се срещнем — увери я механикът. — И още как, занаятчия Тиан. Предателка!

Той мъчително се изправи. Тиан помагаше на вещицата да поеме обратно. Близо до мястото, където Ниш ги беше видял за първи път, двете спряха, опрели гърбове до назъбена стърчаща скала, и се приготвиха да се защитават.

Двама лиринкси насочваха спираловидния си полет надолу. Крил-Ниш се колебаеше: дали да избяга още сега, или да остане и изчака, в случай че битката му предоставеше възможност да си върне кристала?

Тази му надежда посърна още в първите секунди. Проклетата вещица повдигна ръце и запрати поредно от златистите мехурчета, този път огромно. То полетя, за да се забие в гърдите на първия лиринкс. Създанието застина във въздуха и се понесе към земята, където тежко се разби по гръб. Вторият лиринкс побърза да се отдръпне. Третия Ниш не можеше да види.

Но от сражението механикът бе видял достатъчно, за да вземе решение. Вещицата беше прекалено силна, кристалът бе изгубен. Той енергично разтърси кошницата, сграбчи въжето на балона и дръпна надолу. Торбата с горещ въздух се стрелна нагоре и балонът се оказа свободен. Ниш побърза да се намести вътре.

Най-сетне бяха свободни от непосилната твърд, където и най-малкото ручейче представляваше препятствие, което да бъде заобиколено. Тук механикът отново се чувстваше в контрол. Не притежаваше нито Тиан, нито кристала, но бе сторил всичко по силите си. И бе предупредил скрутатора за предстоящата инвазия, това беше най-важното. Ниш се настани удобно, решен поне за няколко минути просто да се наслаждава на полета.

Балонът бързо набираше височина. Над ледника той попадна на силен вятър, оттласнал го далеч от планината, на запад. Крил-Ниш се навъси — нужна му беше противоположната посока. Може би най-добре щеше да бъде да се спусне отново сред някое изолирано място, за да изчака подходящ вятър. Което по това време на годината можеше да означава продължително чакане.

Той посегна към въжето на освобождаващия клапан.

— Не! — изпищя Юлия и притисна длани към ушите си. — Не, не!

Тя бе започнала да се върти, повдигнала лице към небето. Ръцете й се размахаха, за да изтръгнат маската. Дневната светлина се стоварваше върху незащитените й очи, пораждайки струи розови сълзи.

— Не!

Третият лиринкс бе останал високо в небето и сега се рееше над тях. Той бе по-дребен от останалите, не по-голям от човек. Външната му бронирана кожа бе съвсем прозрачна. През нея можеше да бъде видяна втората. Лиринксът изглеждаше необичайно крехък, но дългите нокти бързо разрушиха това впечатление.

За момент раната на Ниш го замая. Вкопчен в едно от въжетата, механикът не изпускаше от очи приближаващото се създание. Как ли възнамеряваше да ги нападне? Платнището бе уязвима, но и трудна цел заради обгръщащите го въжета, които криеха опасност от заплитане. Може би създанието възнамеряваше да се стрелне край тях и да нападне от долната страна. Или дори да си послужи с Тайното изкуство — всички летящи лиринкси умееха да го използват, защото крилете им не бяха достатъчно силни, за да преодоляват гравитацията на Сантенар. Загиналите при опит за летене лиринкси са повече от лиринксите, убити във войната, казваше скрутатор Флид.

Този път Ниш разполагаше с меча си, което му вдъхна известна увереност. Той стисна въжето, пренесъл тежестта си върху пръстите на краката. Лиринксът жестоко се лъжеше, ако смяташе, че предстоящата битка ще бъде лесна.

Оказа се, че Ниш е бил този, който се е лъгал. Иноземното създание нямаше намерение да го напада. То рязко промени посока, стрелна се към платнището и с умел замах разсече плата.

Горещият въздух изхвърча със съскане. Балонът се понесе към скалите дълбоко под тях.

Юлия спря да крещи.