Йън Ървайн
Тетрарх (36)

Осем

По времето, когато оставиха зад себе си и последната редица конструкти, яростта на Ниш беше отминала. Раня мълчеше, яздеща край войниците. Механикът насочи коня си в лек галоп, постепенно ускоряван, макар че изранените му нозе протестираха. Бе се оказал пълен глупак. Да се възползва от открилата му се възможност. Ха! Витис бе заложил капана и Ниш бе захапал стръвта с все сила.

Стъмваше се. Конят започваше да се уморява. Клетото животно бе препускало цял ден и не заслужаваше да бъде пришпорвано по такъв лудешки начин.

В равнината пред Ниш изникнаха редица дървета, към които той се насочи, забавяйки ход. Когато останалите трима го настигнаха, Хлар вече се бе настанил под най-голямото дърво край накладен огън.

През остатъка от пътуването Раня продължаваше да мълчи. Не беше и нужно да говори. Ниш знаеше какво щеше да каже тя на Троист. Несъмнено щеше да изтъкне правотата на за нещастие сбъдналите се нейни предричания: че неопитността на посланика, изпратен вместо нея, ще донесе единствено провал.

Войниците се движеха с мълчалива ефикасност, отбягвайки да го поглеждат в очите. Той наистина беше пале. Ходещ провал.

Вече наближаваха лагера на Троист, когато Маунс се приближи до него.

— Сър? — неспокойно каза той.

Ниш не бе в състояние повече да поддържа фарса. Той не беше маршал. Никоя негова заповед нямаше стойност.

— Да, сержант Маунс?

— Аз… Нищо, сър!

 

 

Разбираемо, Ниш не бързаше да се явява пред Троист. Когато с неохотна крачка отметна платнището на палатката, Раня вече бе преполовила доклада си. Механикът изслуша остатъка мълчаливо. Яра седеше в отсрещния край, но не се намесваше.

Троист обърна изнуреното си лице към него.

— Имаш ли нещо да добавиш, маршал Хлар?

Крил-Ниш не беше в настроение за оправдания.

— Не, сър. Всичко е както Раня казва.

— Синът на един скрутатор не звучи така! Трябва да има с какво да се оправдаеш.

— Синът не е бащата — каза Ниш. — Бях подложен на непоносима провокация и в един момент не издържах. Ще кажа само това. Витис не притежава никаква чест. И това му безчестие е било негова черта още преди загубата на клана му. Но…

— Да?

— Тази загуба го е тласнала в крайност.

— Какво ще прибавиш към това, Раня?

— Неприятно ми е да…

Троист рязко се извъртя към нея. В гласа му пролази студенина.

— И защо ти е неприятно? Имаш нещо против маршал Хлар?

— Аз — тя се поколеба. — Не, сър. Нищо.

— Радвам се да го чуя. Никак не би ми било приятно да си помисля, че по някакъв начин си се оказала затрудняващ фактор.

— Не, сър.

— Продължи.

— Маршал Хлар може да е прав. Никога не бях срещала аахим, който да се държи като Витис. Мъката трябва да се е отразила на разсъдъка му.

— С него беше невъзможно да се разговаря — каза Ниш. — Неразумността и безчестието му обезсмислиха преговорите.

Троист въздъхна.

— И какво иска? Като оставим настрана завладяването на Сантенар.

Раня поде отговор, но Ниш я изпревари.

— Несъмнено желае да създаде отново клана си. Да компенсира четирите хилядолетия робство. Уверен съм, че той иска да пренапише миналото на аахимите. Няма да се съгласи на преговори.

— Откъде знаеш, Крил-Ниш?

— Такива са били думите му към Тиан, отправени след пристигането на аахимите в Тиртракс. За останалото заключавам от Историите.

Бедната Тиан. Оказва се, че съм грешал за стореното от нея в Тиртракс. Тази мисъл породи у Ниш неприятното усещане, че се е лъгал и в по-ранните си виждания за нея.

— Това ли е всичко? — попита Троист.

— Триор и Луксор изглеждаха разумни, сър. Ако нещо се случи с Витис, вярвам, че те са готови да преговарят с нас. Същото се отнася и за някои от останалите кланове. Останах с впечатлението, че за момента те търпят Витис, но дрязгите между клановете са значителни. Освен това Витис се отнесе с открита враждебност към клан Елинор, чиито представители не са част от Единадесетте.

— Изразяваш ли несъгласие с нещо от казаното досега, Раня?

— Не, сър — отвърна тя след дълго колебание.

Троист погледна към съпругата си, която размърда ръката си. Ниш не можа да разтълкува жеста, но по изражението й можа да предположи, че тя е отвратена не по-малко от Раня.

— У теб ли е документът за назначението ти, Крил-Ниш? — попита Троист.

— Документът, сър?

— Който те обявява за маршал. Предполагам не очакваш да задържиш титлата след това фиаско?

— Не очаквам, сър. Но документът не е у мен. Витис го захвърли на земята в началото на срещата.

— Витис е хвърлил документите ти на земята? — възкликна офицерът. — Ти не спомена нищо такова, Раня.

— Трябва да се е изплъзнало от съзнанието ми, сър — бързо каза тя. — Документът е у мен.

Троист взе грамотата и я разкъса на две.

— Очевидно е, че преговорите са били обречени още преди започването си и че Витис няма никакво намерение да преговаря. — Офицерът започна да се разхожда из палатката, както обичаше да прави по време на размишления. — Свободна си, Раня. С теб ще продължим разговора си сутринта.

Тя излезе, а Троист се обърна към Ниш.

— Няма да се преструвам, че съм доволен, Крил-Ниш. Макар да изглежда, че мисията е била обречена, един опитен дипломат би могъл да изтръгне изгодно за нас споразумение. Осъзнавам, че ти не си дипломат. Но не е трябвало да се поддаваш на провокациите му. Влошил си нещата и безвъзвратно си унищожил и малката надежда за споразумение.

— Витис е същински тиранин, сър. Липсата на реакция от моя страна би била изтълкувана като слабост.

— Не съм те молил да ме напътстваш в политиката, Крил-Ниш. Нямаш представа колко е отчаяна ситуацията ни. С помощта на аахимите бихме спечелили войната. Ако те останат неутрални, вероятно ще изгубим. Но ако се съюзят с лиринксите…

— Да? — подкани Ниш, когато мълчанието се проточи.

— Всичко би свършило за две седмици. Свободен си!

 

 

И през следващите няколко дни към армията продължаваха да се присъединяват отделни бойци и групи. В настоящия момент Троист разполагаше с над четири хиляди и петстотин меча и деветдесет и шест кланкера. Могъща сила, на която следващите я от запад лиринкси бяха равностойни.

Напрежението във въздуха бе гъсто като лепило. Троист се разхождаше по-учестено от всякога. Сред неспокойните войници започнаха да избухват сблъсъци — жестоки побоища, които биваха преустановявани единствено когато една от страните изгубеше свяст. Победителят си спечелваше единствено не по-малко жесток бой с камшик, но наказанието не оказваше никакъв възпитателен ефект. Само в рамките на часове избухваше поредното сбиване.

Целият лагер знаеше за провала на Ниш и за изчезналия шанс за съюз с аахимите. Механикът се хранеше сам. Стомахът беше започнал да го боли от притеснение. Бе провалил не само Троист, но и всички останали. Защо не бе могъл да си държи устата затворена?

Той възобнови старата си дейност — да помага в разработката на тактики срещу аахимските конструкти. Но и тук го измъчваше болезнено съмнение, знаеше съвсем малко за тях. Дори нямаше представа от въоръжението им. Но поне бе виждал иноземните машини в движение, а за останалите офицери дори и това не можеше да се каже.

Крил-Ниш осъзна, че някой се обръща към него.

— Моля? — каза той, изтръгвайки се от унеса си.

— Ако ни нападнат, к-как ще се о-о-отбраняваме? — Въпросът принадлежеше на лейтенант Пранди, един от младшите офицери, който бе по-млад и от Ниш.

— С ями — отвърна механикът. Идеята току-що се бе зародила в главата му. — Конструктите летят на половин човешки бой над земята. Не мисля, че могат да се издигнат по-високо. В някоя решаваща битка бихме могли да подготвим редица изкопи на пътя им и да ги прикрием. Веднъж попаднали вътре, конструктите им ще останат пленени.

— Същото важи и за кланкерите ни.

— Но ние ще знаем за опасния участък.

— Полезна идея — отбеляза Троист, който се бе приближил незабелязано, — само че няма да ни спечели битката.

 

 

Времето продължи да поддържа упорита горещина. Това не се отразяваше добре на растителността. Трябваше често да местят лагера, но дори и тези мерки не предотвратиха влошаването на конете. Троист неспирно се притесняваше за наличните запаси храна. Брашното бе пълно с гъгрици, осоленото месо бе придобило зловоние, втората седмица без пресни зеленчуци пораждаше опасения от скорбут. Разполагаха с хазната на по-рано разбитата армия, само че парите сами по себе си не можеха да им помогнат с нищо.

На всичкото отгоре в лагера се разрази дизентерия, оставила половината от войниците да стенат в хамаците си, измъчвани от повръщане и кърваво разстройство. Сред болните беше и Троист, и без това страдащ от хронични проблеми с червата. Ниш остана незаразен — може би единственото преимущество от остракирането му. Всеобщо беше опасението от евентуална лиринкска атака, която щеше да се окаже пагубна.

Но атака нямаше. Дните минаваха и Ниш започваше да разбира войниците. Вече му се струваше, че битката, макар и кървава, щеше да бъде за предпочитане пред това безкрайно чакане, подчертано от пълното неведение за действията на врага.

На втората седмица след провалената мисия на хоризонта започнаха да се струпват облаци. Обичайната жежка суша бе заменена с влажна задуха. Бури неспирно се заканваха, но така и не се появяваха. Сбиванията бяха станали още по-чести и жестоки, но Троист бе престанал да наказва. Ниш разбираше и това — за войниците юмручният бой бе начин да отстранят част от смазващото ги напрежение. Понякога и на него самия, раздразнен от нещо напълно несмислено, му идеше да се нахвърли върху някой от останалите офицери.

Но този ден изглеждаше, че най-сетне ще завали. По залез-слънце над югозапада надвиснаха тежки облаци в мораво-зелен оттенък, блеснаха светкавици. Ниш работеше в палатката си, когато прогърмяха копита. Един от разузнавачите скочи от седлото, изтича в съвещателната шатра, разположена до неговата, и изскочи обратно.

— Къде е генерал Троист?

Ниш бързо излезе.

— Какво има? Някакви новини?

Разузнавачът отвърна с груб жест.

— Не и за твоите уши.

Троист се появи откъм нужниците, трескаво затягащ колана си. Двамата с разузнавача влязоха в командната палатка. Механикът понечи да ги последва, но постовите препречиха пътя му. Раздразнен, Крил-Ниш се върна в собствената си палатка, за да бъде повикан при Троист малко след това. Пълководецът беше сам. Заради спуснатото входно платнище вътре беше страшно задушно.

— Лиринксите напредват — каза Троист. — Изглежда са изчаквали времето да се промени.

На запад проблясваха мълнии.

— Имам друга задача за теб — продължи генералът.

— Изненадан съм, че все още ми се доверявате, сър.

— Този път не става дума за дипломатическа мисия — хладно отвърна събеседникът му.

— А каква?

— Съпругата ми и дъщерите ми все още са тук. Трябваше да съм ги изпратил отдавна, но… Не можех да понеса раздялата. От теб ще искам да ги отведеш на изток.

— Това не е ли опасно? — И за да не го помисли Троист за страхливец, Хлар побърза да добави: — За тях, разбира се.

— Оставането им тук би било по-опасно. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, сър. За мен ще бъде чест. Къде отиваме?

— Когато потеглите, Яра ще ти каже. Не искам да поемам рискове.

— Рискове, сър?

— Шпиони, предатели — лаконичен в нетърпението си обясни Троист. — В подобни ситуации семействата на висшите офицери винаги стават цел.

— Кога тръгваме, сър?

— Имаш петнадесет минути или до началото на бурята. Така няма да се вдига излишен шум.

— Сам ли ще бъда, сър?

— Маунс ще те придружи. Няма да остане във възторг от назначението, но той е войник. Дори и от него ми е трудно да се лиша. Върви!

Нужни му бяха няколко минути да приготви раницата си, да преметне мушаменото си наметало и да докладва пред Троист, че е готов.

— Ще ви изпратя — каза генералът. — Яра и момичетата чакат при конете.

Настъпването на нощта бе смрачило лагера, но неспирните мълнии предоставяха достатъчно светлина.

Троист прегърна Яра, Мериуен и Лилиуен. В този момент и трите понасяха раздялата стоически. От мрака изникна мечешката фигура на Маунс.

— Бурята ще се разрази всеки момент, сър.

— Тръгвайте — остро каза Троист. Яра не искаше да пусне съпруга си, повдигнал я на седлото. Близначките се качиха на другия кон. В сумрака Ниш не можеше да ги различи. Той възседна собственото си животно — същото, което бе яздил за злощастната посланическа мисия. За седлото бе привързан арбалет, а на колана си механикът носеше меч.

Генералът му подаде малък пакет.

— Документите ти, Крил-Ниш.

Хлар ги прибра във вътрешен джоб и се закопча. Бе му подаден друг пакет, малко по-тежък.

— А това е за пътни разходи.

— Благодаря ви, сър. Къде да ви търся, след като изпълня задачата?

— Ако оцелеем, отдавна ще сме се преместили. Не зная къде. Ще трябва да се оправяш сам. Използвай остатъка от парите, ако се наложи.

Ниш кимна. Мълния порази едно от дърветата на по-малко от сто крачки. Гръмотевицата бе оглушителна. Конете изцвилиха.

Троист протегна ръка и Ниш я пое.

— Не ме проваляй, Крил-Ниш.

— Няма, сър — дрезгаво каза механикът.

Маунс тръгна пръв. Яра го последва, след нея яздеха близначките и накрая Ниш. Поредна светкавица освети самотния Троист, все още издигнал ръка в поздрав. Вероятно това беше последният път, в който близките му го виждаха.

Бурята се разрази още преди да са прекосили потока. Подобен дъжд Ниш не бе усещал никога досега — едри и силни капки, които изобщо не бяха студени. Хлар бе привикнал на мразовит валеж, който подгизва всичко и вледенява в болка костите. Този дъжд бе достатъчно приятен, за да накара механика да разтвори длан към капките и да умие лицето си с тях.

Но удоволствието му бързо изчезна няколко минути по-късно, когато дъждът се обърна на градушка. Късовете й болезнено започнаха да се сипят по главата и раменете му. Черните силуети на конете пред него изникваха единствено при мълния, за да се разтопят обратно в затишието между облачните заряди. Ниш се надяваше, че Маунс има представа къде отиват. Самият той дори не можеше да предположи.

Дърветата зад тях бяха поразени от гръм. Конят на Крил-Ниш се изправи на задни крака и изкрещя от ужас. Механикът отчаяно се вкопчи в гривата му, очакващ да бъде изтърсен. Но предните копита отново удариха калта и конят се стрелна.

Хлар опъваше юздите с цялата си сила. Напразно. Ужасеното животно препусна в мрака. При следващата мълния Ниш не видя останалите. Животът му отново излизаше извън контрол.

Не и този път. Ниш дръпна поводите с ожесточение. Конят отново се изправи, опитвайки се да се отърве от ездача. Механикът се вкопчи за седлото с две ръце. Следващото подмятане го накара да подскочи, а в отговор той се стовари с цялата си тежест.

— Престани, глупава кранто! — ревна той. — Бушува война!

Ниш залитна още няколко пъти, но успя да се задържи върху седлото. А конят започваше да се изморява. Най-сетне животното застана неподвижно, а следващата мълния — паднала наблизо — само го накара да тръсне глава.

Крил-Ниш отново хвана юздите, потупа коня по врата, огледа се и започна да обхожда в разширяващи се кръгове, започващи от потока. При петата обиколка зърна трите сенки, застанали неподвижно, и се отправи към тях.

— Ще е добре да прокараме въже между конете, докато трае бурята — каза той на Маунс.

 

 

Бурята се отправи в източна посока, а пътниците напредваха на североизток. След половин час стихията остана сянка на хоризонта. Яздеха бавно, защото земята бе прекалено камениста за нощен галоп.

На зазоряване приближиха друга ивица дървета. Навсякъде около тях се простираше същата равнинна монотонност на сива трева и кафяви камъни.

— Къде отиваме? — обърна се Ниш към Яра.

Жената седеше изправена в седлото, макар несъмнено да бе не по-малко изморена от него. Няколко мига тя го наблюдава мълчаливо, преди да отговори. След провала му с аахимите Яра бе спряла да му говори. Личеше, че сегашната й неприязън е усилена от лошо предчувствие за присъствието му. И не без основание, ако Ниш трябваше да бъде честен със себе си.

— В Червейния лес — студено каза тя.

— Колко далече е това? — Географията не беше сред силните страни на Ниш.

— На няколко дни път, ако яздим необезпокоявани. — Съпругата на Троист погледна към небето, после насочи преценяващи очи към Крил-Ниш. Ако някой лиринкс ги зърнеше и се впуснеше в атака, Ниш нямаше да е в състояние да ги спаси.

— Няма да ви проваля — каза Ниш, стараещ се да убеди колкото нея, толкова и себе си.

— Струва ми се, че вече обеща това на Троист.

Механикът бе принуден да сведе очи. Тя се страхуваше за децата си и го бе отписала като безполезен. Ситуацията не беше добра.

Настаниха се да лагеруват край река, първата от известно време насам с изразено крайбрежие. Пътниците запалиха огъня си на високото — жълта, камениста земя. Наоколо имаше множество клони, а също и парчета дървесна кора, които горяха с яркостта на свещ, без да излъчват дим.

Момичетата се свиха върху одеялото си и заспаха. Ниш не можеше — трябваше да се докаже пред Яра и бе твърдо решен да го стори.

— Ако няма да спите, сър, аз ще подремна няколко часа — каза Маунс.

— Стори го — отвърна механикът. — Аз ще остана на пост.

Яра се бе облегнала на едно дърво, непрекъснато шареща с очи, оставила къс меч край лявата си ръка. Ниш се покатери на възвишението, за да се огледа. Сред равнината не се забелязваше движение. Същото се отнасяше и за другия бряг на реката. Докато обхождаше, механикът откри две вековни дървета, върху чиито дънери бяха нанесени очертания. Растителност отчасти покриваше чертите, лишавайки ги от значение — поне за погледа на Ниш.

По пладне Маунс го отмени от безконечната стража и Ниш поспа на свой ред. По залез подновиха пътя си, поели по продължение на реката. Тя не бе дълбока, едва оплискваше коремите на конете.

По пътя спираха, за да се оглеждат. На два пъти покатерилият се върху дървета Ниш забелязваше ездачи в далечината и вземаше мерки спътниците му да останат скрити. Очакваше благодарности от страна на Яра, но такива не последваха.

Така те пътуваха още три дни, отправили се по посока на нарастващо тъмно петно на източния хоризонт. Жената продължаваше да отбягва разговорите с Ниш и следеше много внимателно всяка негова постъпка. Дори близначките бяха утихнали.

Равнината постепенно се нагъваше, за да отстъпи пред хълмист терен. На четвъртото утро бяха достатъчно близо, за да забележат разгръщащия се пред тях лес.

— Защо там има гора, а в Алмадин не? — гласно се удиви Ниш.

— Хубава, дълбока почва — отвърна Маунс. — Не тази камениста мръсотия. — Той срита камъче.

Почиваха цялата сутрин и продължиха след обяд. Оставаше час до залез по времето, когато разузнаващият напред механик достигна първите дървета. Той пое назад, за да направи справка с Яра за верността на пътя им.

— Не бих нарекъл това гора — отбеляза Крил-Ниш, загледан в рядката растителност.

— В краищата винаги има сеч — отвърна жената. — Далеч преди да сме стигнали ще се нагледаш на дървета. И не трябва ли да яздиш напред, за да проверяваш пътя?

Това вече не беше справедливо.

— Накъде? — остро каза той.

— Не ми говори така, войнико.

Хапливият отговор на Ниш бе прекъснат от познат виещ звук.

— Какво е това? — подскочи Яра и изтегли меча си.

Сред дърветата изникна конструкт. Втори се появи зад тях.

— Ако си ни предал, Ниш, мъртъв си!