Метаданни
Данни
- Серия
- Кладенецът на ехото (2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Tetrarch, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радин Григоров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-42-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-43-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787
История
- — Добавяне
Четири
Ковачите на Гилаелит продължаваха с методичното възстановяване на таптера, без да докосват онези елементи, които бяха останали неразбрани от тетрарха. Всеки ден той разпитваше Тиан за машината, ала след случилото се с Кларм жената отказваше да му отговаря. Защо малката крадла си бе присвоила конструкта? И защо беше нападнала аахимския лагер? В това нямаше никаква логика. Освен ако тя не бе обикновена нещастно влюбена глупачка.
Един ден Гилаелитовата готвачка бе излязла на склона, за да наскубе планински магданоз. Това й позволи първа да зърне трите конструкта, плъзгащи се над пътеката. Те се движеха бавно, защото пътят беше тесен, а завоите трудни. Готвачката бе прекалено едра, за да се затича, денят бе горещ, а склонът бе стръмен. Но тя все пак се отправи обратно с бърза крачка, така че пак разполагаха с почти час, за да се приготвят.
Гилаелит се затича. Това го правеше да изглежда още по-нелеп, защото той повдигаше колене високо над кръста си и подскачаше като на невидими пружини. Нахълтал в стаята на Тиан, където тя лежеше само по нощница, тетрархът извика:
— Аахимите са тук.
— Не! — задави се тя. За момент в очите й изникна молба. Тя повдигна ръка, но се овладя. Лицето й отново стана безизразно.
— Приготвил съм ти скривалище. До такава степен е защитено с магия, че дори да претърсят целия Нириандиол, пак не биха могли да го открият.
— Витис сред тях ли е?
— Първият конструкт лети под неговия флаг.
Тиан изглеждаше разкъсана от мъчителна дилема.
— Трябва да ги видя! — изтърси тя. Бе се опитвала да унищожи чувствата си към Минис, но не бе успяла.
— Защо?
— За да зърна отново мъжа, който ме предаде!
— Готова си да рискуваш всичко за това?
— Да — прошепна жената.
Значи тя наистина беше нещастно влюбена глупачка. Ето една слабост, която Гилаелит можеше да използва. Дали да рискува? Ако тя го издадеше, всичко щеше да бъде изгубено. Но пък играта беше всичко за него, а този ход можеше да му предостави предимство.
— И след това ще съдействаш?
— Да — тихо каза тя.
— И ще ми помогнеш да поправя таптера?
— Да.
Думата на една лъжлива крадла не струваше много. Но нарушаването на обещанието щеше да предостави на Гилаелит оправдание да изтръгне истината. Той разполагаше с нужните методи.
— Ако се отметнеш, ще оплакваш деня, в който си се родила. — Погледът на тетрарха се впи в очите й и я накара да потръпне от съдържащата се вътре ярост. Тъкмо това бе желаният от него ефект. Гилаелит не беше жесток, но изискваше вярност и покорство.
Той пъхна едната си ръка под коленете й, а другата под дървения корсет. Повдигна я с лекота.
— Хвани се за врата ми.
Домакинът я отнесе до вратата, огледа се и с бърза крачка се отправи надолу по коридора. Там сви в един склад, задейства механизма на скритата врата, изкачи се по спусналата се от отворилия се таван стълба и положи Тиан.
— Какво е това място? — попита тя.
— В Нириандиол има много скривалища. Аз съм единственият, който знае за съществуването на това, освен това то е защитено с магия. От тази позиция ще можеш да наблюдаваш.
Гилаелит се отправи към ъгъла на скривалището, където отнесе (отвлачи) и Тиан. Пролука сред ясписовите плоскости предоставяше гледка навън.
— Не издавай нито звук — заръча той и се отправи обратно.
В рамките на минута всички следи от скривалището бяха изчезнали. Отворът в тавана вече не се виждаше. За да бъде сигурен, тетрархът си послужи с яйцевиден сканиращ кристал, сетне отупа прашните си ръце и отиде да се преоблече за посетителите си.
Избра най-екстравагантната магьосническа роба, която можа да намери — алено и черно със златни диагонални нишки. Към нея прибави широкопола шапка от същия материал с дъно от нагънат ален плат. Този тоалет му придаваше излъчване на въздигнатост и едновременно с това безобидна ексцентричност. Точно последното впечатление разчиташе да създаде.
Докато се закопчаваше, Гилаелит бе споходен от мисъл, накарала го да се затича чак до най-долното ниво, където бе скрит таптерът. По-голямата част от нощта бе преминала в смъкването му с помощта на две лебедки и вкарването му през прозореца. Впоследствие тетрархът бе изминал целия път до мястото на катастрофата, отстранявайки следите от аурата на таптера.
Сега той извади амплимета и останалите кристали, прибра ги в оловна кутия и я запечата. Искаше да се подсигури — не беше сигурен какви излъчвания са в състояние да откриват аахимите. Възможно беше да потърсят следи от бипирамидата.
Тетрархът отскочи до помещението с органа и след като избра кристал, притежаващ значително физическо сходство с амплимета, го прекара над мразовития стъклен глобус, дирейки следи. Не откри нищо. Нищо не последва и когато постави кристала в гнездото на звездата с осемдесет и един ъгъла. Това не означаваше, че абсолютно всички дири от амплимета са отстранени, но за откриването им щеше да е необходимо далеч по-силно взиране. И претърсване на целия Нириандиол — стая по стая. Гилаелит имаше готов план и за подобно събитие, но се надяваше, че няма да му се наложи да го използва, защото този замисъл включваше мъртви аахими, унищожен Нириандиол и оттегляне през потайни горски пътища в далечно убежище.
— Идват — изкрещя Никс.
Тетрархът го последва до предната тераса и остана да чака там. Сподави желанието си да извърне глава към фронтона, зад който се криеше Тиан.
Трите машини заобиколиха ъгъла и се отправиха към чакълестото пространство пред Нириандиол. Разположени в триъгълна формация, конструктите спряха като един. В задната част на всеки от тях се издигаше бойна кула с готов за стрелба копиемет. Изключително нелюбезно. Нищо не се случи в продължение на цяла минута (внимателно отброена от Гилаелит). Чакането сигурно бе понасяно по-тежко от пътуващите в черните машини. Изобщо бяха ли взели предвид по-топлия климат на Сантенар при сглобяването им?
Горната част на първата машина се разтвори. Строен мъж с остро лице и черни кръгове около очите се изправи. Облягаше се на бастун с дръжка от платина.
— Ти ли си господарят тук? — каза той. Говореше подчертано бавно. Арогантността струеше от всяка негова сричка, във всяко движение, из начина, по който накланяше главата си и извиваше горната си устна, докато се оглеждаше.
— Да — отвърна тетрархът, усмихнат весело. — Гилаелит е името ми. А кой сте вие, господине, с тези тъй лъскави кланкери?
Той умишлено използва неправилната дума.
— Не бъркай конструктите ни с примитивните ви каруци — остро каза мъжът. — Дори и в тази пустош вече би трябвало да се е разчуло за нас.
— Не, господине — отвърна Гилаелит. — Не съм чувал.
— Аз съм Витис от клан Интис, Първи аахански клан.
Гилаелит направи премерена крачка назад и изстреля ръце във въздуха.
— Аахан, господине? Вие си правите шега. Дори аз зная, че Пътят между световете е бил затворен преди повече от двеста години, ако не и повече, и не може да бъде отворен отново.
Още двама аахими изникнаха на платформата, хванали приспособление от жици и стъкло с големината и формата на голяма чиния. Те го движеха бавно, очевидно дирещи следи от таптера, а може би от амплимета. Опасен момент. Тетрархът се постара да остане спокоен.
Витис се обърна към тях и каза (несъмнено) умишлено високо:
— Този човек е идиот. — Сетне предводителят отново се озова с лице към Гилаелит, обръщайки се с военен маниер. — Аахан умира. Дойдох тук начело на могъща сила конструкти. В света ви не съществува нищо, което би могло да ме спре. За твое добро те съветвам да сътрудничиш.
— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна — рече тетрархът и разпери длани, — стига да обявите с какво мога да ви бъда полезен. Не са нужни заплахи. Щом казвате, че сте от Аахан, разбира се, че ви вярвам. — Той вложи цялото съмнение, което можа да съсредоточи, в тези думи. — Заповядайте. Трябва да сте се сварили в тези метални кутии. Откакто се помня, не е имало толкова гореща пролет. Да отидем на терасата, ще накарам да донесат разхладителни напитки.
Той плесна с ръце и слуга се отзова веднага.
— Донеси пиво, човече, от най-дълбоката и най-хладна изба. И ако е останал лед, натроши няколко кофи. Донеси от любимите ми мезета. Живо!
— Тук съм си добре — каза Витис, макар по лицето му да се стичаше пот.
Спътниците му продължаваха да сканират сградата. Ако устройството им бе необичайно чувствително, то можеше да засече остатъци от аурата, които тетрархът бе пропуснал да отстрани. Гилаелит се хилеше като ряпа, но вътрешно бе скован от страх.
— Какво мога да направя за вас, господине? Изцяло съм на ваше разположение.
— Интересуват ме новини за конструкт като този — каза Витис и показа по-малката машина, спряла от лявата страна на неговата. — Сходството се простира във всяко отношение. С една разлика: въпросният конструкт лети!
— Лети? — Зяпнал от удивление, Гилаелит повтори последната дума. — Това е чудо! Как сте успели да направите летяща машина?
— Не е твоя работа — сгримасничи аахимът. — Този конструкт ни бе откраднат от млада жена. Името й е Тиан, дребно и подло създание с тъмна коса. Негодницата се опита да ме убие и трябва да бъде наказана. Ще платя добре за всяка информация, касаеща конструкта или нея.
Значи тя наистина беше крадла. Проболото го разочарование изненада Гилаелит.
— Млада жена? — възкликна той. — Трябва да е наистина коварна девойка, за да открадне най-скъпоценната ви машина.
— Откъде знаеш, че е ценна? — сопна се Витис.
— Вашите конструкти не прелетяха. Вие дойдохте, поглъщайки прахта на пътя, варящи се в жегата. Днес времето е наистина отвратително. — Гилаелит отстъпи под сянката на терасата. Двамата аахими бяха прибрали приспособлението си. Добър или лош знак? Нямаше как да определи. — Но след като питате, преди дни чух слухове за летяща машина.
Сега тетрархът се намираше в опасни води, особено след като бе избрал да се преструва, че не знае нищо за аахимите. По-добре да им каже веднага, вместо да отрича и да породи подозренията им.
— Тъй като добре познавам Историите, предположих важността му и помолих пълномощниците си да ми изпратят новини.
Това беше отчасти вярно. Той действително бе разпратил хора да търсят вести и разпространяват дезинформация, но само след като таптерът се бе озовал в подземието му.
— Така ли? — каза Витис. — И какво научи? По-бързо, човече, говори!
— Ще ви кажа — бавно отвърна Гилаелит, — ако ми предоставите възможност и не ме прекъсвате. Вие сте наистина нетърпелив млад мъж, господине!
Лицето на Витис потъмня, но някой от спътниците му го докосна по рамото, за да се овладее.
— Слушам те.
— От околността нямаше новини, което не е изненадващо. Гората, която ни заобикаля, е страшно гъста. Само ловци и събирачи на смола се навъртат там, а те са мълчаливи хора. — Гилаелит затаи дъх. Казаното сега също бе предимно истина, само че ако аахимите вече разполагаха с истински сведения, щяха да разпознаят лъжата в следващите му реплики. — Но на север и източно лесът проредява, особено близо до езерата Парнги и Уорд Ялок. Там има множество малки селца. В едно от тях местните видели машината да се отправя на север.
Витис подскочи.
— И двете езера се намират на повече от тридесет левги от този вулкан. Предвид леса, прекосяването би било още по-бавно. Невъзможно е да си отишъл там и да си се върнал за толкова кратко време. Откъде знаеш?
— Информацията ми пристигна по скит, разбира се — рече тетрархът. — Имам посредници в големите езерни градове. Търгувам с редица стоки.
— Какво е скит?
— Едра и жестока птица, която използваме за пренасяне на съобщения. Желаете ли да видите птичарника ми? Отзад е.
— Да — отвърна аахимът и слезе от платформата. Вероятно се възползва от поканата като предлог да се скрие от горещината. Той стъпи внимателно, потръпвайки при досега си със земята.
Гилаелит поведе гостите си по павираната пътека. Двадесетимата аахими бяха дискретно въоръжени, още една нелюбезност, която тетрархът се направи, че не забелязва. Неговите пазачи бяха прикрити на най-невероятни места. Техните тежки арбалети притежаваха достатъчна сила, за да пробият корпуса на някоя от машините. Но една разразила се битка би означавала край на Нириандиол, Гилаелит и тях самите.
Пътят се извиваше по ръба на кратера, преди отново да завие към вилата. Гилаелит не спря да говори през цялото време, посочвайки на посетителите различни забележителности от вулкана.
Тетрархът забеляза, че Витис внимателно оглежда мястото. Нириандиол лесно можеше да издържи обсада. Склоновете на вулкана бяха прекалено стръмни за кланкери и дори конструкти, а единственият път можеше да бъде блокиран при нужда. Терасите и стените на вилата бяха проектирани с мисъл за сигурността. Тук можеше да бъде отблъсната значителна сила, макар и не армия.
Помещението, в което биваха отглеждани скитовете, представляваше малка каменна постройка с две метални мрежи, разположени на известно разстояние от стените. Достигнал, Гилаелит забеляза, че само шестнадесет аахими следваха Витис. Изглежда останалите се бяха отделили, за да повторят проучването си. Макар да се престори, че не забелязва спадналата численост на гостите, вътрешно тетрархът се усмихна. Шестнадесет беше две на степен четвърта, мощно число в неговата матемантия. Бройката на отделилите се, четирима, също работеше за него. Те нямаше да открият нищо.
— Държим ги в отделни клетки — започна да обяснява Гилаелит, — защото са много свирепи и иначе биха се разкъсали взаимно. Ето тази птица все още носи торбицата за съобщения на левия си крак.
В първата клетка клечеше тъмнопереста граблива птица с крив клюн. В жълтото й око проблясваха червени петънца. Когато Гилаелит пъхна пръчка между решетките, скитът одра кората с едничък замах на ноктите си.
— Безчет са гледачите, изгубвали нос или око — продължи той. — Или дори живота си! Противни животни, но животът ни без тях би бил немислим.
— Или войната — каза Витис.
— Да. Макар войната да не влиза в сферата на търговията ми.
— Но ти търгуваш с определени стоки, които биха могли да променят хода на войната.
— Ако тези стоки се окажат достъпни за вас, но не за човечеството?
— Именно.
— Изключително силно държа на вече дадената дума. Надявам се, че вие, като предводител на благороден вид, оценявате това?
— Разбира се — отвърна Витис, леко престарал се в бързането си. — Но се съмнявам, че всичко, което предлагаш, е запазено за други.
— Прав сте. Да разбирам ли, че желаете да търгуваме?
— Всичко с времето си. Ще изпратя представител.
— Представителят ви ще бъде посрещнат с удоволствие.
Върнаха се на терасата, където Витис прие предложените напитки. Аахимите се разположиха под разлистващите се лози.
— Това е моят приемен син, Минис — каза предводителят, посочвайки към един младеж. — Ние с него сме единственото, останало от клана Интис.
— Съжалявам да го чуя.
— Един ден целият свят ще съжалява.