Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (59)

57.

Първоначално покривът на колата, заседнала в плитчината от отлива, се бе сторила на младежа, излязъл да потича, като гръб на гигантска морска костенурка. Беше се обадил в полицията и те мигом се бяха отзовали.

Сега кранът вече бе спуснал бавно на плажа пълната с вода кола. Пожарникарските екипи, спасителните отряди и полицаите от два острова стояха на групи върху пясъка и наблюдаваха как шасито се оттича.

Един полицай отвори вратата и извика:

— Два трупа със закопчани колани. Разпознавам ги. Господи! Това е семейство Макданиълс! Родителите.

Стомахът ми се преобърна и от устата ми изригна поток от безсмислени ругатни. Освобождавах надигналата се в гърлото ми горчилка. Иначе щях да избухна в неконтролируем гняв или да повърна.

Двамата с Еди Кеола бяхме застанали зад отцепващата жълта лента, която започваше от клона на един плавей и стигаше до скала от застинала лава, намираща се на по-малко от тридесет метра. Кеола беше не само моят пропуск за местопрестъпленията, но вече бях започнал да го чувствам като по-малък брат, какъвто никога не бях имал.

Всъщност ние не си приличахме по нищо, но в момента и двамата изглеждахме като прегазени с валяк.

Дойдоха още коли, някои със сирени, други без. Всички спряха на осеяния с дупки асфалтов път, минаващ успоредно на плажа, който бе затворен за ремонт.

Тези нови попълнения към полицейските сили бяха черни сувове, а мъжете, които слязоха от тях, носеха якета с надписи „ФБР“ на гърба.

Полицаят, който бе приятел на Еди, приближи към нас.

— Единственото, което мога да ви кажа — рече той, — е, че съпрузите Макданиълс са били видени преди две вечери в ресторанта на хотел „Камехамеха“. Били са в компанията на бял мъж, висок около метър и осемдесет или малко повече, с посивяла коса и очила. Излезли заедно с него и това е всичко, което знаем. Въз основа на описанието мъжът може да бъде всеки.

— Благодаря — каза Еди.

— Няма защо, но сега вие, момчета, наистина трябва да си тръгнете.

Запътихме се по пясъка към джипа на Еди.

Не исках да видя труповете на онези двама души. Изпитвах към тях истинска симпатия и съдбата им не ми беше безразлична. Еди ме закара до хотел „Мариот“ и двамата останахме известно време в колата на паркинга, за да обсъдим случилото се.

Смъртта на всеки участник в тази ужасяваща поредица от престъпления беше предварително планирана, пресметната, почти артистична, дело на много умен и ловък убиец, който не оставяше никакви следи. Изпитвах съжаление към хората, които трябваше да разрешат случая. А сега Арънстейн прекратяваше финансирането на скъпата ми хавайска „ваканция“.

— Кога е полетът ти? — попита Кеола.

— Около два.

— Искаш ли да те закарам до летището? За мен ще е удоволствие.

— Благодаря, но трябва да върна колата си.

— Съжалявам за този трагичен развой на нещата — промърмори Кеола.

— Това ще бъде един от онези случаи, които ще бъдат разрешени, ако изобщо това стане, след седемнадесет или повече години. И сигурно някой умиращ ще си признае на смъртния одър — казах аз. — Или ще се сключи сделка с някой доносник в затвора.

Малко по-късно се сбогувах с Еди, събрах набързо багажа си и напуснах хотела. Връщах се в Ел Ей объркан и тъжен, чувствах се така, сякаш оставях тук част от себе си. Бих могъл да се закълна, че поне що се отнася до мен, тази история бе приключила.

Отново грешах.