Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (31)

29.

Седях на твърдия пластмасов стол до Барбара Макданиълс, когато чух да се отваря врата в края на дългото тясно помещение. Ливън скочи от мястото си и на практика налетя върху ченгето, преди още вратата да се затвори.

Полицаят беше едър, около тридесет и пет годишен, с гъста черна коса и кожа с цвят на кафе. Част от него приличаше на Джими Смитс, друга — на Бен Афлек, а останалата — на някой местен бог на морето. Беше облечен със сако и вратовръзка, имаше значка — златна, — затъкната в колана на зелени войнишки памучни панталони, която означаваше, че е детектив.

Двамата с Барбара се присъединихме към Ливън, който ни представи на лейтенант Джаксън.

— Каква е връзката ви със семейство Макданиълс? — обърна се той към мен.

— Семеен приятел — отвърна Барбара.

— Аз съм от „Лос Анджелис Таймс“ — осведомих го в същото време.

Джаксън се изсмя и ме огледа изпитателно.

— Познавате ли Ким? — попита ме.

— Не.

— Имате ли някаква информация за местонахождението й?

— Не.

— Познавате ли тези хора? Или сте се срещнали едва вчера?

— Току-що се запознахме.

— Интересно — промърмори лейтенантът и се подсмихна самодоволно. После се обърна към двамата Макданиълс. — Осъзнавате ли, че работата на този мъж е да продава вестници?

— Знаем това — кимна Ливън.

— Добре. Само за да сте съвсем наясно — всичко, което ще кажете на господин Хокинс, ще се озове от вашите уста директно върху предната страница на „Лос Анджелис Таймс“. Лично аз — продължи лейтенантът — не го искам тук. Господин Хокинс, седнете отвън и ако има нужда, ще ви повикам.

— Лейтенант — заговори Барбара, — двамата със съпруга ми го обсъдихме миналата нощ и ето какво решихме. Ние вярваме на Бен, а зад него е влиянието на „Лос Анджелис Таймс“. Може би ще успее да направи за нас много повече, отколкото бихме постигнали сами.

По лицето на Джаксън се изписа раздразнение, но явно се замисли над доводите им.

— Всяка дума, излязла от моята уста, първо ще бъде одобрена от мен, преди да я отпечатате във вестника си, ясно ли е?

Казах, че ми е съвсем ясно.

Офисът на Джаксън заемаше ъгъл в задната част на сградата. Имаше един прозорец, шумен климатик, а боядисаната със син латекс стена до телефона бе надраскана с номера.

Джаксън посочи столовете, където да седнат двамата Макданиълс, а аз се облегнах на рамката на вратата, докато той прелистваше бележника си за основната информация.

След това пристъпи към работа, изхождайки от предположението, според мен, че Ким е момиче от типа на Парис Хилтън, което постоянно купонясва. Попита за нощните й навици, за мъжете в живота й, дали взема наркотици.

Барбара му заяви, че Ким е отлична студентка. Че е спонсор на Християнския фонд за гладуващите деца в Еквадор. Че е дори прекалено отговорна и самият факт, че още не е отговорила на обажданията им, е изключително нетипичен за нея и достатъчно основание за тревога.

Джаксън я изслуша с отегчена физиономия.

— Да, сигурен съм, че тя е истински ангел — заключи. — С нетърпение очаквам деня, когато ще дойде някой родител и ще ми каже, че детето му е наркоман или курва.

Ливън скочи от стола, Джаксън се изправи секунда след него, ала Ливън имаше предимство. Удари с длани набитите рамене на лейтенанта и го запрати право към стената. Чу се шумен трясък, какъвто можеше да се очаква, когато осемдесет и два килограма, или приблизително толкова, живо човешко тегло се използва като топка за разбиване на стена — и по пода се посипаха табелки и снимки.

Джаксън беше по-едър и по-млад, но Ливън беше побеснял и нищо не можеше да го спре. Протегна се, сграбчи полицая за реверите на сакото и отново го запрати към стената. Последва още един ужасен трясък и главата на Джаксън отскочи от стената. Видях как той се олюля, опита да се улови за облегалката на стола си, който обаче се преобърна и лейтенантът се свлече за трети път на пода.

Беше грозна сцена още преди заключителните думи на Ливън.

Той се втренчи в проснатия Джаксън и рече:

— По дяволите, чувствам се страхотно. Кучи син!