Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (101)

99.

В неделя следобед бях отново в моя бункер, заседнал здраво зад лаптопа. В бюфета имах запаси от не особено здравословна храна поне за месец напред, така че можех да се заема с допълването на главите в книгата, което Загами настояваше да му изпратя на сутринта по електронната поща.

В седем вечерта включих телевизора. Предаването „Шестдесет минути“ току-що бе започнало. Основната тема бяха убийствата в Барбадос.

— Експертите по криминалистика — заяви Морли Сейфър — твърдят, че смъртта на Уонда Емерсън и Сара Русо, заедно с петте случая в Мауи, могат да се разглеждат като част от поредица брутални, садистични убийства, които като че ли няма да имат край.

Точно сега детективите от цял свят отново проверяват неразкрити убийства. Търсят всякакви съмнителни улики, които могат да ги доведат до престъпника. Няма живи свидетели на деянията му, нито оцелели жертви, нито каквито и да било други следи. Кореспондентът на Си Би Ес Боб Саймън ще говори с някои от детективите.

Върху екрана се изредиха няколко репортажа.

Гледах как интервюираха пенсионираните следователи в домовете им и останах поразен от мрачните им лица и треперещите гласове. Един от тях дори се просълзи, докато гледаше снимката на едно дванадесетгодишно дете, чийто убиец и до днес не бе разкрит.

Изключих телевизора, захлупих лице с длани и безпомощно се разкрещях.

Анри буквално обитаваше мозъка ми — в миналото, в настоящето, в бъдещето. Познавах методите му, знаех жертвите му, а сега адаптирах моя начин на писане към ритъма на гласа му.

Понякога — и това наистина ме плашеше, — понякога ми се струваше, че аз бях той.

Отворих бира и я пресуших на един дъх, още там, пред вратата на хладилника. После се дотътрих обратно до лаптопа. Влязох в интернет, за да проверя електронната си поща — не го бях правил, откакто потеглих с Манди за излета през уикенда.

Отворих дузина имейли, преди да стигна до един, чиято тема гласеше: „Всички ли са щастливи?“. Към него имаше и прикачен файл.

Пръстите ми застинаха върху клавишите. Не познавах адреса, посочен от подателя, но настръхнах още преди да отворя съобщението: „Бен, аз продължавам да се трудя като луд. А ти?“

Бележката беше подписана само с инициалите, А. Б.

Докоснах лейкопласта, залепен отляво на таза ми. Нямаше съмнение, че миниатюрното устройство и в този миг докладваше на Анри къде се намирам.

После изтеглих прикачения файл.