Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (28)

26.

Когато нощният здрач се спусна над острова, ние тримата — аз и семейство Макданиълс, все още бяхме в бар „Тайфун“. През изминалия час Барбара ме бе въртяла като на шиш. Разпитваше като професионалист. Чак когато се увери, че с мен всичко е наред, ме въведе в живота на семейство Макданиълс със страстта и вродената си дарба на разказвач, която не бях очаквал от гимназиална учителка по математика.

Ливън едва успя да вметне няколко изречения. Не че не можеше да говори. Просто сякаш не беше с нас. Виждах, че гърлото му се е стегнало от страх и тревога за дъщеря му и изобщо не успяваше да се концентрира. Но езикът на тялото бе достатъчно изразителен — свиваше ръце в юмруци, извръщаше се настрани, когато сълзите напираха в очите му, често сваляше очила и притискаше длани към очите си.

— Как разбрахте, че Ким с изчезнала? — обърнах се към Барбара.

В този момент мобилният телефон на Ливън иззвъня. Той погледна екранчето и се отдалечи към асансьора.

— Лейтенант Джаксън? — чух го да казва. — Няма да е тази вечер? Защо не? Добре. В осем сутринта.

— Изглежда, че за утре сутринта имаме уговорена среща в полицията — рече Барбара. — Ела с нас. — Взе телефонния ми номер и ме потупа по ръката. После ме целуна по бузата.

Пожелах им лека нощ и си поръчах още една чаша сода без лимон и лед. Седях в удобния стол, от който се разкриваше гледка за сто милиона долара. Попивах атмосферата на бара. През следващите петнадесет минути той се изпълни с оживление.

Красиви хора със свеж слънчев загар и прозрачни дрехи в светли тонове се отпуснаха в столовете покрай парапета, а певците заеха местата си по високите столчета край дългия бар. Навсякъде се чуваше смях, топлият бриз нахлуваше отвън, рошеше косите на жените и повдигаше крайчетата на полите им.

Пианистът махна покривалото на пианото „Стейнуей“, разтвори седалката и пръстите му, за радост на тълпата, се впуснаха по клавишите в стария стил на Питър Алън, докато пееше „Рио де Жанейро“.

Забелязах охранителните камери над бара, оставих десет долара на масата, слязох по стълбите и минах покрай басейна. Под светлината на лампите водите му приличаха на синьо стъкло.

Продължих покрай плажните шатри, вероятно по същия път, по който преди две нощи бе вървяла и Ким.

Плажът беше почти пуст, а небето — достатъчно осветено, за да се види брегът. Той опасваше целия остров Мауи като ореол около луната.

Представих си как вървя зад Ким в онази петъчна нощ. Главата й навярно е била наведена, косата се е развявала около лицето, а грохотът на вълните е заглушавал всички останали шумове.

Някой мъж би могъл да се приближи зад нея с камък, пистолет или би могъл просто да я стисне за гърлото и да я задуши.

Вървях по едрия пясък. От дясната ми страна, докъдето стигаше погледът, се простираха хотели, празни шезлонги и чадъри.

След около половин километър свърнах от плажа и поех по пътеката, която опасваше басейна на хотел „Четирите сезона“ — поредния петзвезден хотел, където за осемстотин долара на вечер можеш да се настаниш само в стая с изглед към паркинга.

Прекосих блестящия мраморен под във фоайето на хотела и излязох на улицата. Петнадесет минути по-късно вече се бях върнал и слушах шума на изкуствения водопад от взетия под наем шевролет. Бях паркирал под дърветата, заобикалящи хотел „Уайли Принсес“.

Ако бях убиец, можех да изхвърля жертвата си в океанските вълни или да я метна през рамо и да я отнеса до колата си. След това щях да напусна сцената незабелязано.

Лесно като детска игра.